Червената чанта на майка ми винаги беше табу. Не просто аксесоар, а светилище, недостъпна територия, оградена с невидима, но плътна стена от мълчание. Стоеше на специално място в гардероба, винаги почистена, винаги затворена, а златната ѝ закопчалка проблясваше като страж, който пази вековни тайни. Като дете се осмелявах само да я гледам отдалеч. Беше изработена от плътна, гладка кожа с наситен, почти жив червен цвят, който сякаш пулсираше със собствена енергия. Анелия, майка ми, я носеше рядко, само при специални поводи, но дори тогава движенията ѝ бяха премерени, сякаш се страхуваше да не я издраска, да не я нарани. Никога не съм я виждал отворена. Никога не съм знаел какво крие вътре. Опитите ми да надникна бяха посрещани с рязко, но тихо „Мартин, остави я“, което слагаше край на всякакво любопитство.
Баща ми, Симеон, успешен бизнесмен, чийто живот се въртеше около сделки, договори и безкрайни телефонни разговори, никога не ѝ обръщаше внимание. За него това беше просто поредната скъпа вещ в дома ни, символ на статуса, който беше изградил с години неуморен труд. Домът ни беше голям, модерен, с прозорци от пода до тавана, които гледаха към притихнала борова гора. Всичко в него беше подредено, чисто, почти стерилно, сякаш излязло от корица на списание за интериорен дизайн. Животът ни, поне на пръв поглед, беше също толкова подреден. Аз бях студент по икономика в престижен университет, сестра ми Ива вече работеше и живееше самостоятелно, а родителите ми изглеждаха като идеалната двойка – той, движещата сила, амбициозен и респектиращ, и тя, елегантната, тиха опора, която поддържаше огъня в семейното огнище.
Но под тази лъскава повърхност се усещаше едва доловимо напрежение, пукнатини в кристалната фасада, които всички се преструвахме, че не виждаме. Червената чанта беше най-голямата от тези пукнатини. Тя беше единственият предмет в къщата, който не се вписваше в общата картина. Беше твърде ярка, твърде лична, твърде… жива.
Един ден, след кратко пътуване до планински курорт, се случи немислимото. Майка ми я загуби. Върнахме се късно вечерта, уморени от пътя. Симеон веднага се затвори в кабинета си, за да навакса с пропуснатите работни ангажименти. Аз помагах на майка ми с багажа. Когато всичко беше разопаковано, тя застана насред спалнята, лицето ѝ пребледняло като платно.
„Няма я“, прошепна тя, гласът ѝ трепереше. „Червената чанта я няма.“
Последваха часове на трескаво търсене. Преобърнахме колата, разровихме всеки куфар, проверихме всяко чекмедже. Нищо. Паниката на майка ми беше плашеща. Не приличаше на нищо, което бях виждал досега. Тя не плачеше, не крещеше. Движеше се като автомат из къщата, с празен, отчаян поглед, сякаш търсеше не предмет, а част от душата си. Симеон излезе от кабинета си, раздразнен от шума.
„Какво толкова е станало?“, попита той с присъщата си делова лаконичност. „Една чанта. Ще ти купя десет нови.“
Анелия го погледна с очи, пълни с нещо, което тогава не разбрах – смесица от презрение и болка.
„Ти не разбираш“, каза тя глухо и продължи да търси.
На следващия ден телефонът иззвъня. Беше непознат номер. Аз вдигнах. Мъжки глас, спокоен и леко дрезгав, попита за Анелия. Казах му, че това е синът ѝ.
„Намерих една чанта“, каза мъжът. „Червена. Вътре имаше портмоне с документи на името на Анелия и този телефонен номер, записан на едно листче.“
Сърцето ми подскочи от облекчение.
„Да, да! Това е чантата на майка ми! Къде сте? Ще дойдем веднага да я вземем. Ще ви се отблагодарим, разбира се.“
Подадох телефона на майка ми, която стоеше до мен, стиснала ръце в юмруци. Лицето ѝ беше напрегнато. Очаквах да видя радост, облекчение, но вместо това видях страх. Тя пое слушалката с трепереща ръка.
Слушаше няколко секунди, без да каже и дума. После, с глас, който едва познах – студен, остър и лишен от всякаква емоция, тя произнесе думите, които разбиха представата ми за нея и за целия ни подреден свят на парчета.
„Не ме интересува чантата“, каза тя бавно, натъртвайки на всяка сричка. „Изобщо не ме интересува. Интересува ме нещо много важно, което е вътре. Това е…“
Тя замълча за миг, сякаш събираше сили. Погледна ме, но очите ѝ гледаха през мен, в някаква далечна, непозната за мен реалност.
„Това е целият ми живот.“
Глава 2
Последва тишина, толкова гъста, че можеше да се разреже с нож. От другата страна на линията мъжът също мълчеше, вероятно също толкова смаян, колкото и аз. Думите на майка ми увиснаха във въздуха, тежки и зловещи. „Целият ми живот.“ Какво можеше да означава това? Какво може да се побере в една малка червена чанта, което да е по-ценно от самата нея, от парите в портмонето, от всичко материално?
Анелия затвори очи за момент, сякаш се опитваше да се овладее. Когато ги отвори отново, изражението ѝ се беше променило. Страхът беше отстъпил място на стоманена решителност.
„Къде и кога?“, попита тя в слушалката, гласът ѝ вече беше делови, сякаш обсъждаше среща, а не връщането на изгубената си душа.
Тя записа адреса на едно листче, благодари кратко и затвори. Смачка листчето в ръка и се обърна към мен.
„Мартин, остани тук. Не казвай нищо на баща си. Това е моя работа.“
„Мамо, какво става? Какво има в тази чанта? Ще дойда с теб.“
„Не!“, отсече тя с неочаквана твърдост. „Това не те засяга. Моля те, сине, просто ми се довери.“
Но аз не можех. Не и след като видях паниката в очите ѝ. Не и след като чух думите ѝ. Докато тя се преобличаше набързо в спалнята, аз взех ключовете за моята кола. Чувствах се като предател, но някаква сила, по-голяма от мен, ме караше да я последвам. Трябваше да разбера. Трябваше да я защитя, макар и да не знаех от какво.
Майка ми излезе след няколко минути, облечена в семпъл панталон и блуза, лицето ѝ безизразно като маска. Тя влезе в своята кола и потегли. Изчаках една минута и я последвах, като спазвах безопасна дистанция. Адресът, който беше записала, беше в стара, индустриална част на града – място, където тя никога не би отишла. Място, пълно със запустели складове, ръждясали огради и разбит асфалт. Сърцето ми биеше до пръсване. Какво правеше моята елегантна, перфектна майка тук?
Тя спря пред едно малко, олющено кафене, единственото работещо заведение наоколо. Видях я да влиза и паркирах малко по-надолу по улицата, зад един камион, откъдето имах пряка видимост към прозореца на кафенето. Вътре беше почти празно. На една от сепарираните маси седеше мъж с гръб към мен. Беше на средна възраст, с обикновени дрехи и леко приведена стойка. Майка ми седна срещу него. Червената чанта стоеше на масата помежду им като зловещ трофей.
Не можех да чуя какво си говорят, но можех да видя. Майка ми говореше напрегнато, жестикулирайки леко. Мъжът я слушаше невъзмутимо, отпивайки бавно от кафето си. В един момент той поклати глава. Майка ми посегна към чантата, но той сложи ръката си върху нейната, спирайки я. Видях как лицето на майка ми се изкриви от гняв и безсилие. Тя каза още нещо, този път по-рязко. Мъжът се усмихна. Беше бавна, неприятна усмивка, която не стигаше до очите му. Той каза нещо в отговор, наведе се напред и прошепна.
