Червената чанта на майка ми винаги беше забранена. Не просто предмет, който не биваше да пипам като дете, а цяла една забранена територия, обвита в мистерия и тихо, но неотменно правило. Тя стоеше върху най-високия рафт на гардероба в спалнята ѝ, като яркочервен страж на тайни, които не ми бяха позволени. Беше от плътна, гладка кожа, с малка сребърна закопчалка, която проблясваше загадъчно, когато слънчевите лъчи се прокрадваха в стаята. Никога не я носеше в ежедневието. Появяваше се само когато майка ми, Диана, заминаваше на своите редки, самотни „пътувания за почивка“, както ги наричаше баща ми, Огнян, с лека, почти незабележима нотка на сарказъм в гласа.
Огнян беше бизнесмен. Човек, изграден от стомана, амбиция и безупречно скроени костюми. Светът му се въртеше около сделки, договори и цифри с много нули. Той осигуряваше всичко – голямата къща с поддържана градина, скъпите коли в гаража, моето образование в престижен университет. В замяна изискваше ред, предвидимост и лоялност. Животът ни беше подреден като счетоводна книга, без място за драскулки в полетата. В тази подредена вселена, червената чанта беше аномалия. Нещо, което не се вписваше.
Спомням си как веднъж, когато бях на около десет, се бях покатерила на стол, за да я достигна. Пръстите ми тъкмо докосваха хладната кожа, когато ръката на майка ми се стовари върху моята – не силно, но твърдо, с решителност, която ме смрази.
„Никога не пипай тази чанта, Лилия. Никога“, каза тя с глас, който не познавах – тих, но остър като стъкло. В очите ѝ видях не просто гняв, а страх. Истински, дълбок страх. От този ден нататък чантата се превърна в свещен тотем на нейния скрит свят.
Сега, години по-късно, се прибирах в бащиния дом за уикенда, бягайки от напрежението на изпитната сесия и безкрайните разговори с приятеля ми Иво за ипотечния кредит, който се опитвахме да изтеглим за малък апартамент. Когато влязох, заварих майка си да крачи нервно из хола, стиснала телефона в ръка. Беше се върнала от поредното си тридневно пътуване предната вечер и въздухът беше натежал от необичайна тревога.
„Какво има, мамо?“, попитах, оставяйки сака си до вратата.
Тя вдигна поглед, очите ѝ бяха разширени. „Няма я. Чантата. Червената чанта.“
Сърцето ми подскочи. „Как така я няма? Къде?“
„Трябва да съм я забравила в хотела. Или може би в таксито на връщане. Не знам!“, гласът ѝ трепереше. „Звънях навсякъде, никой не я е намирал.“
През следващите няколко часа къщата се превърна в епицентър на тиха паника. Майка ми не спря да звъни, да проверява, да превърта в ума си всяка стъпка от пътуването си. Баща ми, който се прибра по-късно, посрещна новината с обичайната си невъзмутимост.
„Една чанта, Диана. Ще ти купя десет нови. По-хубави.“
„Не разбираш, Огнян! Не е заради чантата!“, извика тя с неочаквана ярост, която го накара да повдигне вежди.
„Тогава заради какво е цялата тази драма?“, попита той студено.
Тя не му отговори. Просто се обърна и се качи в спалнята си, затръшвайки вратата.
На следващия ден, точно когато напрежението беше достигнало своя връх, телефонът иззвъня. Беше стационарният апарат, чийто звън винаги носеше усещане за нещо официално и неотложно. Майка ми грабна слушалката. Слушах я от прага на кухнята, преструвайки се, че си правя кафе. Видях как лицето ѝ преминава през цяла гама от емоции – от облекчение към тревога, а накрая към чист, неподправен ужас.
Тя слушаше дълго, без да каже и дума. Накрая промълви с пресипнал глас: „Да, аз съм. Да, моя е. Къде сте?“
Последва още една пауза. Ръката, с която държеше слушалката, трепереше видимо. Аз стоях като замръзнала, а сърцето ми биеше в гърлото. Какво можеше да има в тази чанта, което да предизвика такава реакция?
Накрая чух думите, които щяха да преобърнат света ми. Думи, изречени тихо, почти като шепот на обречен човек.
„Не ме интересува чантата, а една важна вещ вътре. Това е…“
Тя млъкна за миг, преглъщайки тежко. От другата страна на линията очевидно настояваха. Тогава тя затвори очи и прошепна в слушалката дума, която не успях да чуя. Но видях как по бузата ѝ се стича самотна сълза. Онемях. Светът, който познавах, подреден и предвидим, започна да се пропуква.
Глава 2
След като затвори телефона, майка ми остана неподвижна за няколко секунди, вперила поглед в стената. Изражението ѝ беше празно, сякаш душата ѝ беше напуснала тялото. Бавно, много бавно, тя се обърна към мен. В очите ѝ видях нещо, което никога преди не бях виждала – пълна безпомощност.
„Един мъж я е намерил“, каза тя с равен, безцветен глас. „Иска да се срещнем.“
„Какво има вътре, мамо?“, попитах тихо, страхувайки се от отговора. „Какво е толкова важно?“
Тя поклати глава. „Не мога, Лилия. Моля те, не питай.“
Но аз вече не бях малкото момиче, което можеше да бъде спряно с твърд поглед. Бях на двадесет и една, учех психология в университета и бях свикнала да анализирам хората, да търся скритите мотиви зад думите им. А сега, пред мен стоеше най-голямата загадка в живота ми – собствената ми майка.
„Трябва да ми кажеш. Ще дойда с теб на срещата.“ Това не беше въпрос, а твърдение.
Тя понечи да възрази, но видя решителността в очите ми и просто кимна уморено. Срещата беше уговорена за след час в едно безлично кафене в покрайнините на града. Място, където никой не би ни познал.
През целия път дотам тя мълчеше, стиснала волана с побелели кокалчета. Аз също не говорех, усещайки как напрежението между нас се сгъстява до физическа осезаемост. Мислите ми препускаха. Каква вещ можеше да предизвика такъв страх? Бижу? Документи? Нещо незаконно? И защо трябваше да се пази в тайна от баща ми, човекът, който можеше да реши всеки проблем с един телефонен разговор?
Кафенето беше почти празно. Един възрастен мъж четеше вестник, а на бара стоеше отегчена сервитьорка. На една от масите до прозореца седеше мъж с гръб към нас. Когато се приближихме, той се изправи. Беше на не повече от тридесет години, с тъмна коса и проницателни, сериозни очи. Не изглеждаше заплашителен, но в погледа му имаше нещо пресметливо и студено. Червената чанта стоеше на стола до него.
„Госпожо Диана?“, попита той с равен глас. Майка ми само кимна.
„Аз съм Симеон“, представи се той. После погледна към мен. „Предполагам, това е дъщеря ви.“
„Какво искате?“, попита майка ми директно, без излишни любезности.
Симеон се усмихна леко, но усмивката не достигна до очите му. „Първо исках да се уверя, че чантата наистина е ваша. Намерих я на задната седалка на едно такси. Вътре имаше само портмоне с малко пари и… това.“
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък, овехтял бележник с кожена подвързия. Не беше по-голям от дланта ми.
Сърцето на майка ми сякаш спря. Тя протегна ръка, но Симеон не ѝ го подаде.
„Дневник?“, попитах аз невярващо. Цялата тази паника… заради един стар дневник?
„Не просто дневник“, каза Симеон, без да откъсва поглед от майка ми. „Прочетох го. Трябваше да разбера на кого принадлежат тези… спомени.“
Лицето на Диана пребледня. Тя се отпусна на стола, сякаш краката ѝ вече не я държаха. „Колко пари искате?“, прошепна тя.
