Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Човек на века: Мъж спаси стотици бебета от аборт! Грижи се за над 100 деца
  • Новини

Човек на века: Мъж спаси стотици бебета от аборт! Грижи се за над 100 деца

Иван Димитров Пешев април 9, 2023
cheovekvasidasodask.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Тонг Фуок Фук от Виетнам показа на целия свят какво всъщност означава безкористност. Всичко започва през 2001 г., когато съпругата му забременява.

Фук разказва, че когато съпругата му се сблъскала с много усложнения по време на раждането през 2001 г., той се заклел пред Бог, че ако тя и бебето оцелеят, той ще посвети живота си да помага на другите.

Седейки в коридора на болницата, Тонг забелязал как бременни жени влизали в кабинета и го напускали разплакани. И без дете.

 

Тонг стоял зашеметен. Той не разбирал как можеш да убиеш собственото си бебе. Да го убиеш и дори не го погребеш човешки.

Католик по вяра, той бил шокиран от това, което видял там и научил: „Животът на човек е свещен от момента на зачеването. Тези деца, чиито майки са направили аборт, имат душа, те са хора. Но те не се погребват, а се изхвърлят на боклука.

Погребването на ембриони
Ситуацията невероятно докоснала сърцето на Тонг.  Скоро след като се родило първото му дете със съпругата му, Фук започнал да взема останките от ембрионите от клиниката и да ги погребва в задния двор на къщата си.

Първоначално и лекарите, от които той искал ембрионите, и съседите вярвали, че мъжът е полудял. На което мъжът казвал: „Тези деца не получиха радостта от живота. Всичко, което мога да им дам, е приличен гроб. Просто искам всичко да е по-човешко.“

През 2004 г. Фук, който работи като строител, купува със спестяванията си парцел в подножието на планината Кхон Том, който започва да използва за гробище. На гробището са направени над 10 хиляди погребения.

Много от надгробните паметници са украсени с изкуствена роза – червена, розова или жълта. На всяка плоча е датата на погребението и християнското име на детето, като най-често срещаните имена тук са Паоло (Павел) и Мария.

Скритата идея
Истинската цел на виетнамеца с голямо сърце обаче била съвсем друга. Тонг се надявал, че бременните жени, които посещават гробището, вече няма да искат да се отърват от собствените си деца.

Идеята била успешна: след известно време майки, които поради финансови затруднения не можели да осигурят бъдеще на детето си, започнали да се обръщат към Тонг за помощ.

 

Отговорът на мъжа поразил всички до дъното на душата им. Тонг се съгласил да вземе всички деца в нужда в семейството си. Върху гробищата, изпълнени някога с тъга и скръб, била построена къща, превърнала се в дом за повече от 100 деца.

Съчувствайки на проблемите на другите хора, Тонг се съгласил да върне децата на майките им, когато финансовите и семейните им трудности останат зад гърба.

За да не се бърка в имената на 100-те си осиновени синове и дъщери, Тонг им измисля сладки прякори. Например „Вин“ (чест) или „Там“ (сърце). Всички бебета носят както фамилията на майка си, така и фамилията на Тонг.

„Ще продължа до последния си дъх“, казва многодетният баща. „Надявам се, че децата ми също ще помагат на хората, когато напусна този свят.“ Очите на децата от тези снимки искрено греят от щастие. Можем да научим много от такъв човек!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Момче отива да посети гроба на брат му близнак, но не се прибира, а дори остава до късно
Next: Синът на милионер гони съпругата си и бебето им на студа, изненадващо губи наследството си на следващия ден

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.