Цяла България говори за думите на Рашидов: Пътят, по който сме поели, е пагубен за обществото

Години наред какви ли не вътрешни и външни големи, малки и големи разединиха хората – създаде се общество от демагози, които печелеха избори не с програми, а само с омраза. Тази път е пагубен не само за българските политици, той е пагубен и унищожителен за всички български граждани.

Това казва в емоционално интервю пред Епицентър. бг на старта на предизборната кампания Вежди Рашидов – председател на 48-ото Народно събрание.

– Не Ви ли се струва, г-н Рашидов, че това е една обречена предизборна кампания? Почти никой не дава шансове за съставяне на кабинет. Защо стигнахме дотук?

– Конфигурацията, която предвиждат, не вещае нищо по-различно от това, което беше в 48-ия парламент. Дълбоко не вярвам, че част от тези хора, към които лично аз съм апелирал да се вразумят, да проявят съвест и да поемат каквато и да е отговорност, ще го сторят – едва ли това е ферментирало в рамките на това кратко време. Но и дълбоко надеждата, че в името на българската държава и българската общност, ще можем да спрем пълното деморализиране на обществото ни. Защото пътят, по който сме се подхлъзнали и вървим, е пагубен не само за българските политици, той е пагубен и унищожителен за всички български граждани. Хората искат от нас да стопираме инфлацията и да преодолеем кризата – искат да решаваме проблемите им. В същото време в последните години държавата ни затъна в безплодие – в тези условия съставянето на правителство и осигуряването на стабилитет се превръща в мираж. Казвам го от личен опит – политическото ожесточение от последните години ще остави толкова много рани, че за лечението им ще ни трябват 10-15 години, за да се възстановим.
А за въпроса защо това се случи – има много предпоставки. Години наред какви ли не вътрешни и външни големи, малки и големи разединиха хората – създаде се общество от демагози, които печелеха избори не с програми, а само с омраза. Винаги съм казвал, че омразата ражда единствено омраза. Това не е път на съграждане, това е път за разрушението на общността ни.

– Трябва ли да се направят всички възможни компромиси в името на българската държава, както казвате, за съставяне на правителство

– Компромисите трябваше да започнат много отдавна – до 48-то Народно събрание. Много хора не разбраха, че политиката е низ от компромиси в името на обществото.

– В своята емоционална реч при закриването на 48-ото Народно събрание Вие казахте: “Потопихме се в една антиутопия – процедури, речи, гласувания, прегласувания.” Но не само парламентът, целият народ сякаш живее в антиутопия. Как да излезем от тази ситуация?

– Антиутопията не е политическа игра. Не може празните речи и процедурните номера, прегласувания и какви ли не трикове да са поведение на политик. Политиката трябва да бъде облечена в градивността, в разумните решения и мъдрите предложения и основно – в поемане на отговорности. Останалото е безотговорност. Но нека и народът да поеме своята отговорност – негово е свещеното право да избира и да си дава сметка за резултата от този избор. Хората трябва да поемат отговорността за разума на своя глас. За каквото гласуваме – това ще получим. Смятам, че най-голямата отговорност за бъдещето на държавата сега лежи на плещите на избирателите. Иначе е много удобно непрекъснато някой друг да ни е виновен за това, което ние сме сътворили. Сами се вкарваме в приказката за „добрия народ“ и „лошите политици“. Докато живеем безотговорно, ще живеем лошо и в антиутопия.

– Има нещо много дълбоко, което се случи в последните 30 години с българския народ – тотална атомизация до степен, че не сме в състояние по нито една тема да гледаме напред заедно. Къде се коренят причините за това

– България в цялата си 1300-годишна история се е борила за своята свобода, но когато я получи не знае какво да прави с нея. Нашият народ положи огромни усилия да извоюва своята самостоятелност и когато това стана факт, се оказва, че разчита не на собствените си сили и енергия, а търси господар, който да оправи държавата. Именно това е създало у нас раболепието към силния. Така сме се превръщали в лесна плячка в ръцете на големите сили – да бъдем моделирани по тяхно подобие. От 90-та година у нас заработиха лобистки външни интереси, които ни управляваха, разединявайки обществото ни, интелигенцията ни. Те купуваха съвести, медии, създавайки политическа класа, чиято единствена опорна точка е неуморно да се мразим.