Симеон поклати глава. „Не става въпрос за пари. Става въпрос за истината.“ Той се наведе напред, а гласът му стана тих и настойчив. „Става въпрос за мъж на име Стефан. И защо последният запис в този дневник е отпреди двадесет и две години, в който пишете, че никога няма да го забравите.“
Името отекна в тишината на кафенето като изстрел. Стефан. Никога не бях чувала това име. Но по реакцията на майка ми разбрах, че то е ключът към всичко. Тя затвори очи, а по лицето ѝ се изписа болка, толкова дълбока и истинска, че ми се прииска да не бях там, да не виждах това.
„Върнете ми го“, помоли тя с глас, в който вече нямаше и следа от предишната ѝ гордост. „Моля ви. Това е минало. Няма нищо общо със сегашния ми живот.“
„О, мисля, че има“, отвърна Симеон с ледена учтивост. „Особено когато съпругът ви е Огнян. Човек с репутация. Човек, който държи на имиджа си.“
В този момент разбрах. Това не беше случайно намиране. Това беше изнудване. Но не за пари. Искаха нещо много по-ценно. Искаха да разрушат живота ни.
Симеон се изправи. „Ще се свържа с вас. Не правете нищо глупаво. Не намесвайте съпруга си, освен ако не искате той пръв да прочете най-интересните пасажи.“ Той остави червената чанта на масата, обърна се и излезе от кафенето, оставяйки ни в оглушителна тишина, нарушавана единствено от ударите на собственото ми сърце.
Майка ми седеше като вкаменена. Аз отворих чантата. Вътре беше само портмонето. Дневникът, ключът към нейната тайна, беше в ръцете на непознат. И този непознат знаеше името на баща ми.
Глава 3
Пътят към дома беше кошмарен. Мълчанието беше толкова тежко, че можеше да се разреже с нож. Майка ми шофираше на автопилот, а погледът ѝ беше празен. Аз седях до нея, усещайки как стотици въпроси напират в гърлото ми, но не смеех да ги задам. Кой беше Стефан? Каква беше връзката му с майка ми? И най-вече – каква беше връзката му със Симеон?
Когато се прибрахме, къщата ни посрещна с обичайната си безупречна тишина, но сега тя ми се струваше зловеща. Всяка сянка в ъглите криеше заплаха, всеки скърцащ звук от паркета звучеше като приближаваща се опасност.
Диана се качи направо в спалнята си, без да каже и дума. Аз останах в хола, чувствайки се напълно изгубена. Светът, който смятах за стабилен и сигурен, се разпадаше пред очите ми. Моите проблеми – изпити, ипотечен кредит, бъдещето с Иво – изведнъж ми се сториха толкова дребни и незначителни.
По-късно вечерта, когато баща ми се прибра, атмосферата стана още по-непоносима. Той беше в добро настроение, очевидно беше сключил поредната си успешна сделка. Наля си чаша уиски и се отпусна на дивана.
„Е, намери ли се безценната чанта?“, попита той с лека ирония.
Преди да успея да отговоря, майка ми слезе по стълбите. Беше се преоблякла и беше сложила грим, отчаяно опитвайки се да прикрие следите от преживения ужас.
„Да, намери се“, каза тя с глас, който се стараеше да звучи нехайно. „Един любезен човек я е намерил и ми я върна.“
Огнян я погледна изпитателно. Той познаваше жена си твърде добре. „И това е всичко? Нямаше никакви проблеми?“
„Никакви“, излъга тя, избягвайки погледа му.
Аз стоях отстрани, мълчалив свидетел на тази пиеса. Чувствах се като съучастник в престъпление. Баща ми може и да беше студен и властен, но не заслужаваше това. Или пък заслужаваше? Може би в този брак имаше тайни, за които дори не подозирах.
През нощта не можах да спя. Образът на Симеон и студените му очи не излизаше от ума ми. Какво искаше той? Отмъщение? Справедливост? Разруха?
На сутринта взех решение. Не можех да стоя безучастно и да чакам следващия му ход. Трябваше да разбера кой е той. Имах само едно име – Симеон. И знаех, че е свързан с миналото на майка ми, с името Стефан.
В университета имах достъп до различни бази данни. Прекарах часове в библиотеката, ровейки се из стари архиви, вестници, фирмени регистри. Търсех всякаква връзка между имената Стефан и Огнян. В началото не откривах нищо. Но после, в един стар бизнес указател отпреди повече от двадесет години, попаднах на нещо. Малка, вече несъществуваща фирма за архитектурен дизайн. Двама съдружници – Огнян и Стефан.
Сърцето ми замръзна. Баща ми и този мистериозен мъж са били бизнес партньори. Защо никога не го беше споменавал? Прегледах още по-внимателно. Фирмата е била закрита внезапно. Причина – смъртта на единия от съдружниците. Стефан. Загинал при автомобилна катастрофа. Годината съвпадаше с последния запис в дневника на майка ми.
Всичко започваше да придобива зловещ смисъл. Това не беше просто изневяра. Беше нещо много по-дълбоко и сложно. А Симеон? Продължих да търся. И го намерих. Симеон беше син на Стефан. Единственият му наследник.
Всичко се свърза в съзнанието ми с ужасяваща яснота. Симеон не беше просто изнудвач. Той беше син, търсещ отговори. Или може би отмъщение за баща си. Той държеше в ръцете си не просто дневника на майка ми, а оръжие, способно да унищожи две семейства.
Когато се прибрах същата вечер, заварих майка си в кухнята. Тя гледаше през прозореца с празен поглед. Оставих разпечатките от търсенето си на масата пред нея.
„Кой е Стефан?“, попитах тихо.
Тя се обърна и погледът ѝ падна върху листовете. Тя видя името на фирмата, датата на смъртта му, името на сина му. Цялата ѝ крехка фасада се срина. Тя се отпусна на стола и закри лицето си с ръце.
„Той беше любовта на живота ми, Лилия“, проплака тя. „А баща ти… баща ти ми го отне.“
Глава 4
Думите ѝ увиснаха във въздуха, тежки и необратими. „Баща ти ми го отне.“ Какво означаваше това? Обвинението беше толкова чудовищно, че умът ми отказваше да го приеме.
Майка ми започна да говори. Думите се изливаха от нея като порой, който е рушил язовирна стена в продължение на десетилетия. Разказа ми за времето, когато е била млада, току-що завършила университета. Запознала се едновременно с двама мъже – Огнян и Стефан. Те били най-добри приятели и бизнес партньори, току-що стартирали своята малка архитектурна фирма.
Огнян бил амбициозният, целеустременият, този с визията за голям бизнес и богатство. Стефан бил творецът, душата на фирмата, талантливият архитект с нестандартни идеи.
„Влюбих се в Стефан от пръв поглед“, прошепна тя, а в очите ѝ проблесна далечен спомен. „Той беше… всичко. Нежен, умен, забавен. Разбираше ме без думи. Но Огнян беше по-настоятелен. Той ми обещаваше сигурност, бъдеще, свят, в който никога няма да се тревожа за нищо. Бях млада и объркана. Родителите ми го обожаваха. Той беше перфектната партия.“
Тя избрала Огнян. Избрала сигурността пред любовта. Но тайно продължила да се вижда със Стефан. Връзката им била кратка, бурна и обречена. Дневникът, който сега беше в ръцете на Симеон, бил хроника на тази забранена любов.