Тогава видях нещо, което смрази кръвта ми. Майка ми се отпусна назад в стола си, сякаш я бяха ударили. Цялата борбеност изчезна от нея, заменена от чисто, неподправено отчаяние. Тя гледаше мъжа с ужас, сякаш той не беше обикновен човек, а чудовище, което държеше живота ѝ в ръцете си. Разговорът продължи още няколко минути. Накрая майка ми кимна бавно, покорно. Мъжът взе чантата, изправи се и излезе от кафенето, без дори да я погледне.
Анелия остана седнала още дълго след като той си тръгна. Гледаше втренчено през прозореца, но не виждаше нищо. Беше сама в празното кафене, изгубена в свят на тайни, които заплашваха да я погълнат.
Когато най-накрая се прибра, беше бледа, но спокойна. Едно неестествено, зловещо спокойствие.
„Всичко е наред“, каза тя, избягвайки погледа ми. „Чантата е намерена. Човекът беше много любезен.“
„Мамо, аз бях там“, изстрелях думите, неспособен да се сдържа повече. „Видях те. Той не ти върна чантата. Какво иска? Какво става?“
Тя се вцепени. За части от секундата маската ѝ се пропука и видях отново онзи гол ужас. Но тя бързо го прикри.
„Нищо не си видял, Мартин. Разбрахме се да ми я донесе утре. Това е всичко. Моля те, забрави.“
Но аз не можех да забравя. Знаех, че лъже. Мъжът, който беше намерил чантата, не беше просто случаен непознат. Той беше станал част от живота ни. Беше видял онова, което се криеше в червената кожена тъмница, и сега държеше ключа към нея. А майка ми беше негова заложница. В този момент разбрах, че подреденият ни свят е илюзия, която всеки момент ще се сгромоляса.
Глава 3
На следващия ден атмосферата вкъщи беше отровна. Мълчанието беше толкова тежко, че почти се чуваше. Анелия се движеше из къщата като призрак, извършвайки обичайните си домакински задължения с механична прецизност, но очите ѝ бяха празни, угаснали. Всеки път, когато телефонът звъннеше, тя подскачаше, а ръцете ѝ започваха да треперят.
Баща ми, Симеон, беше напълно погълнат от собствената си буря. Неговият свят, изграден от стомана, стъкло и амбиция, също се клатеше. От няколко седмици той беше в центъра на ожесточена корпоративна битка. Конкурентна фирма, водена от безскрупулен бизнесмен на име Огнян, се опитваше да погълне неговата компания чрез враждебно изкупуване. Симеон се бореше с всички сили, но беше притиснат отвсякъде. Беше взел огромни заеми, за да финансира разширяване на бизнеса, и сега тези заеми висяха над главата му като дамоклев меч.
Кабинетът му, който обикновено беше неговата крепост, сега приличаше на бойно поле. Масивното бюро от тъмно дърво беше отрупано с папки, диаграми и договори. Той крачеше напред-назад, телефонът залепен за ухото му, гласът му ту заплашителен, ту умоляващ. Чувах объркани фрази за акции, съдебни дела, неустойки и предателства.
„Не може да ме предаде точно сега!“, изкрещя той веднъж в слушалката. „Имаме договор! Адвокатите ще го разкъсат!“
Вечерта той излезе от кабинета си, изтощен и мрачен. Лицето му беше сиво, а под очите му имаше тъмни кръгове. Той седна на масата за вечеря, без да погледне никого. Анелия му сервира, движейки се безшумно около него.
„Как мина денят ти?“, попита тя с равен глас.
„Като всеки друг“, отвърна той рязко, взирайки се в чинията си. „Война.“
Той замълча за момент, после вдигна поглед към нея. „Трябват ми едни документи. Онези от банковия сейф. Утре сутринта ще ми трябват за среща с адвокат Стоев.“
Видях как майка ми се вцепени. Тя преглътна мъчително.
„Кои документи?“, попита тя едва чуто.
„Договорът за собственост на къщата. И полиците от инвестиционния фонд. Трябва да видя какви активи можем да осребрим бързо, ако се наложи.“
Къщата. Инвестициите. Това бяха основите на нашата сигурност. Думите на баща ми потвърдиха най-лошите ми страхове – проблемите му бяха сериозни. Но реакцията на майка ми беше странна. Тя не изглеждаше притеснена за парите. Изглеждаше ужасена.
„В сейфа ли са?“, попита той нетърпеливо.
„Да… да, разбира се“, отговори тя, но гласът ѝ беше твърде висок, твърде писклив. „Утре ще ги взема.“
Остатъкът от вечерята премина в ледено мълчание. Симеон се върна в кабинета си, а Анелия започна да разчиства масата с трескави, несръчни движения. Аз я наблюдавах, опитвайки се да сглобя пъзела. Сейфът. Документите. Ужасът в очите ѝ. Всичко сочеше в една посока.
По-късно през нощта, когато всичко утихна, се промъкнах до спалнята на родителите ми. Вратата беше леко открехната. Чух приглушен плач. Надникнах вътре. Майка ми седеше на ръба на леглото, обляна в лунна светлина. В ръцете си държеше малък, кожен бележник. Не беше червената чанта, но знаех, че е свързан с нея. Прелистваше страниците му, а сълзите се стичаха по лицето ѝ.
Внезапно тя вдигна глава, сякаш усетила присъствието ми. Погледите ни се срещнаха в полумрака. Тя не каза нищо. Просто ме гледаше с очи, пълни с безкрайна мъка и вина. В този момент разбрах. Важното нещо в червената чанта не беше едно. Бяха няколко. И едно от тях беше този бележник – дневник, пазител на тайни, които сега бяха в ръцете на непознат. А другите… другите вероятно бяха свързани с банковия сейф, до който тя вече нямаше достъп. Защото ключът за него, заедно с нейния „цял живот“, беше останал в проклетата червена чанта.
Глава 4
На следващата сутрин напрежението беше почти физически осезаемо. Симеон тръгна рано за срещата с адвокат Стоев, като преди това напомни на майка ми за документите с леден тон, който не търпеше възражения. „До обяд искам да са на бюрото ми.“
Веднага щом вратата се затвори след него, Анелия се свлече на един стол в кухнята. Дишаше тежко, сякаш въздухът не ѝ достигаше. Аз седнах срещу нея.
„Мамо, трябва да ми кажеш“, настоях аз тихо, но твърдо. „Не мога да ти помогна, ако не знам срещу какво се изправяме. Този мъж… той те изнудва, нали?“
Тя вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали.
„Не знам какво да правя, Мартин“, прошепна тя. „Всичко се разпада.“
В този момент телефонът ѝ, оставен на масата, иззвъня. На екрана светеше „Непознат номер“. Майка ми потрепери, сякаш я беше ударил ток. Тя гледаше апарата с ужас, неспособна да помръдне.
„Вдигни“, казах аз. „Трябва да знаем какво иска.“
С трепереща ръка тя включи високоговорителя.
„Ало?“, каза тя, гласът ѝ едва се чуваше.
„Добро утро, Анелия“, отвърна същият онзи спокоен, дрезгав глас от вчера. „Наспа ли се добре? Аз не можах. Цяла нощ четох. Много… интересни неща пише в този малък бележник. Особено частите за Димо.“
При споменаването на това име, майка ми издаде задавен звук. Цялата кръв се отдръпна от лицето ѝ. Димо. Кой беше Димо?
„Какво искате?“, попита тя, гласът ѝ вече беше по-силен, изпълнен с отчаяние.
„Искам справедливост“, каза мъжът. „И малко компенсация за намереното. Знаеш ли, животът е труден. Аз имам болна жена, сметки за плащане… А вие живеете в тази огромна къща. Струва ми се честно да споделите малко от богатството си. Особено след като то, изглежда, не е съвсем… ваше.“
„Какво говориш?“, извика майка ми.
