Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Човек намери на пътя 140 000 лева, потърси собственика им и ето кой се оказа
  • Новини

Човек намери на пътя 140 000 лева, потърси собственика им и ето кой се оказа

Иван Димитров Пешев декември 2, 2023
sdalgkdafsgskdfkglkdfgfdg.png

Добрите хора са трудни за откриване, но все пак съществуват. Доказва го 37-годишният Владимир Симеонов от София.

Мъжът намира 70 хил. евро, или 140 000 лв., и следвайки дълга на сърцето си, прави всичко по силите си да издири собствениците им. Оказва се, че те принадлежат на възрастно семейство, което е събирало цял живот, за да може да купи жилище на внуците си.

„Спрях на паркинг на строителен обект в кв. Бояна и слизайки от колата, забелязах на земята несесер. Първата ми мисъл беше, че някой от работниците си е загубил личните вещи. В момента, в който го отворих, за да проверя на кого да го върна, видях парите“, разказва пред „България Днес“ необикновената история Владимир.

 

Първото, което изниква в главата на Симеонов, е, че хората, на които принадлежат, могат да бъдат спокойни, защото ще си ги върнат обратно. Мъжът си съставя мащабен план какво да прави с огромната сума. След като пуска информация в интернет, за да достигне до повече хора, прибира парите в сейф и се връща на паркинга да търси информация.

„Никой нищо не знаеше. Качих се в колата да си ходя. Спомням си, че заваля. Забелязах един автомобил на аварийки и двама човека извън него. Спрях да попитам дали мога да помогна, а възрастната жена ми отговори: „Не, ние си загубихме живота“, допълва Симеонов.

В този момент в главата му се пораждат съмнения, че може би това са хората, които търси. Появява се и възрастен мъж, който му разказва как идват от Стара Загора, за да купят жилище на внуците си, но са загубили парите.

„Възможно е да не сте ги загубили, възможно е да съм ги намерил“, казва им Владимир. Тогава дядото му описва подробно несесера, на който са гравирани имената на четиримата му внуци, показва и тефтер, в който е описано как е събрана сумата. Напълно сигурен, че това са собствениците, Симеонов им връща парите. От благодарност пенсионерите му дават част от тях, но той категорично отказва да ги вземе.

„Нито съм ги изработил, нито съм ги заслужил“, казва той.

Владимир е прекрасен пример за 7-годишната си дъщеря и се опитва да възпита в нея същите добродетели. Малкото момиченце често ходи с него да помага на сираци. Щом разбира за историята, го посреща с думите: „Тате, ама ти днес си направил добро, а аз не съм участвала в него“, а той й обещава следващия път да направят добро заедно.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Разсекретиха за какво Иван Рълев е изхарчил наградата от Игри на волята, 100 000 лева
Next: НОИ с новина за всички пенсионери. Най-важният ден

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.