„Огнян разбра“, продължи тя с треперещ глас. „Не знам как, но разбра. Една вечер се прибра и ми каза, че всичко е свършило. Че трябва да избера. И аз избрах него. Заради теб. Вече бях бременна с теб, Лилия.“
Аз стоях като парализирана. Цялата ми представа за моето семейство, за произхода ми, се сриваше.
„Стефан беше съсипан. Опита се да говори с мен, но аз отказах. Огнян му беше забранил да ме доближава. Няколко седмици по-късно… катастрофата.“
Тя млъкна, а сълзите се стичаха по лицето ѝ. „Огнян ми каза, че е бил нещастен случай. Че Стефан е карал пиян. Аз повярвах. Или по-скоро, исках да повярвам. По-лесно беше. Но винаги, през всичките тези години, една част от мен се съмняваше.“
„Какво имаш предвид?“, попитах с пресъхнало гърло. „Да не мислиш, че баща…“
Тя ме погледна с очи, пълни с ужас. „Не знам! Не знам какво да мисля. Но знам, че след смъртта на Стефан, баща ти пое цялата фирма. Всичките му проекти, всичките му идеи. Това беше основата, върху която той изгради своята империя. Той ми каза, че е изкупил дяла на Стефан от родителите му, но аз знам, че те не получиха почти нищо.“
В този момент телефонът ѝ извибрира на масата. Беше съобщение от непознат номер. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че аз взех телефона. Съобщението беше кратко и ясно: „Искам да се срещнем. И тримата. Вие, аз и господин Огнян. Време е той да научи истината за своя успех.“
Подпис: Симеон.
Кръвта изстина във вените ми. Симеон не просто търсеше отговори. Той търсеше възмездие. Искаше да срине баща ми, използвайки най-болезненото оръжие – миналото на майка ми.
„Не можем да му позволим“, казах аз твърдо, поемайки контрол над ситуацията. Паниката отстъпваше място на студена решителност. „Не знаем какво цели. Може да е опасно.“
„Какво да направя, Лилия?“, проплака майка ми. „Той държи живота ми в ръцете си.“
„Не, мамо. Той държи само един дневник. Минало. Трябва да изпреварим събитията. Трябва да поговорим с татко. Ти трябва да му кажеш истината. Преди да я е научил от Симеон.“
Тя ме погледна с ужас. „Не мога. Той ще ме унищожи.“
„А какво ще направи Симеон?“, попитах аз. „Ще унищожи и двама ви.“
В същия момент входната врата се отвори и баща ми влезе. Той ни видя в кухнята – майка ми, разплакана, и аз, държаща телефона ѝ с мрачно изражение.
„Какво става тук?“, попита той с властен тон, който не търпеше възражение. „Каква е тази траурна атмосфера?“
Майка ми и аз се спогледахме. Моментът на истината беше настъпил. Нямаше връщане назад.
Глава 5
Тишината в кухнята беше оглушителна. Огнян стоеше на прага, а погледът му се местеше от разплаканото лице на майка ми към моето напрегнато изражение. Той беше човек, който усещаше слабостта като хищник и сега надушваше, че нещо в подредения му свят не е наред.
„Чакам отговор“, каза той студено, сваляйки сакото си и го хвърляйки небрежно върху един стол.
Диана си пое дълбоко дъх. Видях как събира цялата си останала смелост. „Огнян, трябва да поговорим.“
„Говори“, отвърна той, наливайки си вода.
„Става въпрос за… за миналото. За Стефан.“
Ръката на баща ми замръзна по средата на движението. Чашата остана във въздуха за миг, който изглеждаше цяла вечност. Той бавно я остави на плота, без да издаде звук. Обърна се към нея с лице, което беше непроницаема маска.
„Какво за него?“, попита той с глас, лишен от всякаква емоция.
„Някой знае. За нас“, прошепна майка ми.
Огнян не трепна. „Кой знае?“
„Синът му. Симеон. Намерил е… намерил е дневника ми.“
В този момент маската падна. За части от секундата видях в очите на баща ми нещо, което не бях виждала никога досега – паника. Тя беше бърза като светкавица, но я имаше. Веднага след това беше заменена от леден гняв.
„Ти си пазила дневник?“, изсъска той. „След всичките тези години? Колко си глупава, Диана!“
Той пристъпи към нея и тя инстинктивно се дръпна назад.
„Спри!“, извиках аз, заставайки между тях. „Не я обвинявай! Става въпрос за нещо повече от това!“
Огнян ме изгледа така, сякаш ме вижда за първи път. „Ти не се меси. Това е разговор между мен и майка ти.“
„Вече не е!“, отвърнах аз, усещайки как адреналинът заглушава страха ми. „Симеон иска среща. Иска да се види и с теб. Той знае, че сте били съдружници. Знае за фирмата. И знае, че баща му е загинал малко след като ти си разбрал за тях двамата.“
Обвинението висеше във въздуха, неизречено, но ясно. Лицето на баща ми стана пепелявосиво.
„Какво намекваш?“, попита той с дрезгав глас.
„Нищо не намеквам. Казвам фактите, които синът на баща си вероятно ще използва срещу теб. Какво се случи с фирмата, татко? Какво се случи с проектите на Стефан?“
Той се взря в мен, а после в майка ми. Сякаш виждаше как съюзът им срещу него се формира в този момент.
„Това са глупости“, каза той, възвръщайки самообладанието си. „Бизнес. Той беше емоционално нестабилен. След като жена му го напусна и… след като разбрах за вас, той се срина. Започна да пие. Катастрофата беше трагична, но очаквана. Изкупих дяла му от семейството му честно. Всичко е документирано.“
„Симеон може би не мисли така“, казах аз.
Огнян се засмя. Беше сух, неприятен смях. „Симеон е едно хлапе, което си търси драма. Ще се справя с него.“
Той се обърна към майка ми. „Ти. Ще си стоиш вкъщи и няма да говориш с никого. Разбра ли? Аз ще уредя среща с този младеж и ще приключа въпроса. И след това ще се отървеш от всяка вещ, която те свързва с миналото. Включително и онази проклета червена чанта.“
Той излезе от кухнята, оставяйки ни в пълна тишина. Чухме го как се качва по стълбите и затръшва вратата на кабинета си.
Майка ми се свлече на стола, треперейки неконтролируемо. „Той ще го унищожи, Лилия. Ще унищожи Симеон, както унищожи и баща му.“
В този момент разбрах, че войната тепърва започва. И ние бяхме точно в средата ѝ. Не ставаше въпрос само за една стара любовна афера. Ставаше въпрос за тайни, пари, предателства и може би дори за престъпление, погребано преди повече от двадесет години.
По-късно същата вечер се обадих на Иво. Имах нужда да чуя гласа на някой нормален, някой извън тази лудост. Разказах му всичко, с половин уста, опитвайки се да не звуча прекалено истерично.
„Лилия, това е ужасно“, каза той, а в гласа му се четеше истинска загриженост. „Баща ти звучи… опасно. А този Симеон? Сигурна ли си, че можеш да се справиш с това?“
„Не знам, Иво. Но не мога да оставя майка си сама. И не мога да позволя на баща ми просто да… смачка този човек, без да разберем истината.“
„Каква истина, Лили? Истината, че майка ти е имала любовник? Или истината, че баща ти може да е замесен в смъртта му?“
Въпросът му увисна в пространството. Това беше въпросът, който и аз се страхувах да си задам.
Глава 6
През следващите два дни къщата се превърна в бойно поле на тиха война. Баща ми беше ледено студен и комуникираше с нас само с едносрични заповеди. Прекарваше часове, заключен в кабинета си, провеждайки разговори с приглушен, гневен тон. Знаех, че говори с адвоката си, Атанас – хитър и безскрупулен човек, който беше дясната ръка на Огнян във всичките му мръсни сделки. Майка ми се движеше из къщата като призрак, а очите ѝ бяха постоянно зачервени от плач.
