Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Чували ли сте за черното злато на едно българско село, до което всички искат да се докоснат
  • Новини

Чували ли сте за черното злато на едно българско село, до което всички искат да се докоснат

Иван Димитров Пешев юни 18, 2023
zastttsrasrsttt.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Село Кушла е малко селце, на границата с Гърция, не далеч от Златоград. Известно е с пещерите и скалните образувания в близост. Селото има 25 жители. От тях 12 жени.

 

Пъстрите им дрехи се забелязват от далеч. Всяка една от тях се придвижва със свое собствено магаренце. По-често са в планината, по следите на мумиото – така наричат черна лепкава пръст с лечебни свойства.

“Черна пръст, но не е навсякъде тази пръст, който дойде пита – каква е тази вашата черна мумия. Нашите стари са лекували така. Моят татко и дядо, и прадядо живееха 107 години”, казва пред bTV Севдалина Асенова, жител на селото.

“Помага на счупено, на кокошки, на животни, на хора”, добави Фани Георгиева, жител на селото.

 

 

Според местните в село Кушла е единственото находище на лечебната кал, но тя е добре позната и в други страни по света като Китай, Русия, Непал и Монголия. Намира се най-често в пещери и пукнатини на скали. Наричана е още „кръвта на планината“.

 

Заради лековитите му сили хората в село Кушла го наричат черното злато.

“Отиваме, събираме и тогава като имаме, слагаме я в кофичка и вода. Тя седи 4-5 дена и се разтваря.

 

Повечко може да поседи и то няма много разлика. Като поседи във водата, то се не разваля. Като е изсушена, може би до две години. Вкусът е хубав, ние сме си свикнали”, подчерта Севдалина Асенова.

 

 

Мумиото или мумята няма срок на годност. Жените я прецеждат и овалват черни топки, които сушат на слънчева светлина няколко дни. След това правят разтвор от сместа и пият. Калната вода лекува заздравява костите. С нея най-често лекуват жените лекуват навехнато и счупено.

“Тя не може да ти навреди, не може. Аз имам специалист, дядо, прадядо, ако ще им навреди са щели да ми кажат. Сега много като ми прилошее, вземам си от чувала, сипвам си килограм и половина и разбърквам, и на всяко влизане и излизане, разбивам си и пия. Чувстваш я в костите”, каза Фани Георгиева.

Фани е местната лечителка. Повече от 30 години работи в здравната служба в селото. Днес приема хора от цялата страна в дома си.

“Безплатно ги лекувам”, каза тя.

 

Фани разполага с химичен анализ, който показва състава на веществото. Той се различава от този на класическото мумио, известно и като шилажит. Сред основните химични елементи, които родопското мумио съдържа са калций, желязо и магнезий.

За думата мумио се казва, че произлиза от гръцката дума „mumia“, означаваща „запазено тяло“, ни никой в селото не може да каже как е открито черното злато и от кога се използва като лек. За жителите на Кушла, народната медицина не е единственият начин, за да излекуват болежките си.

 

Всички пият и лекарства, ходят и на лекар. Независимо, обаче дали пият мумьо или лекарство казват, че без вяра силата му не е достатъчна, за да излекува.

И точно като модерните инструктори за щастлив живот съветват за повече движение, повече сън и чиста храна.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Италианските баби имат супер трик за почистване на фурната без препарати
Next: Това село в България има пещери, пълни със злато и скъпоценни предмети

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.