Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Хитра лисица сутрин пристига в София с автобус от Кътина и ето какви ги върши
  • Новини

Хитра лисица сутрин пристига в София с автобус от Кътина и ето какви ги върши

Иван Димитров Пешев декември 17, 2023
slsdissifsdkgkdfglksdfgdf.png

Необичайна история сподели мъж. Той разказва, че хитра Кума Лиса е успяла да намери начин да се справи с нелекия живот.

Дивото животно редовно използва публичен транспорт, за да си намира прехрана из София, твърди Венец С.

Той пише, че дългоопашатата лисица редовно пътува от Кътина към централните части, за да обира гранулите, оставени за уличните котки. После далеч не бърза да се мести за постоянно в центъра, а се връща в околностите на селцето.

Мъжът илюстрира разказа си и с любопитна снимка – на нея виждаме животното, което е успяло да се побере под една от седалките в автобус, пише glasnews.bg.

„Хитра лисица, преструваща се на малко куче – за достоверност дори полайва, пътува редовно от Кътина към центъра. След като се нахрани с гранули, оставени за котките, поема обратно към волния кътински пущинак, пише Венец С.

Мъжът разказва за любопитната адаптация на животното към напрегнатото ежедневни в своя публикация в социалната мрежа Facebook. Ситуацията предизвиква вълна от положителни реакции у хората.

Те констатират с разбиране, че животното вероятно няма избор и е предприема тези пътни акции, за да подсигури оцеляването си.

Хората са впечатлени от предприемчивостта на Кума Лиса, но се надяват да си открие прехрана и в Кътина – за да не пострада от някой недоброжелател.

Вижте повече от коментарите на гражданите:

„Това не ми се вижда никак нормално“, заключава Галина Р.

„Горкото. Намерило е начин да оцелее“, отбелязва Валентина Ч.

„И какво като е лисиче? То също огладнява“, отбелязва Наталия О.

„Това в България ли е изобщо?“, недоумява друга жена.

„Така е, когато „човекът“ унижощи техните домове те, милите, търсят начин за оцеляване в среда не присъща за тях! Дано не попречи на някой нещастник“, пише Лиляна П.

„Борба за живот! Много красиви животни са лисиците! Дано някой човек се сети да ѝ оставя храна или гранули близо до мястото, където живее или на началната спирка, за да не ѝ се налага да рискува всеки ден“, пише Нина Ж.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Предпразнично огромно увеличение на таксите на редица български банки (СПИСЪК)
Next: Шофьорите задължително да прочетат това, ако тръгват на път

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.