На третия ден Огнян обяви, че е уредил среща със Симеон.
„Ще отида сам“, заяви той на закуска, без да ни поглежда. „Искам този въпрос да се приключи веднъж завинаги.“
„Не“, каза майка ми с неочаквана твърдост. „Аз ще дойда. Дължа го на Стефан.“
„Ти нищо не дължиш!“, изкрещя баща ми, удряйки с юмрук по масата. Чиниите подскочиха. „Ти ще стоиш тук!“
„И аз ще дойда“, добавих аз тихо.
Той ме изгледа с ярост. „Ти съвсем се побърка! Това не е семейна екскурзия!“
„Ако не дойдем, Симеон може да си помисли, че го заплашваш и да направи нещо прибързано. Нека види, че искаме да решим нещата цивилизовано. Тримата заедно“, казах аз, опитвайки се да звуча възможно най-разумно.
Изненадващо, той се замисли. Може би в думите ми имаше логика, която неговият пресметлив ум успя да оцени. Или може би просто разбра, че този път няма да отстъпим.
„Добре“, процеди той през зъби. „Но ще правите точно каквото ви кажа.“
Срещата беше в неутрална територия – конферентна зала в скъп хотел. Когато влязохме, Симеон вече беше там. Седеше сам на голямата маса, спокоен и овладян. Пред него имаше само чаша вода и малкия кожен дневник.
Огнян седна начело на масата, заемайки позата на господар на положението. Аз и майка ми седнахме от едната му страна.
„Така“, започна баща ми без предисловия. „Да приключваме с този цирк. Колко искаш за тази… тетрадка?“
Симеон се усмихна леко. „Вече казах на съпругата ви. Не става въпрос за пари, господин Огнян.“
„Тогава за какво става въпрос?“, попита баща ми с нарастващо раздразнение.
„Искам истината“, отвърна Симеон, а погледът му се спря върху майка ми. „Искам да знам защо баща ми трябваше да умре.“
„Баща ти беше слаб човек, който не можа да понесе, че жената, която обича, е избрала друг. Това е цялата истина“, каза Огнян студено.
„Не е“, намеси се Диана с треперещ глас. „Не беше само това. Беше и заради фирмата.“
Очите на Огнян светнаха предупредително, но тя не спря. „Ти го измами, Огнян. Взе всичките му идеи, всичките му проекти, и когато той се опита да си търси правата, ти го заплаши.“
„Това са лъжи!“, изрева баща ми.
„Не са“, каза Симеон тихо. „Пазя всичките му скици и записки. Сравних ги с първите големи проекти на вашата компания, след като той е починал. Идентични са. Вие сте откраднали бъдещето му, а след това сте откраднали и живота му.“
„Нямаш никакви доказателства!“, изсъска Огнян.
„О, имам“, отвърна Симеон. „Имам този дневник, в който майка ми описва как баща ми се е страхувал от вас. Как сте го заплашвали, че ще го съсипете. Имам и свидетел.“
„Какъв свидетел?“, попита Огнян с пренебрежение.
„Бившата секретарка във фирмата ви. Една възрастна жена, която си спомня много добре последния скандал между вас и баща ми, ден преди катастрофата. Спомня си как сте му крещели, че по-добре да изчезне от живота ви, иначе ще се погрижите да изчезне завинаги.“
В залата се възцари гробна тишина. Баща ми беше пребледнял. За първи път го виждах да губи контрол.
„И какво искаш, момче?“, попита той с дрезгав, променен глас. „Да ме съдиш? Ще те смачкам в съда. Моите адвокати ще те разкъсат.“
„Не искам да ви съдя“, каза Симеон. „Искам нещо много по-просто. Искам публично признание. Искам да прехвърлите петдесет процента от компанията на мое име. Дялът, който е трябвало да бъде на баща ми. В замяна, този дневник и всички останали доказателства изчезват завинаги.“
Това беше. Истинската цел. Не беше просто отмъщение. Беше бизнес. Студен, пресметлив и безпощаден. Симеон беше син на баща си не само по кръв, но и по дух. Той използваше методите на Огнян срещу самия него.
Баща ми се втренчи в него, а в очите му гореше чиста омраза. „Ти си луд.“
„Може би“, отвърна Симеон. „Но вие ме направихте такъв. Имате двадесет и четири часа да решите. Ако откажете, утре сутрин копия от най-интересните страници на този дневник, заедно с показанията на свидетелката и сравнителен анализ на проектите, ще бъдат изпратени до всички медии и до борда на директорите на вашата компания. Помислете за репутацията си. Помислете за инвеститорите си.“
Симеон се изправи, остави дневника на масата и се отправи към вратата. Преди да излезе, той се обърна. „И не се опитвайте да ми направите нещо. Направил съм така, че ако ми се случи инцидент, цялата информация да се публикува автоматично. Научил съм си урока от съдбата на баща ми.“
Той излезе и вратата се затвори след него. Баща ми остана да седи, вцепенен. Империята му, целият му живот, беше поставен на карта. И оръжието, което го заплашваше, беше една малка, овехтяла тетрадка – плод на забранената любов на жената до него.
Глава 7
След срещата с Симеон, пътят към дома беше сюрреалистичен. Баща ми караше с бясна скорост, без да каже и дума. Лицето му беше като издялано от камък, но аз виждах как пръстите му стискат волана до побеляване. Беше в капан и го знаеше. Симеон беше предвидил всеки негов ход. Заплахите, адвокатите, физическата саморазправа – всичко беше безполезно.
Майка ми плачеше тихо на задната седалка. Нейната вина, пазена в тайна десетилетия наред, сега беше детонирала и заплашваше да унищожи всички ни.
Когато се прибрахме, Огнян отиде директно в кабинета си и се заключи. Чувахме го как крачи напред-назад като звяр в клетка, как крещи по телефона на адвоката си Атанас.
Аз заведох майка ми в хола и ѝ направих чай. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че трябваше да ѝ помогна да държи чашата.
„Всичко е по моя вина“, прошепна тя. „Ако не бях писала този дневник… ако го бях унищожила…“
„Не е само твоя вината, мамо“, казах аз, сядайки до нея. „Татко също е направил своя избор. Избрал е да гради империята си върху лъжа и чуждо нещастие. Рано или късно, това щеше да излезе наяве.“
Тя ме погледна с благодарност. В този момент усетих, че ролите ни са се разменили. Аз бях възрастният, а тя – уплашеното дете.
„Какво ще правим, Лилия?“
„Не знам“, признах си аз. „Но каквото и да реши татко, трябва да сме готови.“
Късно през нощта, когато къщата утихна, се промъкнах до кабинета на баща ми. Вратата беше отключена. Той седеше на бюрото си, потънал в мрак, осветен само от екрана на лаптопа. На масата пред него имаше бутилка уиски, наполовина празна. Той не ме чу да влизам. Беше вглъбен в стари документи и снимки, разпръснати по бюрото.
Приближих се тихо. На една от снимките видях двама млади мъже, прегърнати, усмихнати пред чертожна дъска. Единият беше баща ми, в началото на двадесетте си години, с пламък в очите. Другият, предположих, беше Стефан. Имаше същите проницателни очи като Симеон.
„Той беше най-добрият ми приятел“, каза баща ми, без да се обръща. Гласът му беше дрезгав и уморен. „Бяхме като братя. Щяхме да завладеем света заедно.“
„Какво се обърка?“, попитах тихо.
