Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Цял Лондон говори за българина Николай, който седя на една маса с принц Уилям и спаси сърцето на града
  • Новини

Цял Лондон говори за българина Николай, който седя на една маса с принц Уилям и спаси сърцето на града

Иван Димитров Пешев август 23, 2022
lodndaodaosnasn.jpeg

Български пожарникар спаси един от символите на Лондон – моста Тауър Бридж, в сърцето на английската столица. Николай Пенчев и колегите му гасили пламнали мотори на съоръжението преди няколко дни, пише Телеграф.

„Бяха се запалили големите хидравлични мотори, с които мостът се вдига и спуска при преминаване на лодки и кораби. Моторното отделение е на две нива под земята и хората няма как да видят и да знаят, че нещо се е случило.

Разбрали са само, че мостът е бил затворен“, разказа пред „Телеграф“ Пенчев.

Икона

Не изпускай тези оферти:

Тауър Бридж е подвижен висящ мост над река Темза, който се е превърнал в икона на Лондон. Дълъг е 244 метра и е висок 65 м. Открит е през далечната 1894 г. От принца на Уелс Едуард, който после е коронясан като крал Едуард VII. Историческото съоръжение влиза в района, който се покрива от Ники и колегите му.

„Ние сме все млади хора, млада кръв. Имаме енергия за такава работа“, сподели още Пенчев. По думите му само ден преди пожара на същото място пък спасявали самоубиец, кацнал на едно от въжетата на Тауър Бридж. От кадрите се вижда, че човекът е успял да стигне доста високо, преди да бъде свален.

Смелост

Николай Пенчев се прочу със смелостта си миналата година, когато спаси семейство от огромна горяща сграда в Лондон. Тогава лично принц Уилям отиде при него и колегите му на чай, за да изрази благодарността си.

В интервюто си тогава Ники сподели, че не е очаквал такава чест. „След като бяхме представени от комисаря всеки поименно, принц Уилям започна да ни разпитва кой откъде е, какво е направил в ситуацията.

Беше си „написал домашното“ и знаеше откъде си, кой си. Задаваше ни конкретни въпроси. Попита ме за пожарната в България и защо съм поискал да се преместя точно в Лондон. Видя, че се занимавам активно със спорт – културизъм. За да разчупи още повече обстановката, се пошегува, че той самият не се и съмнява, че съм носил на ръце спасените от последния етаж“, разказа пожарникарят.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Половин България е предупредена за днес, но не за жеги!
Next: Лили Иванова: Не съм вегетарианка, но не съм яла колбаси от 1998 г., защото не знам какво има в продукта

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.