„О, не се прави на изненадана. В чантата имаше и други неща освен сантименталния дневник. Например, един много интересен документ. Пълномощно. Подписано от някой си Димо преди петнадесет години. Даващо ти пълен контрол върху акциите на една малка, новосъздадена тогава фирма. Фирма, която, след като проверих тази сутрин, се оказа, че е била основата, върху която твоят съпруг, великият Симеон, е построил своята империя.“
Светът ми се завъртя. Гледах майка си, която сега ридаеше безмълвно, тресяща се цялата. Историята, която се разкриваше, беше чудовищна.
„И така“, продължи невъзмутимо гласът от телефона, който вече не ми звучеше спокоен, а зловещ. „Планът е следният. Искам петдесет хиляди. В брой. До утре на обяд. В замяна ще получиш всичко – чантата, дневника, пълномощното. И мълчанието ми. Ако откажеш, или ако се опиташ да се свържеш с полицията, този малък документ, заедно с няколко избрани страници от дневника ти, ще се озоват на бюрото на съпруга ти. И на бюрото на господин Огнян. Чувам, че той много би се зарадвал на такава информация точно сега. Мисля, че разбираш какво ще последва.“
Връзката прекъсна. В кухнята настъпи оглушителна тишина, нарушавана единствено от риданията на майка ми.
Петдесет хиляди. Сумата беше огромна, но не и невъзможна за семейство като нашето. Проблемът беше друг. Всичките ни пари бяха блокирани. Сметките бяха под наблюдение заради бизнес проблемите на баща ми. А единствените ликвидни активи бяха тези, чиито документи той искаше от банковия сейф. Сейф, чийто ключ беше в ръцете на изнудвача.
Беше перфектният капан. Дяволски капан, изграден върху тайните от миналото.
Майка ми вдигна глава, лицето ѝ беше мокро от сълзи.
„Трябва да му намеря парите“, каза тя с глас, пълен с безнадеждност. „Нямам друг избор.“
Тя стана и тръгна към спалнята. Последвах я. Видях я да вади от гардероба кутия за бижута. Започна да вади всичко – пръстени, обеци, колиета, подаръци от баща ми през годините. Символите на техния „перфектен“ живот.
„Това няма да е достатъчно“, казах аз. „Дори да продадеш всичко, няма да събереш и половината сума до утре.“
„Трябва да опитам!“, изкрещя тя истерично. „Ти не разбираш, Мартин! Ако Симеон разбере… той ще ме унищожи. Той ще унищожи всички ни.“
В този момент вратата на къщата се отвори. Беше сестра ми, Ива. Беше решила да се отбие на път за работа. Тя застана на прага на спалнята, гледайки разпилените бижута и плачещата ни майка.
„Какво, по дяволите, става тук?“, попита тя.
Завесата на нашия семеен театър най-накрая се беше вдигнала. Представлението свърши.
Глава 5
Присъствието на Ива промени динамиката в стаята. Тя беше по-прагматична, по-твърда от мен. Докато аз бях склонен да се поддам на емоциите и паниката, тя винаги търсеше логиката, фактите. Тя влезе, затвори вратата след себе си и скръсти ръце.
„Мамо, Мартин, някой ще ми обясни ли защо бижутата ти са разпилени по леглото, а ти изглеждаш така, сякаш е настъпил краят на света?“
Анелия не можеше да говори. Тя просто сочеше към телефона, сякаш той беше източникът на цялото зло. Аз поех дълбоко дъх и разказах на Ива всичко. За изгубената чанта, за обаждането, за срещата в кафенето, за изнудването, за сумата, за Димо и за пълномощното.
Ива слушаше, без да ме прекъсва. Лицето ѝ остана непроницаемо, но видях как юмруците ѝ се свиват. Когато свърших, тя не погледна майка ни. Погледна мен.
„И ти вярваш на всичко това?“, попита тя студено.
„Ива, как можеш…“
„Не, Мартин, помисли. Един случаен човек намира чанта и изведнъж се оказва гениален изнудвач, който за една нощ разплита финансова схема отпреди петнадесет години? Звучи ми като сценарий на евтин филм.“
„Той цитира дневника ѝ! Знае името Димо!“, възразих аз.
„Кой е Димо?“, обърна се Ива към майка ни.
Анелия трепереше, но погледът на дъщеря ѝ я принуди да отговори. Тя седна на леглото, сред разпилените бижута, и започна да говори с глух, монотонен глас, сякаш разказваше чужда история.
„Преди да срещна баща ви… аз имах друг живот. Бях млада, наивна. Димо беше… той беше всичко за мен. Бяхме заедно от гимназията. Имахме планове, мечти. Той беше художник, идеалист. Не го интересуваха парите, искаше просто да рисува. А аз… аз го обичах повече от всичко.“
Тя замълча, изгубена в спомените си.
„Той имаше една идея. Да създаде малка фирма за уеб дизайн. В онези години това беше нещо ново, прохождащо. Имаше талант, но нямаше никакъв бизнес нюх. Аз му помагах с организацията, с документите. Родителите му му оставиха малко наследство и той вложи всичко в тази фирма. Написа акциите на мое име, подписа ми пълномощно. Казваше, че аз съм неговият талисман, неговата котва в реалния свят. Вярваше ми безрезервно.“
Сълзи отново се появиха в очите ѝ.
„После се появи Симеон. Той беше съвсем различен. Амбициозен, силен, знаеше какво иска от живота и как да го постигне. Той беше приятел на мой братовчед. Започна да ме ухажва. Бях объркана. Димо беше моята първа любов, моята мечта, но Симеон беше… реалността. Сигурността. Бъдещето. Той ми обеща свят, който Димо никога не можеше да ми даде.“
„И ти си избрала парите“, процеди Ива през зъби.
„Не беше само заради парите!“, извика майка ми. „Бях млада! Исках семейство, исках стабилност! Димо живееше в свой собствен свят. Аз го обичах, но знаех, че с него винаги ще се борим, винаги ще бъдем на ръба. Симеон ми предложи целия свят. И аз го приех.“
Тя скри лице в ръцете си. „Казах на Димо, че всичко е свършило. Той беше съсипан. Каза ми да задържа всичко – фирмата, акциите. Каза, че без мен те нямат смисъл. Замина. Просто изчезна. Никога повече не го видях, не го чух. Опитах се да го намеря, за да му върна всичко, но той беше изчезнал безследно. След няколко месеца се омъжих за баща ви.“
„А фирмата?“, попитах аз.
„Симеон знаеше за нея. Казах му, че е малък проект, който съм започнала и не се е получил. Той видя потенциала. С неговите контакти и агресивен подход, той я превърна в това, което е днес. Основата на всичко, което имаме. Той никога не попита откъде са дошли първоначалните средства. А аз… аз просто мълчах. Зарових миналото, дневника, пълномощното. Сложих ги в червената чанта и се опитах да забравя.“
Историята беше по-лоша, отколкото си представях. Цялото ни богатство, целият ни живот, беше построен върху лъжа. Върху съкрушеното сърце и изгубените мечти на един мъж на име Димо. Баща ми не беше геният, който сам е изградил империята си. Той беше стъпил върху основи, положени от друг. А майка ми, пазителката на тази тайна, беше позволила това да се случи.
„Значи“, каза Ива бавно, „всичко, което имаме, всъщност принадлежи на този Димо?“
„Не знам!“, проплака майка ми. „Вероятно давността е изтекла, не разбирам от тези неща! Но ако това пълномощно стигне до Огнян… той ще ни унищожи. Ще го използва, за да докаже, че бизнесът на татко е изграден незаконно, чрез измама. Ще загубим всичко. Къщата, парите, репутацията. Всичко.“
Сега разбрах пълния мащаб на катастрофата. Това не беше просто семейна драма. Това беше бомба със закъснител, която заплашваше да взриви целия ни свят. А изнудвачът, когото вече наричах наум Петър, държеше детонатора.