Той се обърна към мен. В очите му видях болка, която никога не бях подозирала, че съществува под ледената му фасада.
„Тя“, каза той. „Майка ти. И двамата се влюбихме в нея. Но тя избра мен. Или поне така си мислех.“ Той отпи голяма глътка уиски. „Когато разбрах, че се виждат зад гърба ми… нещо в мен се счупи. Приятелят ми и жената, която обичах, ме бяха предали. Исках да го нараня. Исках да му отнема всичко, както той се опита да ми отнеме нея.“
„Откраднал ли си проектите му?“
Той се загледа в снимката. „Не ги откраднах. Те бяха общи. Но след смъртта му… аз просто продължих. Казах си, че го правя и заради него. Че ще осъществя мечтите и на двама ни. Но с времето… забравих за него. Успехът, парите… те заглушиха всичко. Заглушиха вината.“
За първи път виждах баща си като човек, а не като безчувствена машина за пари. Човек, който е направил ужасни грешки, воден от любов и ревност.
„А катастрофата?“, осмелих се да попитам.
Той ме погледна право в очите. „Беше нещастен случай, Лилия. Кълна се. В деня преди това се скарахме жестоко. Казах му ужасни неща. Че е предател, че не заслужава да живее. Той излезе от офиса като луд. После научих, че е карал с бясна скорост, на мокър път… Полицията каза, че в кръвта му е имало алкохол. Може и да съм го тласнал към това с думите си, но не съм го убил. Тази вина обаче ме преследва през целия ми живот.“
Той закри лицето си с ръце. В този момент на слабост видях истинския Огнян. Не бизнесменът, не тиранинът, а един съсипан мъж, чието минало се е върнало, за да го унищожи.
Разбрах, че Симеон няма да получи това, което иска. Не и по този начин. Баща ми може и да беше виновен, но нямаше да се предаде без бой. Гордостта му нямаше да го позволи.
На сутринта той излезе от кабинета си, облечен в безупречен костюм, с обичайната си стоманена маска на лицето.
„Реших“, каза той на мен и на майка ми, които го чакахме в хола. „Няма да му дам нищо. Ще се бия. Ще го съдя за изнудване. Ще го унищожа.“
„Огнян, недей!“, проплака Диана. „Той ще публикува всичко!“
„Нека публикува!“, отвърна той. „Ще кажа, че това са лъжите на една огорчена жена и един отмъстителен син. Ще наема най-добрите пиар специалисти. Ще оцелея. Винаги оцелявам.“
Той се обърна и тръгна към вратата.
„Ами ние?“, попитах аз. „Ами семейството? Какво ще остане от него?“
Той спря за миг, с ръка на дръжката на вратата. „Семейството, Лилия, е бизнес. И понякога трябва да се правят враждебни поглъщания, за да се запази контролният пакет акции.“
С тези думи той излезе и войната официално започна.
Глава 8
Последва ад. Точно както беше обещал, на следващата сутрин Симеон пусна бомбата. Не го направи масово, а много по-хитро. Изпрати анонимни имейли до няколко ключови членове на борда на директорите на компанията на баща ми, до двама-трима водещи бизнес журналисти и, най-лошото от всичко, до основния конкурент на Огнян – безскрупулен бизнесмен на име Петър, който от години чакаше възможност да го срине.
Имейлите съдържаха сканирани страници от дневника на майка ми, анонимно свидетелско показание от бившата секретарка и кратък, но унищожителен анализ на „откраднатите“ проекти. Не беше нужно повече. Лавината беше задействана.
Телефонът вкъщи не спря да звъни. Баща ми се затвори в кабинета си, откъдето се носеха викове и ругатни. Аз и майка ми седяхме в хола като на погребение, слушайки как светът ни се разпада в реално време. По новинарските сайтове започнаха да се появяват статии със заглавия като „Тъмни тайни в миналото на бизнес империята на Огнян?“ и „Скандал за милиони разтърсва корпоративния свят“.
Петър, конкурентът на баща ми, се възползва моментално. Той свика пресконференция, на която изрази своята „дълбока загриженост“ за етичните стандарти в бранша и намекна, че подобни „обвинения, ако са верни, хвърлят сянка върху целия сектор“. Беше майсторски удар. Акциите на компанията на баща ми започнаха да падат. Инвеститорите бяха в паника.
Баща ми контраатакува с цялата си мощ. Неговият адвокат, Атанас, заведе дело за клевета и изнудване срещу „неизвестен извършител“, но всички знаеха кого визира. Пиар агенцията му публикува официално изявление, в което обвиненията бяха наречени „злонамерена кампания, целяща да дестабилизира една от водещите компании в страната“.
Къщата ни се превърна в щабквартира. Атанас беше почти постоянно тук, заедно с екип от млади, напрегнати юристи. Те преглеждаха всеки документ, търсеха вратички, подготвяха защитната стратегия. Атмосферата беше отровна.
Майка ми беше напълно съсипана. Тя се чувстваше виновна за всичко. Прекарваше дните си в спалнята, отказвайки да се храни. Аз се опитвах да се грижа за нея, но тя беше непробиваема в своята мъка.
Една вечер не издържах. Взех решение, което знаех, че е лудост. Трябваше да говоря със Симеон. Сама. Намерих номера му от съобщението, което беше пратил на майка ми. Излязох в градината, за да не ме чуе никой, и набрах. Сърцето ми биеше до пръсване.
Той вдигна на второто позвъняване.
„Кой е?“, попита гласът му, спокоен и студен както винаги.
„Аз съм. Лилия. Дъщерята на Диана.“
Последва кратка пауза. „Предполагам, не се обаждаш, за да ме поздравиш.“
„Искам да се видим“, казах аз. „Само двамата. Без адвокати, без баща ми. Искам да разбера какво наистина целиш.“
Той отново помълча за миг. „Добре. Утре по обяд. В парка до университета ти. Ела сама.“
И затвори.
На следващия ден излъгах, че отивам в библиотеката, за да уча за изпитите, които вече бях забравила напълно. Намерих Симеон на една пейка до езерото. Той хранеше патиците с парченца хляб. Изглеждаше странно спокоен на фона на бурята, която беше предизвикал.
Седнах до него.
„Защо го правиш?“, попитах директно. „Заради парите? Заради компанията?“
Той хвърли последното парче хляб и се обърна към мен. В очите му нямаше омраза, а по-скоро безкрайна тъга.
„Когато бях малък, баща ми ми разказваше за своята фирма като за свое дете. Говореше за проектите си с такъв пламък. След това, изведнъж, всичко се промени. Той стана мрачен, затворен. Помня скандалите между него и майка ми. Помня как една вечер се прибра пиян и плачеше, повтаряйки, че най-добрият му приятел му е забил нож в гърба. Скоро след това той загина.“
Симеон се загледа във водата. „Майка ми никога не се възстанови. Тя винаги е вярвала, че Огнян е виновен. Не само за това, че е разбил сърцето на баща ми, но и че го е довел до ръба. Израснах с тази история. С усещането за несправедливост. Когато преди няколко месеца ровех в старите вещи на баща ми, намерих неговите записки, неговите скици. И реших да проверя. Това, което открих, потвърди всичко.“
„А дневникът на майка ми?“, попитах аз.
„Това беше чиста случайност. Подарък от съдбата, ако щеш. Намерих го и той просто свърза всички липсващи парчета. Разбрах защо баща ти е имал мотив да го унищожи не само професионално, но и лично.“
„Баща ми не го е убил“, казах аз тихо. „Но се чувства виновен за това, че го е тласнал към смъртта. Той ми призна.“
Симеон ме погледна изненадано. Това очевидно не го очакваше.
