Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Хората са оставени да умират, защото здравето е търговия
  • Новини

Хората са оставени да умират, защото здравето е търговия

Иван Димитров Пешев февруари 23, 2022
turgdrujestvaaaa.jpg

Търговските дружества трябва да печелят. Това им е целта на създаването.
По случайност болниците също са търговци. Неуспешни!

Как се търгува живот? Как се слага печалба за операцията на болно детенце, как се формулира печалбата от спасяването на родилка… или пък млад мъж, пострадал при трудова злополука.

Всеки ден лекарите, положили Хипократова клетва да спасяват човешки живот, първо трябва да седнат и да сметнат приходите и разходите за живота…..ако разходите надвишават приходите по клиничната пътека, дали да не го насочат човека другаде, нищо, че едва държи живота си в зъбите! А на милостивите системата не прощава. Всяка оказана НЕПРАВОМЕРНА лекарска помощ, води до фалит, а същите лекари остават без работа. Повод за много тъжни размисли…да спасиш живот или да спасиш заплатата и работата си? А си се заклел!

НЗОК и инспектората като цербери разпределят парите, като започват от себе си – служебни автомобили, климатици, сгради, шофьори, каквото остане – за болните. Ако остане….

Когато бях дете, на слизане от връх Ботев през есента паднах и си изкълчих крака и скъсах сухожилие. В селото до Калофер, в което бяхме отседнали, имаше постоянно фелдшер и медицинска сестра. Погрижиха се, помогнаха, имаше всички видове лекарства, обезболяващи, превръзки. Линейката дойде след час. Преди година съседката пострада при сериозен инцидент и съседите извикаме линейка – в центъра на Пловдив. Дойде след час и половина, защото случаят не бил спешен, можело да се изчака. Докато момичето пищеше, а ние се чудехме какво да правим. Представям си ако беше в онова село, сигурно вече няма здравна служба никъде по селата.

Хората са оставени да умират и да страдат, защото ЗДРАВЕТО Е ТЪРГОВИЯ! КОЙТО НЯМА ПАРИ – УМИРА!

И най-добрите и благородни лекари получават наказание за съчувствието си, че са лекували здравно неосигурени, че са оставили някоя баба, която няма близки, по-дълго време в болницата, вместо да я изхвърлят на улицата, че са помогнали за случай, който не попада в клинична пътека.

И в един момент болницата няма пари за данъци, такси, лекарства, ток, вода….все пак е търговец, трябва да е спечелила достатъчно пари, за да си плаща сметките. Няма значение здравето, важни са парите за държавата!

Като общински юрист много пъти съм присъствала на общи събрания на болниците. В бордовете /Съвети на директорите/, се избираха хора,които нямат нищо общо с медицината, дори и с икономката. Които не разбират нищо. Но са НАШИ ХОРА – НА УПРАВЛЯВАЩАТА ПАРТИЯ! С една мисия – да налагат изпълнители на обществени поръчки, да преценят какво имущество могат да продадат, какво могат да приватизират…

Голямото престъпление на прехода. Колко убити болни от безхаберие и нагла търговия с живота им. Впрочем скоро управляващите сложиха и цената на човешкия живот, да си я знаем…

А болниците ще се продават….ще ги купят едни наши хора, ще завъртят един печеливш бизнес само с печеливши клинични пътеки, ще завъртят едни пари!

А ние – да умираме! Който няма пари да отиде извън България да се лекува или тук в частна болница – да умира! Важна е търговията и парите! Материалът ще го подменим.

Автор: Елена Гунчева

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Хората в Родопите онемяха от тази гледка. Тълпи от китайци неспирно прииждат в чудно планинско селце
Next: Започна се! На Путин ще му причернее след тази вест!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.