Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Черна прокоба следва семейство, което загуби двете си деца по един и същи начин
  • Новини

Черна прокоба следва семейство, което загуби двете си деца по един и същи начин

Иван Димитров Пешев януари 15, 2023
proaskasobkas.png

Младо семейство се изправи пред две огромни изпитания. Те получиха най-тежкият удар от живота, а именно, загубиха и двете си дечица.

Сега ще ви споделим една тъжна история.

Дали става въпрос за прокоба или черна игра на съдбата не знаем, но семейство погреба двете си деца през няколко години. Какво точно се случи, сега ще ви разкрием.

 

Не изпускай тези оферти:

Детето ‘Чудо”, както наричаха второто си момченце, почина на 24 ден от раждането си. Малкия Картър Куксън се роди със слабо сърце и си отиде само три седмици, след като се появи на бял свят.

 

Родителите му правят поредица от молби за донор на органи, тъй като животът на сина им се поддържаше изкуствено от машина в болницата в Нюкасъл. След като разбират, че рожбата им е починала, Сара, майката на Картър, възкликва „е, спечелил е вече крилата си”.

Съпругът й пък добави, че детето им отива в ръцете на по-големия си брат.

 

„Сърцето ни е разбито.. двете ни момчета са на небето без мама и татко. Толкова сме празни вече, сърцата ни никога няма да се възстановят” споделя Сара.

Това е втората трагедия, която спохожда нея и съпруга й Крис. През 2013 година техният син Чарли умира на едва две годинки.

 

Те са се надявали, че поне сега ще успеят да спасят детето си, но уви. През последните дни Картър е имал животозастрашаващи кръвни съсиреци, които накрая са го победили.

„Не ни напускаше страхът, че синът ни ще си отиде. Е, това стана реалност”, казва Крис.

В четвъртък на стълбите на кметството в града се проведе бдение със свещи в подкрепа на семейството. Родителите на Картър обаче не осъзнава колко критично болен е техният син в началото.

Първоначално детето е било добре, но вечерта, след като се е родило, е реагирало зле на четвъртата си храна и е започнало да я повръща. Откаран е в интензивно отделение, където изследванията показват, че има сърдечен проблем.

 

„Сложиха го на вентилатор и пъхнаха тръба за хранене в гърлото му. При вида на тази гледка, си спомних за всичко, което преживяхме с брат му Чарли, преди да си отиде. Историята просто се повтаряше. На следващата сутрин прехвърлиха Картър в друга болница, защото се беше влошил”, спомня си  бащата.

Молбите на семейството за донор обаче остават нечути и те се прибират от болницата и без второто си дете.

Continue Reading

Previous: Тази снимка на второкласника Ники стъписа много българи, баща възкликна: Очите ми се напълниха със сълзи
Next: Синоптиците обявиха: Силен сняг от другата седмица

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.