„Той не е чудовището, за което го мислиш“, продължих аз. „Той е човек, направил ужасни грешки. Но ти… с това, което правиш, ти не търсиш справедливост. Ти търсиш разруха. И не разрушаваш само него, а и майка ми, и мен. Унищожаваш всичко.“
„Баща ти унищожи моето семейство пръв“, отвърна той, но в гласа му вече имаше нотка на колебание.
„И сега ти ще направиш същото? Това ли ще те накара да се почувстваш по-добре? Да станеш като него?“
Думите ми го уцелиха. Видях го в очите му. Той не беше зъл. Беше просто един наранен син, който се опитваше да почете паметта на баща си по единствения начин, който знаеше.
„Какво предлагаш?“, попита той накрая.
„Не знам“, признах аз. „Но трябва да има друг начин. Начин, който не свършва с пълното унищожение на всички.“
Стояхме мълчаливо известно време. Патиците плуваха спокойно в езерото, без да знаят за драмите, които се разиграваха на брега.
„Помисли“, казах аз, преди да стана и да си тръгна. „Помисли дали отмъщението си струва цената.“
Оставих го сам на пейката, без да знам дали думите ми са имали някакъв ефект. Но знаех, че съм направила единственото, което можех. Опитах се да построя мост над пропастта, която разделяше нашите две семейства. Въпросът беше дали някой щеше да посмее да мине по него.
Глава 9
Връщайки се у дома, заварих ситуацията още по-влошена. Адвокатът Атанас беше там, както и двама непознати мъже в строги костюми, които се оказаха частни детективи. Огнян беше преминал в тотална офанзива. Те ровеха в живота на Симеон, търсейки нещо, с което да го ударят. Негови предишни връзки, финансовото му състояние, приятелите му – всичко се разнищваше.
„Той е чист“, каза единият от детективите с разочарование. „Живее скромно, работи като проектант на свободна практика, няма дългове, няма криминални прояви. Единственото, което намерихме, е, че майка му е в скъп частен хоспис. Явно плаща луди пари за нейната грижа.“
„Хоспис?“, поинтресува се баща ми. „От какво е болна?“
„Ранен стадий на Алцхаймер“, отвърна детективът.
Баща ми се замисли. Видях как в главата му се оформя нов, коварен план.
„Намерете начин да го притиснете през това“, нареди той на Атанас. „Проверете хосписа, финансирането му, всичко. Всеки има слаба точка.“
Повдигна ми се. Той щеше да използва болната майка на Симеон срещу него. Това беше дъното.
„Не можеш да го направиш!“, извиках аз, влизайки в кабинета. „Това е отвратително!“
Всички се обърнаха към мен. Баща ми ме изгледа с леден поглед.
„Това е война, Лилия. А във войната няма правила. Той удари моето семейство, аз ще ударя неговото. Научи се на това, ако искаш да оцелееш в този свят.“
„Аз не искам да оцелявам в такъв свят!“, отвърнах му аз.
Обърнах се и излязох, затръшвайки вратата. Качих се в стаята си и се обадих на Иво. Разказах му всичко, плачейки от безсилие и гняв.
„Той е преминал всякакви граници, Иво. Превърнал се е в чудовище.“
„Трябва да се махнеш оттам, Лили“, каза ми той с твърд глас. „Тази къща е токсична. Ела при мен. В моята малка квартира може да е тясно, но поне е чисто.“
Думите му бяха като спасителен пояс. Имах нужда да се махна. Имах нужда да дишам.
Събрах си малко багаж в един сак. Когато слизах по стълбите, срещнах майка ми. Тя беше чула скандала.
„Къде отиваш?“, попита тя с уплашени очи.
„Отивам при Иво. Не мога повече да стоя тук, мамо. Не мога да гледам как баща се превръща в това.“
Тя кимна бавно. „Разбирам. Може би си права.“ После ме прегърна силно. „Пази се, миличка. И ми се обаждай.“
„Ти също трябва да се махнеш“, казах ѝ аз. „Той ще те повлече надолу със себе си.“
Тя не отговори, само ме целуна по челото и ме пусна.
Когато излизах, баща ми се появи на вратата на кабинета си.
„Ако излезеш през тази врата, забравяш за моята финансова подкрепа“, каза той студено. „Край на парите за университета, край на всичко.“
„Предпочитам да работя като сервитьорка, но да запазя душата си“, отвърнах аз, без да се обръщам. И излязох, затваряйки вратата на стария си живот зад гърба си.
Животът в малката квартира на Иво беше като събуждане от кошмар. Да, беше тясно. Да, трябваше да започна да мисля как ще плащам таксите си за университета и как ще се издържам. Но за първи път от седмици насам можех да дишам свободно. Иво беше моята скала. Той ме подкрепяше, успокояваше ме и ми даваше перспектива.
„Ти направи правилния избор“, каза ми той вечерта, докато седяхме на малкия им балкон. „Не можеш да избираш семейството си, но можеш да избереш как да живееш живота си.“
Междувременно войната продължаваше, но аз вече я наблюдавах от разстояние. Баща ми, чрез Атанас, беше успял да намери някаква административна нередност в документите на хосписа и заплашваше със затварянето му. Беше мръсен, подъл удар.
Симеон беше притиснат до стената. Разбрах, че се е свързал с майка ми. Двамата си бяха разменили няколко съобщения. Той беше отчаян. Заплахата за мястото, където се грижеха за майка му, го беше сломила.
Един ден майка ми ми се обади.
„Симеон иска да се откаже“, каза тя с треперещ глас. „Готов е да върне дневника и да спре всичко, само и само Огнян да остави хосписа на мира. Но иска да се види с мен. За последно.“
„Къде?“, попитах аз, а сърцето ми се сви.
„В къщата на родителите на Стефан. Тя е празна от години. Той пази ключа.“
Имах лошо предчувствие. Много лошо.
„Мамо, не ходи сама. Опасно е.“
„Трябва да отида, Лилия. Дължа му го. Трябва да сложа край на това.“
„Ще дойда с теб“, казах аз. „Няма да те оставя сама.“
Знаех, че отново се потапям в блатото, от което тъкмо бях избягала. Но не можех да я оставя. Тя беше моя майка. И беше на път да влезе в леговището на лъва. Или по-скоро, в храма на една мъртва любов, където призраците на миналото чакаха своя последен танц.
Глава 10
Старата къща на родителите на Стефан се намираше в един от онези тихи, зелени квартали, където времето сякаш е спряло. Беше красива двуетажна сграда, но сега изглеждаше занемарена и тъжна, с олющена мазилка и градина, превзета от бурени. Когато пристигнахме с майка ми, Симеон вече ни чакаше на верандата. Изглеждаше уморен и победен.
Той отключи вратата и влязохме. Вътре въздухът беше застоял и миришеше на прах и стари спомени. Мебелите бяха покрити с бели платнища, като призраци от миналото. По стените имаше бледи правоъгълници, където някога са висели картини.
„Това беше неговата стая“, каза Симеон, посочвайки една врата.
Влязохме. Беше стаята на младо момче, замръзнала във времето. По рафтовете имаше книги за архитектура, стари винилови плочи, а на стената висеше избледнял плакат на рок група. На бюрото, под тънък слой прах, стоеше малка рамка за снимка, обърната с лицето надолу.
Симеон я взе и я подаде на майка ми. Тя я обърна. Беше нейна снимка. Млада, усмихната, от времето, преди да избере сигурността пред любовта.
