Чух го съвсем случайно. Един от онези лепкави следобеди в края на лятото, когато въздухът е тежък и всяка дума увисва в него, преди да се разпадне. Бях се свил на старото кресло в ъгъла на хола, уж потънал в книга, но всъщност ушите ми бяха антени, настроени на честотата на болката. Мама, Лилия, беше дошла. Баба Яна тъкмо беше сипала кафе и ароматът му се смесваше с миризмата на завехнали цветя и прах, която винаги свързвах с дома на баба.
— Не мога повече, мамо. Днес пак се заяде — гласът на майка ми беше тънък, опънат като струна на ръба на скъсването. — Пред всички. Каза, че роклята ми е… че изглеждам евтино. Че съм била ходещо доказателство защо не трябва да се наемат самотни майки. Че сме били твърде емоционални и разсеяни.
Надигнах глава от книгата, сърцето ми заблъска в гърдите като уплашена птица в клетка. Стоян. Шефът ѝ. Името му се беше превърнало в синоним на горчивина в нашата къща.
— Този човек е звяр — прошепна баба Яна. Ръката ѝ, сбръчкана и изпъстрена със старчески петна, покри ръката на мама. — Не можеш ли да…
— Да какво? — прекъсна я мама с нотка на истерия. — Да напусна? И с какво ще плащаме наема? С какво ще купя маратонки на Асен? Заемът за жилището, който изтеглихме с баща му, преди да реши, че семейството му тежи… той още виси. Банката няма да чака да си намеря нова работа. А на моята възраст, с моята квалификация… Стоян го знае. Знае, че съм в капан, и се наслаждава. Всеки ден. Намира нов начин да ме унижи, да ме смачка. Понякога си мисля, че го прави за удоволствие.
Стиснах книгата толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Аз. Моите маратонки. Нашият наем. Заради мен тя търпеше това. Картината изникна в ума ми с ужасяваща яснота: майка ми, свита на стола си в огромния, лъскав офис, а този мъж, когото си представях като огромен, надут паяк, я оплита в мрежата си от думи, докато останалите гледат, без да смеят да кажат и дума.
Не издържах повече. Изправих се и отидох при тях. И двете подскочиха, не ме бяха усетили.
— Не е нужно да търпиш това, мамо — казах с глас, който се опитвах да звучи твърдо, но трепереше леко. — Не трябва. Аз ще го накарам да съжалява. Ще се погрижа.
Майка ми ме погледна и в очите ѝ се смесиха умора и обич. После се усмихна. Беше тъжна, снизходителна усмивка.
— Милото ми момче — погали ме по косата тя. — Ти си моят рицар. Но това са неща за възрастни.
Баба само въздъхна и поклати глава.
Тя се засмя. Ето това ме взриви. Не подигравателно, не злобно, а просто онази уморена, безкрайно тъжна усмивка на възрастен, който е забравил какво е да вярваш, че можеш да промениш света. „Все пак съм едва на 13. Никой не ме приема насериозно.“ Думите отекнаха в главата ми. Може би не ме приемаха насериозно, но щяха. Защото в онзи момент, докато гледах смачканата си майка, в мен се роди план. Не детска фантазия, а истински, студен, пресметнат план. Имах нужда от оръжие, но не такова, което наранява тялото. Моето оръжие щеше да бъде истината. Или поне онази версия на истината, която можеше да унищожи един човек като Стоян. А сцената на екзекуцията щеше да бъде неговата собствена триумфална арена – голямото годишно офис тържество, за което мама говореше с ужас от седмици.
Глава 2: Паяжината на тайните
През следващите седмици се превърнах в призрак. Движех се тихо из апартамента, слушах всеки телефонен разговор, наблюдавах всяко нейно движение. Вече не бях просто син, бях шпионин на тайна мисия. Първата ми стъпка беше да разбера всичко възможно за Стоян. Интернет беше моят най-добър приятел. Прекарах часове в библиотеката, уж за да пиша домашни, а всъщност ровех из бизнес статии, социални мрежи и стари новинарски архиви.
Стоян обичаше да се показва. Беше навсякъде – снимки от благотворителни събития, интервюта за икономически издания, постове за новата му яхта. Профилът му в социалните мрежи беше витрина на перфектния живот: красива съпруга на име Силвия, която винаги се усмихваше леко сковано; две дъщери в скъпи частни училища; ваканции в екзотични дестинации. Той беше „бизнесмен на годината“, „филантроп“, „стълб на обществото“. Колкото повече четях, толкова повече се отвращавах. Този образ беше лъжа и аз щях да я разбия.