Ива въздъхна тежко. Цинизмът ѝ се беше изпарил, заменен от мрачна решителност.
„Добре“, каза тя. „Стига сълзи. Трябва ни план. Няма да му дадем и стотинка. Ще си върнем тази чанта.“
Глава 6
Планът на Ива беше дързък и рискован. Тя отхвърли идеята да се събират пари или да се продават бижута. „Това е поведение на жертва“, заяви тя. „Веднъж платиш ли на изнудвач, той никога не спира. Ще иска още и още. Трябва да обърнем играта.“
Идеята ѝ беше да се свържем с изнудвача, да се съгласим на среща за предаване на парите, но вместо пари, да се опитаме да го сплашим или да намерим слабото му място.
„Той каза, че има болна жена“, казах аз. „Може би не е чудовище. Може би е просто отчаян.“
„Отчаяните хора са най-опасни“, отсече Ива. „Той е избрал да стане престъпник. Това е негов проблем, не наш. Трябва да разберем кой е той. Откъде е взел номера ни? Как се казва? Къде живее?“
Започнахме да действаме. Ива, която работеше в маркетингова агенция и беше технически грамотна, веднага започна да проучва непознатия номер. Използва онлайн услуги, свърза се с познат, който работеше в мобилен оператор. Междувременно аз се опитах да успокоя майка ми, която беше на ръба на нервен срив. Тя се колебаеше между пълното отчаяние и сляпата надежда, че планът на Ива ще успее.
След няколко часа Ива влезе в стаята с триумфална усмивка.
„Имам го. Петър. Това е името му. Номерът е на предплатена карта, но е използвана за регистрация в един сайт за продажба на стари мебели. Оттам, с малко ровене, открих профила му в социалните мрежи. Женен, с едно дете. Адресът му е в един от крайните квартали. И най-важното – преди месец е публикувал пост с молба за дарения. Жена му се нуждае от скъпоструващо лечение.“
Информацията потвърди думите му. Петър не беше професионален престъпник. Беше обикновен човек, притиснат до стената от живота. Това го правеше едновременно по-малко страшен и много по-непредвидим.
„Добре, какво правим сега?“, попитах аз.
„Ти ще се обадиш“, нареди Ива, сочейки към мен. „Ще му кажеш, че майка ни е съсипана и не може да говори. Ще му кажеш, че събираш парите, но ще ти трябва още един ден. Уреди му среща за утре вечер. На публично място. Някой голям паркинг на търговски център. И докато говориш с него, опитай се да го накараш да говори повече. За жена си, за проблемите си. Трябва ни емоционална опора.“
Сърцето ми биеше лудо, но знаех, че тя е права. Набрах номера. Когато Петър вдигна, се опитах гласът ми да звучи притеснено, но и леко предизвикателно, както ме беше инструктирала Ива.
„Аз съм синът на Анелия“, казах аз. „Тя не е добре. Опитваме се да съберем парите, но сумата е огромна. Нямаме ги в брой. Трябва ми време до утре вечер.“
Последва мълчание. Усещах как той преценява ситуацията.
„Нямате време“, каза той студено. „Условията бяха ясни.“
„Вижте, разбирам, че имате проблеми“, продължих аз, следвайки сценария. „Чухме, че жена ви е болна. Съжаляваме за това, наистина. Но не можете да решавате вашите проблеми, като съсипвате живота на други хора.“
„Не ме поучавайте!“, извика той, гласът му за първи път издаде емоция – гняв, роден от безсилие. „Вие не знаете какво е да гледаш как човекът, когото обичаш, гасне, а ти не можеш да направиш нищо! Не знаете какво е да броиш стотинки! Така че не ми говорете за съсипани животи!“
„Добре, добре, съжалявам“, отвърнах бързо. „Просто ни дайте още един ден. Утре вечер, в осем, на паркинга на големия търговски център до околовръстното. Ще донеса парите.“
Той се поколеба за момент. „Сам. Ела сам. Ако видя някой друг, или ако усетя нещо нередно, играта свършва. И повярвай ми, няма да ти хареса как.“
Той затвори.
Ива ме гледаше с одобрение. „Добре се справи. Сега знаем, че е емоционално нестабилен. Това е добре за нас.“
„Какво точно ще правим на тази среща?“, попитах аз, докато стомахът ми се свиваше на топка.
„Все още не знам“, призна тя. „Но ще измисля нещо. Сега имаме по-голям проблем.“ Тя кимна към вратата на кабинета на баща ни. „Татко ще се върне всеки момент. И ще иска документите от сейфа.“
Сякаш по поръчка, входната врата се отвори и след малко Симеон влезе в стаята. Изглеждаше още по-уморен и по-мрачен от сутринта.
„Къде са?“, попита той, без дори да поздрави.
Майка ми стоеше като вкаменена.
„В банката“, излъга Ива с невероятно спокойствие. „Мама ходи тази сутрин, но служителката каза, че има някакъв процедурен проблем, защото сейфът е на името и на двама ви. Трябва да отидете заедно утре, за да ги вземете.“
Симеон изруга под нос. „Още едно забавяне! Всичко се обърква! Нямам време за това!“
Той се обърна и влезе в кабинета си, тръшвайки вратата.
Бяхме спечелили още малко време. Но часовникът тиктакаше неумолимо. Имахме по-малко от тридесет часа да разрешим криза, която се беше зараждала в продължение на петнадесет години.
Глава 7
Напрежението в къщата достигна точка на кипене. Симеон беше затворен в кабинета си, откъдето долитаха гневни разговори и удари по масата. Анелия беше в състояние на пълна апатия, седеше на дивана и гледаше в една точка, сякаш душата ѝ беше напуснала тялото. Аз и Ива бяхме в моята стая, опитвайки се да измислим следващия си ход.
„Трябва да влезем в този сейф“, каза Ива. „Ключът е в чантата, но може би има дубликат? Или банката може да го отвори принудително?“
„Ще отнеме дни“, отвърнах аз. „Трябва да се подаде молба, да се докаже собственост… нямаме това време.“
„Тогава трябва да вземем ключа от Петър“, заключи тя.
Планът ѝ ставаше все по-опасен. Тя предлагаше аз да отида на срещата, да го разсея, докато тя се промъкне и претърси колата му за чантата. Беше лудост.
„Ива, това е прекалено рисковано! Ако те хване? Ако е въоръжен?“
„Той не е убиец, Мартин. Той е отчаян баща на семейство. Няма да направи нищо.“
Докато спорехме, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер, но не беше този на Петър. Вдигнах предпазливо.
„Мартин, обажда се адвокат Стоев“, каза тежък, уморен глас. „Баща ти добре ли е?“
Изненадах се. „Да, защо? В кабинета си е.“
„Не си вдига телефона от час. Исках да го предупредя. Нещата се влошиха драстично. Огнян е извадил нов коз. Твърди, че има доказателства, че първоначалният капитал на фирмата е с неясен произход. Подал е сигнал в прокуратурата. Сметките ни ще бъдат запорирани до часове, ако още не са.“
Краката ми се подкосиха. Бурята беше започнала. Петър дори не беше направил своя ход, а заплахата му вече се реализираше. Но как?
„Как е възможно?“, попитах аз. „Откъде Огнян може да има такава информация?“
„Не знам, момчето ми. В бизнеса има много мръсотия. Може да е блъф, но може и да има къртица във фирмата. Просто кажи на баща си да ми се обади веднага. Всеки час е от значение.“
Затворих телефона и разказах на Ива. Тя пребледня.