Сълзи се появиха в очите ѝ. „Той я е пазил…“
„Никога не ви е забравил“, каза Симеон тихо. „Майка ми казваше, че до последния си ден е говорил за вас.“
Той седна на ръба на леглото. „Правa бeше дъщеря ви. Превърнах се в човека, когото мразя. Използвах мръсни методи, причиних болка. Мислех, че търся справедливост за баща си, но всъщност просто исках да накажа света за собствената си болка.“
Той извади дневника от джоба си. „Ето. Вземете го. Свърши се. Ще се свържа с адвоката на баща ви и ще оттегля всичко. Само го накарайте да остави майка ми и хосписа на мира.“
Майка ми взе дневника с треперещи ръце. След толкова години, тайната ѝ отново беше при нея.
„Съжалявам, Симеон“, прошепна тя. „Съжалявам за всичко. За болката, която съм причинила на баща ти, на теб, на всички.“
„Миналото не може да се промени“, отвърна той. „Сега трябва да живеем с последствията.“
В този момент се чу шум отвън. Погледнахме през прозореца. Пред къщата беше спряла черна кола. Колата на баща ми. А от нея слизаха той и адвокатът му Атанас.
Сърцето ми спря. Как ни беше намерил?
„Той ни е проследил“, казах аз панически. „Мамо, трябва да се махаме!“
Но беше твърде късно. Входната врата се отвори с трясък и Огнян застана на прага, а лицето му беше изкривено от гняв.
„Каква трогателна семейна сбирка“, изсъска той. „Предателите се събраха на тайното си място.“
Погледът му се спря върху дневника в ръцете на майка ми. „Значи си решила да застанеш на негова страна. Даде ми последния си коз.“
„Не е това, което си мислиш, Огнян!“, извика Диана. „Той се отказва от всичко!“
„О, сигурен съм, че се отказва“, изсмя се баща ми. „След като моят адвокат му обясни, че го чакат пет години затвор за изнудване и промишлен шпионаж. И след като разбра, че майка му ще остане на улицата.“
Той пристъпи в стаята, а Атанас застана на вратата, блокирайки изхода.
„Сега играта се играе по моите правила“, каза Огнян, приближавайки се към Симеон. „Ти ще подпишеш пълни самопризнания, че си организирал клеветническа кампания срещу мен, финансирана от моя конкурент Петър. Ще се извиниш публично. И ще изчезнеш. В замяна, аз ще бъда милостив и няма да повдигам обвинения.“
Симеон се изправи. Беше по-висок от баща ми, но в момента изглеждаше по-слаб.
„А ако откажа?“
„Тогава ще те унищожа. Теб и всичко, което обичаш“, каза Огнян с леден глас.
Двамата мъже се гледаха втренчено. Напрежението в малката стая беше почти физическо. Това беше кулминацията на една вражда, започнала преди повече от двадесет години.
И тогава майка ми направи нещо неочаквано. Тя пристъпи напред, заставайки между тях.
„Стига!“, извика тя с глас, който не бях чувала досега – силен, властен, пълен с болка. „Всичко това е заради мен. Аз съм виновна. И аз ще сложа край.“
Тя отвори дневника.
„Ти искаш доказателства, Огнян? Искаш да знаеш истината?“, каза тя, а очите ѝ горяха. „Тук пише всичко. Не само колко съм обичала Стефан. Пише и за теб. Пише как си ме манипулирал, как си ме заплашвал, че ако те напусна, ще се погрижиш да не видя никога детето си. Пише и за твоите бизнес сделки. За парите, които си отклонявал от фирмата още докато Стефан е бил жив. За заплахите ти към него. Всичко е тук.“
Тя се обърна към Симеон. „И за теб има нещо. Ето, прочети последния запис.“
Тя му подаде отворения дневник. Той сведе поглед и започна да чете. Аз се приближих и погледнах през рамото му.
Последният запис беше от няколко дни след смъртта на Стефан. Беше написан с разкривен от сълзи почерк.
„Днес Огнян ми каза, че съм бременна. Мислех, че детето е негово. Но сега, след като Стефан го няма, си спомням последната ни нощ заедно. Датите… датите съвпадат. Боже, какво направих? Има вероятност това дете, моето дете… да е на Стефан.“
Вдигнах поглед. Симеон гледаше мен. Баща ми гледаше мен. Майка ми гледаше мен.
Времето спря.
Цялата стая се завъртя около мен. Аз? Дъщеря на Стефан?
В този момент на пълно мълчание и шок, някъде в далечината се чу полицейска сирена.
Глава 11
Сирената се приближаваше бързо. Всички в стаята стояхме като замръзнали, всеки потънал в собствения си шок. Аз се опитвах да осмисля думите, които току-що бях прочела. Цял живот бях живяла в една лъжа. Човекът, когото наричах баща, може би не беше мой баща. А мъжът, когото той беше намразил и съсипал, можеше да е истинският ми родител. Погледнах към Симеон. Ако това беше истина, той беше моят полубрат.
Огнян беше първият, който излезе от ступора. Лицето му беше маска на ярост и неверие.
„Това е лъжа!“, изкрещя той към Диана. „Опит за манипулация!“
„Лъжа ли е, Огнян?“, отвърна тя с леден глас. „Или е истината, от която си се страхувал през всичките тези години? Истината, заради която си ме държал като затворничка в златна клетка?“
Полицейската кола спря пред къщата. На вратата се почука силно.
„Полиция! Отворете!“
Атанас, адвокатът, пребледня. „Какво става? Кой ги е извикал?“
Погледнах към Симеон. Той изглеждаше също толкова изненадан, колкото и всички останали.
Тогава се сетих. Иво. Когато му казах къде отивам, той беше много притеснен. „Ако до половин час не ми се обадиш, ще звънна в полицията“, беше казал той. Явно беше изпълнил обещанието си.
Баща ми разбра, че е в капан. Публичен скандал с намесата на полиция беше последното, от което имаше нужда.
„Никой да не казва нищо“, изсъска той. „Атанас, оправи се с тях.“
Адвокатът отиде да отвори вратата. През това време Огнян се обърна към мен. В очите му имаше странна смесица от гняв и… молба?
„Лилия, каквото и да пише там, ти си моя дъщеря. Аз съм те отгледал.“
Не му отговорих. Не можех. Думите не излизаха от устата ми.
Двама униформени полицаи влязоха, последвани от Атанас, който се опитваше да ги убеди, че става въпрос за „малко семейно недоразумение“.
„Получихме сигнал за незаконно задържане и заплахи“, каза единият от полицаите, оглеждайки напрегнатата сцена. „Всичко наред ли е тук?“
Преди някой да успее да отговори, аз пристъпих напред.
„Не“, казах аз с глас, който едва познах. „Нищо не е наред.“
Всички погледи се насочиха към мен.
„Този мъж“, посочих аз баща си, „заплашваше всички ни. Той се опита да изнуди господин Симеон, за да се откаже от дело за интелектуална собственост. И току-що разбрах, че целият ми живот е бил лъжа.“
Огнян ме гледаше с чиста омраза. Знаеше, че съм го предала. Че съм избрала другата страна.
„Госпожице, това са сериозни обвинения“, каза полицаят. „Ще трябва всички да дойдете с нас в управлението, за да дадете показания.“
Следващите няколко часа бяха като размазан филм. Бяхме разделени в различни стаи за разпит. Разказах всичко, което знаех – за чантата, за дневника, за срещите, за заплахите на баща ми. Симеон, от своя страна, представи своята версия, подкрепена от доказателствата, които беше събрал. Майка ми, сломена, потвърди всичко, разказвайки през сълзи историята на своята забранена любов и последвалия кошмар.
