Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Черна прокоба тегне над българско село: Мъжете мрат като мухи
  • Новини

Черна прокоба тегне над българско село: Мъжете мрат като мухи

Иван Димитров Пешев май 15, 2022
cherenprobokkao.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

49-годишен мъж се удави в частен водоем в кюстендилското село Вратца, съобщиха от полицията. Сигнала за инцидента, при който намира смъртта си Любомир Велинов, подават случайно преминаващи оттам кюстендилци към 18:49 часа.

Дежурна полицейска група е извършила оглед на място, като следи от насилие не са открити. Кметът на селото Валентин Точев е покрусен от случилото се:

„Разбрах от хората в селото вечерта в четвъртък. Всички се чудят какво е правил Любо там. Водоемът не е голям, дълбочината е 2 метра, не знам обаче дали по принцип той е можел да плува. Не се е женил, има още двама братя и сестра, пише struma.bg.

Работлив бе иначе, разполагаше с каруца и прекарваше някои неща срещу заплащане – я земеделска продукция, я нещо друго”, уточнява Валентин Точев. Трупът е закаран за аутопсия в кюстендилската болница. По случая е започнато досъдебно производство, а около водоема вече са поставени сигнални ленти. В село Вратца побързаха да припомнят и за тежката съдба, която тегне над населеното място. От години вдовици с помощта на спонсори градят храм, така че да пресекат серията от смъртни случаи на мъже в населеното място

. Три овдовели преди години жени в с. Вратца вече издигнаха нов храм “Св. Дух” в селото. Първо регистрирали църковно настоятелство, дали и средства да се излеят основите, да купят материали, та да се започне. Обърнали се и към спонсори. После и общината подкрепила начинанието – веднъж с 1000, втория път – с 9000 лева. Отзовали се с известна сума и от Светия синод.

Черквата вече е издигната, измазана отвън. Поставили и 70-килограмова камбана, която платили от пловдивска фирма. Направили им отстъпка за християнския символ, обясни кметът Валентин Точев. Предстоят обаче още много харчове, работа по изографисването вътре, нов иконостас. Вратца си има стара черква – “Св. Димитър”, осветена през 1910 г. Тя обаче е доста отдалечена в планината Лисец, трудно се достига до нея. Новият храм е в самото село, в западната му част, в посока областния град.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: В момента в столицата се случва нещо монументално: Тотална блокада в центъра на София
Next: Потънахме в скръб! Почина уважаван учител от Английската гимназия

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.