„Някой е изпреварил нашия изнудвач“, прошепна тя. „Но кой?“
В този момент от кабинета на баща ми се чу звук от счупено стъкло. Втурнахме се натам. Симеон стоеше насред стаята, заобиколен от разхвърляни документи. Беше запратил кристална чаша в стената. Дишаше тежко, лицето му беше червено от гняв.
„Предадоха ме“, изръмжа той, гледайки ни с невиждащи очи. „Моят най-доверен човек. Продал ме е на Огнян. За жълти стотинки.“
Той се свлече на стола зад бюрото си и зарови лице в ръцете си. За първи път в живота си виждах баща ми, непоклатимия Симеон, сломен. Скалата, на която се крепеше целият ни свят, се беше пропукала.
Той вдигна глава и погледът му се спря на Анелия, която стоеше безмълвно на прага.
„А ти“, каза той с глас, пълен с ледена ярост. „Ти знаеше, нали? През цялото време си знаела. Усещах, че криеш нещо. С тази твоя проклета чанта. С твоето мълчание.“
„Симеон, аз…“, започна тя.
„Млъкни!“, изкрещя той. „Не искам да чувам лъжите ти! Всичко се срива заради тайни и лъжи! Моите, твоите… целият ни живот е една лъжа!“
Думите му прободоха въздуха като отровни стрели. „Моите, твоите…“ Значи и той имаше тайни. Внезапно разбрах, че кризата с фирмата не е само бизнес. Беше и лична. Предателството, за което говореше, беше по-дълбоко от просто корпоративен шпионаж.
Симеон се изправи. „Махайте се. Всички. Искам да остана сам.“
Ние се подчинихме мълчаливо. Излязохме от кабинета и затворихме вратата на руините на живота му. Семейството ни вече не беше просто пропукано. Беше разбито на хиляди парчета.
По-късно вечерта, докато седях в стаята си, се замислих. Как Огнян беше разбрал за произхода на капитала? Петър ли му беше казал? Малко вероятно. Той искаше пари, а не да взривява всичко. Къртица във фирмата? Възможно. Но имаше и трета, ужасяваща възможност.
Някой друг е знаел тайната. Някой, който е чакал петнадесет години за своето отмъщение.
Димо.
Глава 8
Минаваше полунощ. Къщата беше потънала в неестествена тишина. Никой не спеше. Всеки беше затворен в собствената си килия от страх и несигурност. Аз седях пред компютъра си, обсебен от новата мисъл. Димо. Името кънтеше в главата ми. Художникът идеалист, който изчезнал безследно. Дали наистина беше така?
Започнах да търся. Първо в социалните мрежи. Име като неговото беше често срещано, но аз добавих ключови думи – художник, уеб дизайн, възрастта, на която би трябвало да е сега. Рових с часове, преглеждах стотици профили. И тогава, в една забравена онлайн галерия за дигитално изкуство, го открих. Профил, който не беше активен от години. Но имаше снимка. Мъж с тъжни очи и лека усмивка, застанал пред компютърен екран, на който се виждаше ранен дизайн на уебсайт. Беше той. Под снимката имаше кратко описание: „Димо. Създател на мечти и кодове.“
Открих връзка към стар блог, който беше поддържал. Последният пост беше отпреди почти петнадесет години. Беше кратък, объркан, пълен с болка.
„Тя избра златната клетка. Аз останах с празното небе. Понякога се чудя дали цветовете все още съществуват, или просто очите ми са станали сиви. Всичко, което създадох, вече няма смисъл. То принадлежи на нея. Нека го има. Аз си тръгвам. Не за да търся нещо ново, а за да избягам от старото.“
Сърцето ми се сви. Това беше прощалното му писмо към света. Но след това открих нещо друго. В секцията за контакти имаше имейл. Вероятно отдавна неактивен. Но под него, с по-малък шрифт, имаше линк към друг сайт. Сайт на малка фирма за графичен дизайн, базирана в друг град. В екипа, сред няколко млади лица, стоеше и неговото. По-възрастен, с посребрени коси и уморен поглед, но без съмнение беше същият човек. Димо не беше изчезнал. Просто беше започнал отначало. Тихо, скромно, далеч от всичко.
Въпросът беше дали той стоеше зад атаката на Огнян. Изглеждаше неправдоподобно. Човекът, който пишеше такива редове, не приличаше на отмъстителен корпоративен играч. Но болката може да промени хората. Петнадесет години са много време, за да таиш гняв.
Докато размишлявах върху това, получих съобщение от Ива.
„Ела в кухнята. Тихо.“
Слязох долу. Тя седеше на масата, а пред нея имаше лаптоп. Беше лаптопът на баща ни.
„Как го взе?“, прошепнах аз.
„Измъкнах се, докато говореше по телефона на терасата. Трябва да знам какво крие той. Каза „моите, твоите“ тайни. Искам да знам кои са неговите.“
Ива беше гений с компютрите. Заобиколи паролата за минути и започна да рови из файловете му. Отваряше имейли, папки, скрити документи. Повечето бяха свързани с работата. Договори, оферти, комуникация с адвокат Стоев. Но после тя отвори една папка, наречена „Лично“.
Вътре имаше снимки. Не бяха семейни. Бяха снимки на жена. Красива, по-млада от майка ми, с предизвикателен поглед. Снимките бяха правени на различни места – в ресторанти, на екзотични плажове, в апартамент, който не беше наш. На една от снимките тя се смееше, прегърнала баща ми.
Имаше и сканирани документи. Резервации за самолетни билети за двама. Договор за наем на апартамент на нейно име. Банкови извлечения, показващи редовни преводи на големи суми от сметката на баща ми към нейната.
Симеон, стожерът на семейството, борецът за нашия просперитет, водеше двойствен живот. Имаше любовница. От години. Парите, които изкарваше, не отиваха само за нашето благополучие. Отиваха и за поддържането на тази тайна.
„Значи затова няма пари“, прошепна Ива, лицето ѝ беше безизразно, но в очите ѝ гореше студен огън. „Затова е вземал заеми. Не е само заради разширяването на бизнеса. Той е финансирал два живота.“
Лъжата на майка ми изглеждаше почти невинна в сравнение с това методично, студенокръвно предателство. Тя беше скрила грешка от миналото. Той беше изградил цяла паралелна реалност, основана на лъжи.
В този момент осъзнах, че се борим на грешния фронт. Нашият враг не беше само Петър, изнудвачът. Не беше дори Огнян, конкурентът. Истинският враг беше в собствения ни дом. Беше вирусът на тайните, който беше заразил всичко и всички, и сега заплашваше да ни унищожи отвътре.
Ива затвори лаптопа. „Утрешната среща с Петър се променя“, каза тя с глас, който ме накара да настръхна. „Вече не става въпрос само за връщане на чантата. Става въпрос за справедливост.“
Глава 9
Утрото донесе със себе си гробна тишина. Симеон и Анелия се разминаваха из къщата като непознати, които са принудени да делят едно пространство. Той не я попита повече за документите от сейфа. Вероятно адвокат Стоев му беше казал, че вече е твърде късно. Запорът на сметките беше факт. Битката за фирмата беше почти загубена.
Аз и Ива крояхме нашия нов план. Той беше прост и безразсъден. Щяхме да отидем и двамата на срещата с Петър. Щяхме да му предложим сделка. Вместо пари, щяхме да му дадем информация – всичко, което знаехме за двойствения живот на баща ни.