– Много е тъжно това, което казвате. И го казвате за първи път. Защо политиците ги е страх да си говорят помежду си? Страх ги от тесногръдото мислене на партийните ядра, страх ги е да не ги обвинят в съглашателство. Но не намирате ли, че това е липса на лидерство в драматичен за държавата момент?

– За последните 30 години се случиха няколко много важни неща. Първото е, че през 90- та година ние не знаехме какво да направим в новата си свобода – изпаднахме сякаш в безтегловност от нея, започна процес на обедняване, липса на инвестиции, понижаване на жизнения стандарт, разпад на държавността. Всичко това ни постави в състояние да бъдем евтино струваща стока за някои фондации и групи за лобистки интереси и така отново попаднахме в лапите на външната „помощ“. Човек, който получава средства от някъде за своето оцеляване, той не може да бъде независим.
Безпардонният грабеж и корупция в държавата от РМД-тата, липсата на духовност и пълната деморализация на нравите са предпоставки за създаване на болно общество. На всички е ясно, че са необходими сериозни реформи, особено в съдебната система, която е гръбнакът на всяко общество.

– Но реформата в съдебната система опира само до главата на главния прокурор. Това ли е панацеята за справедливостта, за възмездието, за правдата?

– Не може главата на един или друг прокурор, с който се занимават няколко парламента, да е единственото нещо, което да касае една сериозна реформа. Българите все повече живеят с чувството за неправда – няма правосъдие, което да създаде у тях усещането за защитеност и държавност. Реформи трябват в МВР – днес българинът живее в страх от ширещата се безнаказаност на престъпниците. Реформи във всяка сфера – това е единственият път, който трябва да извървим, за да стъпим на здраво. Необходимостта да направим това ще ни задължи да имаме диалог помежду ни. Този диалог, убеден съм, все още не е изчезнал от нашия живот и може да се възстанови само чрез разума. Дълбоко не вярвам, че партийните ядра не си говорят помежду си, по-важно е какво си говорят – за пътя, който ни е необходим или за продължаване на безпътицата. Лидерството е много, много по-сериозна тема. Аз смятам, че лидерството трудно избуява в общество, което е пълно със зависимости.

– Като малка държава ние винаги сме били под опеката на някой Голям брат. Но в последните две години тази “грижовност” ни се навира брутално в очите. Премината ли е вече границата, от която няма връщане назад – ще ни командват сили отвън, а пък ние ще слушаме, за да станем човеци като тях?

– Аз съм се изказвал по тази тема многократно, винаги съм негодувал към хора, които желаят да влязат в дома ми и да ми кажат как да живея. Напоследък това става все по-активно, по-агресивно и директно. Някои достойни хора спокойно могат да кажат, че това е намеса във вътрешните работи на една държава, но зависимите хора и продажните души са в тишина. Така е, когато хората са „вързани“ на чужда ясла. В историята си българинът винаги е страдал от родоотстъпници и от предатели. Животът ни е наситен с тези категории.

– Радев ни натресе с апломб “Промяната”, вкара във властта “шарлатанията”, после се отрече от тях, но вече е късно и няма отърване . В този смисъл как се понася историческата отговорност на водача, на държавника в едно общество за грешките, които прави?

– Разбира се, всеки може да допусне грешка, понякога и низ от грешки. Бил съм свидетел и на още по-големи безсмислени решения като това да издигаш за министри бездарни хора, единствено известни от площадите с крясъци. И до днес такива хора да ги влачат на държавната ясла – хора, които единственото, което могат да произвеждат, са скандали и гафове; хора, които ще продължат да сеят семената на бездарието и безпардонността. Но какво да се прави – всичко това е за сметка на българската държава. Историята помни и доброто, и лошото. За това животът ни е дал и възможността умните да поправят своите грешки – както се казва: Има грешка, но има и прошка. Да се надяваме, че помъдряването, ако не изтрие от паметта си, поне може да облекчи част от човешките грехове.