Огнян и Атанас, разбира се, отричаха всичко. Твърдяха, че това е заговор, целящ да съсипе бизнеса му.
Но дневникът беше там. И показанията ни съвпадаха. Прокурорът, който беше извикан по случая, беше заинтригуван. Беше образувано предварително производство за изнудване, заплаха и корпоративен шпионаж. Баща ми беше задържан за 24 часа.
Когато най-накрая ни пуснаха да си вървим, вече се беше мръкнало. Аз, майка ми и Симеон излязохме заедно от полицейското управление. Стояхме на улицата, под светлината на уличните лампи, трима непознати, свързани от трагедия.
„Какво ще правим сега?“, попита майка ми, а гласът ѝ беше празен.
„Първо, трябва да си направим ДНК тест“, казах аз. „Трябва да знаем истината. И тримата.“
Симеон кимна. „Съгласен съм.“
„Аз няма къде да отида“, прошепна майка ми. „Не мога да се върна в онази къща.“
„Ще дойдеш с мен“, каза Симеон. „Взех под наем малък апартамент близо до хосписа на майка ми. Има място.“
Тя го погледна с благодарност. Синът на мъжа, когото беше обичала, ѝ предлагаше подслон. Кръгът се затваряше.
Аз се обадих на Иво. Той дойде да ме вземе след десет минути. Когато ме видя, ме прегърна силно.
„Добре ли си?“, попита той.
„Не знам“, отговорих честно. „Чувствам се сякаш съм се родила днес. И не знам коя съм.“
Докато се отдалечавахме с колата, погледнах в огледалото за обратно виждане. Майка ми и Симеон вървяха бавно по тротоара – два силуета, изгубени в нощта, които тепърва трябваше да се научат да бъдат семейство. А аз тепърва трябваше да разбера кое е моето.
Глава 12
Последвалите седмици бяха хаотични. Баща ми беше освободен под гаранция, но разследването срещу него продължаваше. Новината за ареста му гръмна в медиите и това беше последният пирон в ковчега на неговата репутация. Бордът на директорите го отстрани от поста изпълнителен директор, а акциите на компанията се сринаха до рекордно ниски нива. Империята, която беше градил цял живот, се разпадаше.
Той се опита да се свърже с мен няколко пъти, но аз не отговарях на обажданията му. Не бях готова да говоря с него. Не и преди да знам истината.
Резултатите от ДНК теста излязоха след две седмици. Уговорихме се тримата със Симеон и майка ми да отворим плика заедно в кабинета на адвоката на Симеон. Напрежението беше огромно.
Адвокатът отвори плика и прочете документа. После вдигна поглед към нас.
„Вероятността господин Стефан да е биологичният баща на госпожица Лилия е 99.9 процента.“
Тишина.
Въпреки че го очаквах, потвърждението ме удари като физически удар. Въздухът не ми достигаше. Значи беше истина. Аз бях дъщеря на Стефан. Огнян ме беше отгледал, знаейки през цялото време, че има вероятност да не съм негова. Това обясняваше всичко – неговата студенина, нуждата му от контрол, страхът му да не ме изгуби, който се изразяваше в задушаваща власт.
Симеон сложи ръка на рамото ми. „Добре дошла в семейството, сестро.“
Усмихнах му се през сълзи. Беше странно. Преди месец този човек беше мой враг, а сега беше единственият ми кръвен роднина, освен майка ми.
Диана плачеше безмълвно. Сълзи на облекчение, на вина, на тъга по изгубения живот.
Животът ми се пренареди. Преместих се за постоянно при Иво. Започнах работа на половин ден в едно кафене, за да мога да плащам таксите си. Беше трудно, но за първи път се чувствах свободна и независима.
Постепенно започнах да опознавам Симеон. Прекарвахме часове в разговори. Той ми разказваше за баща ни, за неговия талант, за мечтите му. Аз му разказвах за детството си, за живота в сянката на Огнян. Открихме, че имаме много общо – любовта към изкуството, чувството за справедливост, дори начина, по който се смеехме.
Един ден той ме заведе в хосписа, за да се запозная с майка му. Тя беше красива жена, но болестта вече беше оставила своя отпечатък. Понякога имаше ясни моменти, понякога се губеше в спомените си. Когато Симеон ме представи, тя се усмихна.
„Имаш очите на баща си“, каза ми тя. И това беше най-хубавият комплимент, който бях получавала.
Майка ми, Диана, също започна нов живот. С помощта на адвоката на Симеон, тя подаде молба за развод и започна дело за подялба на имуществото. Огнян се бореше яростно, но позицията му беше слаба. Изневерите му, които излязоха наяве по време на разследването, и фактът, че беше укривал активи, работеха срещу него. Диана не искаше много. Искаше само достатъчно, за да започне отначало, далеч от него.
Един ден, няколко месеца по-късно, Огнян ме почака пред университета. Изглеждаше състарен и отслабнал. Беше без скъпия си костюм, облечен в обикновени дънки и риза.
„Може ли да поговорим?“, попита той.
Колебаех се, но се съгласих. Седнахме на една пейка.
„Съжалявам, Лилия“, каза той. „За всичко. Бях лош баща и ужасен съпруг. Бях заслепен от амбиция, ревност и страх. Страх, че ще те загубя, ако научиш истината.“
„Защо не ми каза?“, попитах го. „Защо ни измъчваше така?“
„Защото те обичах. По свой, сбъркан начин, но те обичах. Ти беше единственото хубаво нещо, което излезе от цялата тази каша. Не исках да те деля с призрака на Стефан.“
Той ми подаде един плик. „Това е за теб. Създадох попечителски фонд на твое име. В него прехвърлих всичко, което ми остана след делата. Не е много, но ще ти стигне да завършиш образованието си и да си купиш апартамент с Иво. Не искам да се тревожиш за пари.“
Не знаех какво да кажа.
„Не го правя, за да ми простиш“, добави той. „Правя го, защото въпреки всичко, ти винаги ще бъдеш моя дъщеря.“
Той стана и си тръгна, без да чака отговор. Аз останах с плика в ръце, гледайки след човека, който беше едновременно моят тъмничар и единственият баща, когото познавах. Може би никога нямаше да му простя напълно, но в този момент разбрах, че мога да го пусна да си отиде.
Една година по-късно.
С Иво живеехме в нашия собствен апартамент. Малък, слънчев и наш. Бях завършила университета и работех като стажант-терапевт в консултантски център.
Майка ми живееше в малък град на морето. Беше си отворила малка галерия, където продаваше картини на местни художници. Беше спокойна и за първи път от години изглеждаше щастлива.
Симеон беше поел остатъците от компанията на Огнян. Преструктурира я, прекръсти я на името на баща ни и се опитваше да я изгради наново, този път върху основи на честност и талант. Често се виждахме. Той беше най-добрият брат, за когото можех да мечтая.
Един следобед, докато подреждах стари вещи, намерих червената чанта на майка ми. Тя ми я беше дала, преди да замине. „Вече не ми трябва“, беше казала. „Моите тайни свършиха.“
Отворих я. Вътре, в малкото джобче, бях пъхнала снимката, която намерихме в стаята на Стефан. Усмихнатата млада Диана. До нея сложих една нова снимка – на мен, Симеон и майка ми, тримата заедно, усмихнати на брега на морето.
Затворих чантата. Вече не беше забранен предмет, пълен с болезнени тайни. Беше просто чанта. Спомен за едно трудно минало, което ни беше научило, че истината, колкото и да е болезнена, винаги е пътят към свободата. И че семейството не винаги е това, което си мислим, а това, което изберем да изградим.