„Това е лудост, Ива!“, възразих аз. „Какво ще го накара да приеме? Той иска пари за лечението на жена си, а не мръсни тайни.“
„Грешиш“, отвърна тя. „Той се чувства онеправдан от живота. Смята нас за богаташи, които нехаят за проблемите на обикновените хора. Ще му покажем, че нашият свят също е прогнил. Ще му дадем по-силно оръжие от това пълномощно. Информацията за любовницата на татко, ако бъде поднесена правилно на медиите, ще срине репутацията му завинаги. Това е много по-ценно за човек като Огнян от някакъв стар документ. Ще му предложим да продаде тази информация на Огнян. Така ще получи парите си, а ние ще си върнем чантата.“
Планът беше циничен и опасен. Залагахме съдбата на семейството си в ръцете на изнудвач. Но колкото и да мислех, не виждах друг изход. Бяхме в капан, а единственият път навън минаваше през още по-дълбока кал.
Междувременно, аз не можех да се отърся от мисълта за Димо. Реших да направя нещо, което Ива би сметнала за глупаво и сантиментално. Намерих имейла от стария му блог и му написах писмо.
„Господин Димо“, започнах аз, „не ме познавате. Аз съм Мартин, синът на Анелия. Знам, че са минали много години, но се случи нещо, което ме накара да Ви потърся. Не знам дали сте замесен в проблемите, които сполетяха семейството ми, но искам да знаете едно нещо. Тя никога не Ви е забравила. Червената чанта, която Вие сте ѝ подарили, все още е най-ценното ѝ притежание. И в нея, през всичките тези години, тя е пазила Вашия дневник и Вашето пълномощно. Може би това няма значение за Вас сега, но аз трябваше да Ви го кажа. Тя направи грешен избор, но никога не спря да плаща цената за него.“
Натиснах „изпрати“, без да очаквам отговор. Това беше просто жест, вик в празнотата.
Часовете до срещата се нижеха бавно, мъчително. Майка ми дойде в стаята ми. Беше облякла проста рокля, косата ѝ беше прибрана. Изглеждаше състарена с десет години.
„Мартин, знам, че с Ива кроите нещо“, каза тя тихо. „Чух ви снощи. Моля ви, не правете глупости. Този мъж е опасен.“
„По-опасен ли е от татко?“, попитах аз, неспособен да скрия горчивината в гласа си.
Тя сведе поглед. „Значи знаете. За нея.“
Кимнах.
Тя въздъхна. Не беше изненадана. Сякаш винаги го е знаела, но е избирала да не вижда.
„Моля ви, бъдете внимателни“, прошепна тя. „Каквото и да се случи тази вечер, не забравяйте, че вие с Ива сте най-важното нещо в живота ми. Всичко, което направих, беше, за да ви защитя.“
„Като ни лъжеше през цялото време?“, попитах аз.
„Понякога истината боли повече от лъжата, сине“, отвърна тя и излезе от стаята.
На свечеряване, аз и Ива потеглихме към търговския център. Тя шофираше, съсредоточена и мълчалива. Аз седях до нея, преповтаряйки наум какво трябва да кажа. Носехме със себе си флашка, на която Ива беше качила копие от файловете от лаптопа на баща ни. Това беше нашата валута.
Паркингът беше огромен и полупразен. Светлините на лампите създаваха дълги, зловещи сенки. Според инструкциите, спряхме в най-отдалечения ъгъл. Минути по-късно, до нас спря стара, очукана кола. От нея слезе Петър. Беше по-нисък, отколкото изглеждаше в кафенето, с уморено и изпито лице. В очите му се четеше смесица от страх и решителност.
Аз слязох от колата. Ива остана вътре, готова да реагира.
„Къде са парите?“, попита той, гласът му трепереше леко.
„Няма пари“, отговорих аз спокойно. „Но имаме нещо по-добро. Имаме предложение.“
Той се намръщи. „Не се шегувай с мен, момче. Нямам време за игри.“
„Не е игра“, казах аз. „Знаем, че имате нужда от пари. Ние ще ви помогнем да ги получите. Много повече от петдесет хиляди. Но в замяна искаме чантата. Цялата. Още сега.“
Извадих флашката от джоба си. „На това малко нещо има информация, която ще съсипе баща ми. Напълно. Но той не е единственият, който би платил, за да я няма. Неговият най-голям враг, Огнян, би дал цяло състояние за нея. Ние ще ви свържем с него. Ще му я продадете. Ще вземете парите си, а ние ще си тръгнем с чантата. И всички ще забравят за тази история.“
Петър ме гледаше невярващо. „Вие… вие сте готови да предадете собствения си баща?“
„Той пръв ни предаде“, обади се Ива, отваряйки своята врата. „Нашето семейство е фарс. Искаме само да си върнем онова, което принадлежи на майка ни. Нейното минало. Нейната свобода.“
Петър се поколеба. Виждах как в ума му се борят отчаянието и моралът. Той погледна към своята кола, където на предната седалка лежеше червената чанта.
„Как да ви вярвам?“, попита той. „Може да е капан.“
„Нямаме причина да ви лъжем“, отвърна Ива. „Всички сме в една лодка, която потъва. Просто ви предлагаме спасителна жилетка.“
Внезапно, от сенките на паркинга изскочиха две фигури. Движеха се бързо и безшумно. Преди да успеем да реагираме, те бяха при нас. Единият сграбчи Петър, а другият изтръгна флашката от ръката ми.
„Мисля, че това принадлежи на мен“, каза дълбок, познат глас.
От тъмнината излезе адвокат Стоев. А до него, с ледена усмивка на лицето, стоеше Огнян.
Глава 10
Замръзнах на място. Светът сякаш се движеше на забавен каданс. Огнян взе флашката от ръцете на единия от мъжете си и я огледа с любопитство.
„Каква приятна изненада“, каза той с мазен глас. „Децата на моя враг, които се опитват да го продадат. Трогателно. Симеон наистина е отгледал змии в пазвата си.“
Адвокат Стоев ме гледаше с разочарование. „Мартин, какво направихте? Мислех, че си по-умен.“
„Как… как ни намерихте?“, успях да промълвя.
„Баща ти не е глупак“, отвърна Стоев. „Той усети, че нещо не е наред. Подозренията му към майка ти, странното ви поведение… Нае частен детектив да ви проследи. Когато разбра, че идвате насам, за да се срещнете с изнудвача, той ми се обади. Но преди това, очевидно, е споделил притесненията си с грешния човек. С неговия „най-доверен“ партньор, който всъщност работи за господин Огнян от месеци.“
Къртицата. Предателят. Той беше информирал Огнян за всичко.
Огнян се засмя. „И така, какво имаме тук? Един жалък изнудвач“, той кимна към Петър, който беше притиснат към колата си, треперещ от страх. „И две заблудени деца, които държат ключа към падението на баща си. А аз съм тук, за да събера всички награди.“
Той се приближи до колата на Петър и надникна вътре. Взе червената чанта. „Предполагам, че всичко интересно е тук.“
Той отвори чантата. Първо извади дневника. Прелисти го с погнуса. „Сантиментални глупости.“ После намери пълномощното. Очите му светнаха. „А, ето го. Документът, който ще изпрати Симеон в историята.“
Той подаде пълномощното на Стоев. „Колега, проверете автентичността на това, моля.“
Стоев го взе с тежка въздишка. „Истинско е. Подписът е на Димо.“
„Прекрасно!“, възкликна Огнян. „А сега да видим какво има на тази малка флашка. Допълнителен бонус.“
Той извади лаптоп от колата си и включи флашката. Докато файловете се зареждаха, на паркинга спря още една кола. От нея слязоха Симеон и Анелия. Баща ми изглеждаше съсипан, а майка ми – ужасена.
„Какво става тук?“, извика Симеон, виждайки ни заобиколени от хората на Огнян.
„Твоето парти за сбогом, Симеоне“, отвърна Огнян, без да откъсва поглед от екрана. „Тъкмо разглеждам семейните ти албуми. Много… пикантни снимки.“
Симеон видя какво гледа Огнян и лицето му пребледня. Той погледна към майка ми с израз на чиста паника. Но Анелия не гледаше него. Тя гледаше червената чанта в ръцете на Огнян.