– Вие се отнасяхте бащински снизходително към депутатите от “Промяната” в предишния парламент. Но те през цялото време чертаеха и продължават да чертаят дълбоки разделителни линии в обществото. Смятате ли, че идващото младо поколение политици е надъхано с отрицание към своите предшественици?

– Аз направих своя съзнателен компромис да поема спасителния пояс като отговорност в държавата не за друго, а за ясно осъзнаване, че две години партията на Слави остави в разкрачено положение цялото ни общество без сериозно правителство. Служебните правителства – една част от тях нароиха куп безумия, изживявайки се като властолюбци на мига. Седем месеца пък имаше ялово управление на едни хора, които незнайно какво искат да променят в човешкия живот, противопоставяйки възгледи срещу възгледи, млади срещу стари, повтаряйки една глупост като мантра – че само те са бъдещето, а всички останали са миналото, пропускайки една съществена подробност – пътят между бъдещето и миналото минава през настоящето, а единствено градивният етап от развитието ни – това е етапът на съзиданието. Може би трябва по-често да четат трилогията на Данте Алигиери, че пътят от ада към рая минава през чистилището. Хора, които не можаха да посадят поне едно дърво, а бълваха само празни приказки и омраза, посегнаха към държавата. Дълбоко осъзнавах, че след това безплодие в българското общество ще ни трябват години да се оттласнем от тинята. Поех поста с ясното съзнание, че трябва да бъда председател на всички депутати, какъвто смятам, че бях. Дадох си дума, че ще пазя авторитета на всеки български депутат и на българския парламент и докрай се опитвах да удържа на това. И не на последно място – разчитах много да има българско правителство, което да може да даде глътка спокойствие на българското общество, малко време, за да се огледаме спокойно и разум, с който да поемем в правилна посока. За първи път видях извънпартийно правителство с ясна отговорност в лицето на проф. Габровски и неговия екип, но когато то беше провалено, разочарованието ми дойде от факта, че нищото е в състояние да е арогантно и да управлява нещото.

– Когато наблюдавахте”отвисоко” парламентарната зала, какви мисли ви спохождаха, извън законодателния процес? Открихте ли нещо ново за политиката?

– Някога, в самото начало, когато влязох в политиката, наивно вярвах, че мога дори и сам да направя нещо, което хората да видят и да одобрят. За съжаление срещах политически отпор от едни умни, красиви, стройни и никому незнайни безсмислени хора, заредени със силна агресия и омраза под команда. Тогава със съжаление разбрах, че много трудно човек може да получи признание за труда си и, въпреки всичко, живеех с мисълта да бъда полезен и да отдам част от живота си за обществената кауза. Но е истина, че отвисоко много по-ясно се виждат манталитетът на отделни хора, интелектът и познанията им, позитивите и негативите. И въпреки всичко ще си позволя да кажа, че все пак от всичко, което не роди нищо, това беше един спокоен парламент, за което благодаря на онези, които имаха респект както към годините ми, така и към личността ми като творец.

– Как се гради доверие в една страна, където никой на никого не вярва, а политик стана мръсна дума?

– Доверие се гради изключително трудно – както се гради къща тухла по тухла до покрив и комин. А може да бъде разрушено за секунди. Пример могат да ни бъдат дори земетресенията в Турция.

– Винаги сте бил много силно ангажиран с процесите в страната още от началото на прехода. Къде сбъркахме, за да стигнем днес до това окаяно състояние на държавата и обществото?

– Може би робското ни начало е пречело сами да ръководим и да използваме свободата си. Именно затова ние имаме преход от робство в робство, а това е комплекс за малоценност. Трябва да се отърсим от непоисканите помощи и да запретнем ръкави, да вдигнем гордо глави и сами да предначертаем пътя на нашия живот – такъв, какъвто ние го желаем.

– Съзнавам, че интервюто ни стана тъжно, но Вие виждате ли светлина в тунела? Къде е шансът ни, в какво се състои разковничето на бъднините ни

– Разковничето е дълбоко кодирано в самите нас. Просто трябва да посегнем в душите си, за да извадим светлината на нашето лично бъдеще, което е единствено в нашите ръце.