„Върни ми я“, каза тя с тих, но твърд глас.
Огнян се засмя. „Защо? Какво толкова ценно има още тук?“
Той бръкна отново в чантата и извади нещо малко, увито в кадифе. Разгъна го. Беше стара, избледняла снимка. На нея бяха двама млади хора – майка ми и Димо. Но не бяха сами. Майка ми държеше в ръцете си пеленаче.
Всички замълчахме.
„Какво е това?“, попита Симеон, гласът му беше дрезгав.
Анелия вдигна глава и го погледна право в очите. За първи път от дни в погледа ѝ нямаше страх. Имаше само безкрайна тъга.
„Това, Симеоне“, каза тя, а гласът ѝ отекна в тишината на паркинга, „е твоята най-голяма лъжа. Не моята. Твоята.“
Тя се обърна към Ива. Но не гледаше нея. Гледаше мен.
„Мартин не е твой син.“
Глава 11
Думите увиснаха във въздуха, по-тежки от олово, по-остри от стъкло. Времето спря. Единственото, което чувах, беше оглушителният рев на кръвта в ушите ми. Гледах майка си, после Симеон, после Ива. Лицата им бяха неразгадаеми маски на шок и неверие.
Симеон направи крачка напред. „Какво… какво говориш, Анелия? Ти си полудяла.“
„Не, Симеоне. Никога не съм била по-трезва“, отвърна тя, а гласът ѝ беше спокоен, почти примирен. „Уморих се да лъжа. Уморих се да се страхувам.“
Тя се обърна към мен. В очите ѝ имаше океан от болка и любов. „Мартин, прости ми. Трябваше да ти кажа много по-рано. Когато се разделих с Димо, вече те носех в себе си. Не знаех. Разбрах го месец по-късно, когато вече бях сгодена за Симеон. Бях млада, уплашена. Димо беше изчезнал, не можех да го намеря. А Симеон… той беше моето спасение. Разказах му всичко. И той ми предложи сделка.“
Тя отново погледна към мъжа, когото цял живот бях наричал татко. „Той каза, ‘Ще те приема. Ще приема детето като свое. Ще му дам името си, богатството си, всичко. Но в замяна ти ще забравиш за миналото. Ще унищожиш всеки спомен за този човек. Детето никога няма да научи истината. Ти ще бъдеш моя, а то – мое’.“
Симеон стоеше като вкаменен, лицето му беше пепеляво.
„Аз се съгласих“, продължи Анелия. „Какво друго можех да направя? И спазвах своята част от сделката. Унищожих всичко… освен тази чанта. Нея не можах. Тя беше единствената връзка с истинския ти баща. Единственото доказателство, че някога съм обичала истински.“
„А Ива?“, попита сестра ми с треперещ глас.
„Ти си негова дъщеря, миличка“, каза Анелия. „Ти си кръв от неговата кръв. Но той никога не направи разлика. Трябва да му го призная. Той ви обичаше и двама ви. По свой собствен, властен начин.“
Огнян наблюдаваше семейната драма с хищнически блясък в очите. „Какъв театър! По-добре от сапунена опера! Значи, освен финансова измама, имаме и подмяна на самоличност. Симеоне, ти си неизчерпаем източник на забавления.“
Той се обърна към хората си. „Вземете всичко. Чантата, флашката, документите. Свършихме тук.“
Петър, забравен до този момент, изведнъж се раздвижи. „А аз? А моята част?“
Огнян го изгледа с презрение. „Ти? Ти си никой. Благодари, че не те предавам на полицията за опит за изнудване. Сега изчезвай, преди да съм размислил.“
Петър се сви и без да каже и дума, се качи в очуканата си кола и изчезна в нощта, по-беден и по-отчаян от всякога.
Хората на Огнян тръгнаха да събират „доказателствата“. Но тогава се случи нещо неочаквано. Адвокат Стоев, който досега стоеше мълчаливо, пристъпи напред.
„Чакайте“, каза той с властен глас.
Огнян се обърна към него. „Какво има, Стоев? Да не би съвестта ти да се обади?“
„Не съвестта, а законът“, отвърна Стоев. „Това пълномощно“, той вдигна документа, „е подписано преди петнадесет години. Според търговския закон, давностният срок за предявяване на искове, свързани със собственост на акции, е пет години. Този документ няма никаква правна стойност днес.“
Огнян се намръщи. „Какво?“
„Освен това“, продължи невъзмутимо Стоев, „първоначалният капитал е бил напълно законен. Фирмата е била собственост на госпожа Анелия. Тя го е внесла в новото дружество, основано от съпруга ѝ. Няма никаква измама. Може да е било морално укоримо, но не е незаконно. Прокуратурата няма да намери нищо.“
Лицето на Огнян почервеня от гняв. „А флашката? Прелюбодеянието? Това е публичен скандал!“
„Може би“, каза Стоев. „Но това е гражданско дело, а не криминално. Ще струва на Симеон развод и част от парите му, но няма да срине компанията му. Няма да ти я даде на тепсия.“
Огнян осъзна, че е загубил. Най-силният му коз се оказа безполезен. В яростта си той запрати червената чанта на земята. Съдържанието ѝ се разпиля по мръсния асфалт – дневникът, снимката, червило, малко огледалце…
„Това не е краят, Симеоне!“, изкрещя той. „Ще намеря друг начин да те унищожа!“
Той се качи в колата си и си тръгна, последван от хората си.
Останахме сами на паркинга, сред разпилените парчета от нашия живот. Аз, майка ми, сестра ми и мъжът, който не ми беше баща.
Глава 12
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от всички викове и разкрития. Симеон гледаше Анелия с празен поглед. Всичкият му гняв, цялата му арогантност се бяха изпарили. На тяхно място имаше само огромна, опустошителна празнота.
„През всичките тези години…“, прошепна той. „Аз те отгледах, Мартин. Дадох ти всичко. А ти… ти дори не си мой.“
Не знаех какво да кажа. Какво се казва в такъв момент? Думите „благодаря“ и „съжалявам“ звучаха жалко и неадекватно.
Анелия започна да събира нещата си от земята. Коленичи и с треперещи пръсти прибра дневника, снимката, всяка малка вещ обратно в чантата. Сякаш събираше парчетата от разбитата си душа.
Адвокат Стоев се прокашля. „Мисля, че е най-добре всички да се приберем. И утре, когато емоциите утихнат, да поговорим като разумни хора.“
Той се обърна към Симеон. „Въпреки всичко, битката с Огнян не е загубена. Имаме ходове. Трябва да се съсредоточим.“
Но Симеон не го слушаше. Той гледаше мен.
„Искам да си направиш тест за бащинство“, каза той глухо.
„Няма нужда“, отвърна Анелия, изправяйки се. „Той е син на Димо. Знам го.“
„Искам да го видя черно на бяло!“, извика Симеон. „Искам доказателство!“
Това беше неговият начин да се справи. Да сведе всичко до факти, до документи, до нещо, което може да се прочете и разбере. Емоционалният хаос беше твърде голям за него.
Пътуването към вкъщи беше кошмарно. Четирима непознати в една кола. Когато пристигнахме, къщата изглеждаше чужда, студена. Сякаш не беше наш дом, а декор на пиеса, чието последно действие току-що беше приключило трагично.
Всеки се оттегли в своята стая. Аз седях на леглото си, опитвайки се да осмисля случилото се. Кой бях аз? Целият ми живот, цялата ми идентичност бяха изградени върху лъжа. Мъжът, на когото се възхищавах и от когото се страхувах, не ми беше баща. А истинският ми баща беше почти митична фигура, художник идеалист, за когото не знаех нищо.
Включих компютъра си, без ясна цел. И видях, че имам нов имейл. Беше отговор на писмото, което бях изпратил. Сърцето ми спря за момент. Беше от него. От Димо.
Писмото беше кратко.
„Мартин, получих имейла ти. Не знам какво да кажа. Не знаех, че съществуваш. Анелия никога не ми каза. През всичките тези години си мислех, че просто ме е напуснала. Не съм знаел, че е имало причина, много по-голяма от парите и амбициите.“
„Не, не съм замесен в атаките срещу Симеон. Отдавна съм оставил миналото зад гърба си. Омразата е тежък товар, а аз избрах да пътувам с лек багаж. Имам нов живот, семейство, две дъщери. Щастлив съм, по свой собствен, тих начин.“
„Не знам дали искаш да се срещнем. Не знам дали аз самият съм готов за това. Трябва ми време да осмисля всичко. Но искам да знаеш – ако това, което майка ти казва, е истина, то някъде там имаш баща, който дори не е подозирал за теб, но вече те чувства близък. И две сестри, които ще се радват да се запознаят с брат си.“
„Пази майка си. Тя може да е направила грешки, но го е направила от любов и страх. А това са двете най-силни стихии в човешката душа.“
„С поздрав,
Димо“
Четях писмото отново и отново. Сълзите се стичаха по лицето ми. Това не бяха сълзи на тъга. Бяха сълзи на… облекчение. На откритие. В руините на стария ми живот, изведнъж се появи врата към нов. Към истината.
Глава 13
Следващите дни бяха сюрреалистични. Живеехме в една къща, но всеки съществуваше в свой собствен, изолиран свят. Симеон прекарваше цялото си време с адвокат Стоев, водейки битка за спасяването на фирмата си. Ива се изнесе. Каза, че не може да диша повече в тази атмосфера на лъжи. Настани се временно при приятелка и общуваше с нас само по телефона.
Аз и майка ми останахме сами в огромната, празна къща. За първи път говорихме открито. Тя ми разказа всичко за Димо, за тяхната любов, за мечтите им. Разказа ми за болката и страха, които я бяха накарали да направи своя избор. Не я оправдах, но започнах да я разбирам. Тя не беше злодей. Беше просто уплашена жена, която се беше опитала да оцелее.
„Ще се срещнеш ли с него?“, попита ме тя един ден.
Показах ѝ писмото. Тя го прочете, а сълзите капеха върху екрана на телефона ми.
„Той е щастлив“, прошепна тя. „Има семейство. Радвам се за него.“
„Ти какво ще правиш?“, попитах я.
Тя погледна през прозореца, към гората. „Не знам. За първи път от двадесет и пет години не знам. Но знам едно. Вече няма да живея в лъжа. Каквото и да ми струва това.“
Развръзката дойде седмица по-късно. Симеон се прибра една вечер, по-блед и по-мрачен от всякога.
„Свърши се“, каза той с празен глас, сядайки на дивана. „Огнян не успя да вземе компанията. Но скандалът… слуховете… всичко се разчу. Инвеститорите се оттеглят. Банките искат предсрочно погасяване на кредитите. Фалираме.“
Той погледна към Анелия. „Ще загубим всичко. Къщата, колите… всичко.“
„Това са само вещи, Симеоне“, отвърна тя спокойно.
„За теб може би!“, избухна той. „Но аз градих това цял живот! Това беше моят живот!“
„Не“, каза тя. „Това беше твоята златна клетка. Същата, в която се опита да затвориш и мен.“
Тя отиде до него и сложи на масата пред него брачната си халка и ключовете от колата.
„Аз си тръгвам, Симеоне. Подавам молба за развод. Не искам нищо от теб. Само свободата си.“
Симеон я гледаше, сякаш я вижда за първи път. Може би наистина беше така.
„А ти?“, обърна се той към мен.
„Аз също си тръгвам“, казах аз. „Имам да уча, да работя. Имам да се срещна с баща си.“
Взех си студентския заем, за който бях кандидатствал преди месеци, за да си купя малко жилище. Парите все още стояха в сметката ми. Сега щяха да ми послужат за ново начало.
Глава 14
Месеци по-късно пейзажът на живота ни беше напълно променен. Компанията на Симеон беше обявена в несъстоятелност. Голямата къща беше продадена, за да покрие част от дълговете. Той се премести в малък апартамент под наем и започна работа като консултант. Загубата на империята му го беше сломила, но по странен начин го беше направила и по-човечен. Говорихме няколко пъти по телефона. Разговорите бяха кратки, неловки, но в тях нямаше омраза. Имаше само умора и може би, съвсем малко, съжаление. Той така и не направи теста за бащинство. Мисля, че дълбоко в себе си се страхуваше да види истината на хартия.
Майка ми, Анелия, заживя в малък апартамент в друг град. Намери си работа в галерия. Започна отново да рисува, нещо, което не беше правила от младежките си години. Когато говорех с нея, гласът ѝ беше по-лек, по-спокоен. Сякаш товарът на тайните, който беше носила толкова дълго, най-накрая беше свален от плещите ѝ. Червената чанта все още беше с нея. Но вече не стоеше заключена в гардероба. Стоеше на малко столче до леглото ѝ, отворена.
Ива прости на всички ни, по свой собствен начин. Тя беше тази, която поддържаше връзка и със Симеон, и с Анелия. Помагаше им финансово, когато можеше. Предателствата бяха оставили белези, но не бяха прекъснали връзката ѝ с хората, които я бяха отгледали.
Аз… аз се срещнах с Димо. Срещата беше в едно тихо кафене, точно като онова, в което майка ми се беше срещнала с Петър. Но тук нямаше напрежение. Имаше само любопитство и малко страх. Той беше точно такъв, какъвто си го представях – с благи очи и мека усмивка. Говорихме с часове. За миналото, за настоящето, за изкуство, за икономика, за живота. Запознах се и с двете си сестри – прекрасни, шумни момичета, които ме приеха веднага.
Не беше лесно. Не можеш да наваксаш двадесет и пет изгубени години. Но можеш да започнеш да градиш нещо ново. Мост над пропастта на миналото.
Един ден попитах Димо за червената чанта.
Той се усмихна. „Аз ѝ я подарих. Направих я сам. Бях млад, нямах пари за скъпи подаръци. Купих парче кожа и я уших на ръка. Беше крива, с грозни шевове, но я направих с цялата си любов. Казах ѝ: ‘В тази чанта можеш да събереш всичките си мечти’.“
Той въздъхна. „Явно вместо мечти, тя е събрала всичките си тайни.“
Глава 15
Животът продължи, както винаги прави. Раните започнаха да се превръщат в белези, а белезите – в спомени. Историята на червената чанта се превърна в семейна легенда – трагична приказка за любов, лъжи и цената на истината.
Понякога се чудех какво се е случило с Петър. Дали е успял да намери пари за лечението на жена си? Дали е осъзнал, че отчаянието никога не може да бъде извинение за злото, което причиняваш на другите? Никога не разбрах. Той беше просто катализатор, случаен непознат, който дръпна нишката, разплела цялата ни лъжлива тъкан.
Един следобед, докато помагах на майка ми да подреди новия ѝ апартамент, намерих чантата. Взех я в ръце. Кожата беше мека, износена от времето и сълзите. Вътре беше празна. Всички тайни бяха излезли наяве. Всички призраци бяха освободени.
„Какво ще я правиш?“, попитах я.
Тя я взе от ръцете ми, погледна я за момент и се усмихна – истинска, лека усмивка.
„Мисля, че е време да я напълня с мечти“, каза тя.
И в този момент разбрах. Червената чанта никога не е била табу. Тя беше клетка. Красива, червена клетка, в която майка ми беше заключила сърцето си. А сега, най-накрая, беше свободна. Бяхме свободни. Всички ние.