Истинският пробив дойде една вечер, когато мама заспа на дивана, изтощена след поредния тежък ден. Служебният ѝ лаптоп беше отворен на масата. Сърцето ми биеше лудо. Това беше пресичане на граница, знаех го. Но си припомних гласа ѝ, треперещ от унижение, и колебанието ми изчезна. Пръстите ми се плъзнаха по тъчпада. Паролата беше лесна – рождената ми дата. Убоде ме. Дори в този малък детайл се криеше цялата ѝ любов и уязвимост.
Влязох в служебния ѝ имейл. Повечето писма бяха скучни – отчети, графици, корпоративни съобщения. Но тогава започнах да търся по ключова дума: „Стоян“. Резултатите ме заляха като мръсна вълна. Не бяха само заповеди и критики. Имаше съобщения, изпратени късно вечер, с двусмислени „комплименти“. Коментари за облеклото ѝ, които в писмен вид изглеждаха още по-гнусни. Намеци, че ако е „по-сговорчива“, работата ѝ ще стане „по-лека“. Имаше и съобщения до други жени в офиса. Една от тях, Маргарита, изглежда, получаваше същия тормоз. Мама ѝ беше писала няколко пъти, опитвайки се да ѝ вдъхне кураж, но отговорите на Маргарита бяха кратки и изпълнени със страх.
Запазих всичко. Направих скрийншоти и ги прехвърлих на малка флашка, която скрих в кутия от стари войници под леглото си. Но това не беше достатъчно. Това бяха само думи. Имах нужда от образ.
Планът ми придоби по-ясни очертания. Знаех, че на офис партито ще има презентация за „успехите на компанията“. Голям екран, проектор, затъмнена зала. Идеалната сцена. Трябваше ми само достъп до компютъра, от който щяха да пуснат презентацията.
Започнах да разпитвам мама, уж невинно, за тържеството. Кой го организира? Къде ще бъде? Кой отговаря за техниката? Тя ми отговаряше разсеяно, без да подозира нищо. Разбрах, че ще се проведе в луксозен хотелски комплекс извън града и че за мултимедията ще отговаря млад IT специалист на име Огнян.
Намерих Огнян в социалните мрежи. Беше запален геймър. Профилът му беше пълен със снимки от състезания и скрийншоти от любимите му игри. Това беше моят вход. Създадох фалшив профил, представяйки се за друг тийнейджър геймър. Започнах да коментирам постовете му, да го хваля за уменията му. Той беше самотен и жаден за признание. Захапа въдицата. Започнахме да си пишем. Говорихме за игри, за стратегии, за хардуер. Казах му, че баща ми работи в чужбина и ми е пратил най-новата видеокарта, но не знам как да я инсталирам. Огнян беше в стихията си. Даваше ми съвети, обясняваше ми. Спечелих доверието му.
Седмица преди партито, преминах към следващата фаза. Оплаках му се, че имам проблем с един проект за училище – трябва да направя видео презентация, но моят софтуер е бъгав. Попитах го дали може да ми препоръча нещо. Той, разбира се, ми каза коя програма използва компанията им. После, сякаш между другото, подхвърлих: „Сигурно е голям стрес да подготвяш всичко за голямо събитие, като това на твоята фирма. Лесно може нещо да се обърка.“
„А, не“, отвърна той гордо. „Аз съм подготвил всичко предварително. Презентацията е на лаптопа, паролата за достъп до проектора е залепена отдолу, за всеки случай. Просто включвам и натискам плей. Елементарно.“
Това беше. Имах всичко. Паролата за проектора. Знаех, че презентацията е на лаптопа. Трябваше ми само един миг разсейване. Един-единствен миг, в който Огнян да не гледа.
В деня на тържеството мама беше необичайно тиха. Облече една от по-хубавите си рокли, но изглеждаше така, сякаш отива на погребение, а не на празник. Целуна ме за лека нощ, но аз нямах намерение да спя. Когато тя тръгна, изчаках десет минути и се измъкнах. Бях скрил малко пари и се качих на автобуса, който отиваше към покрайнините на града. Слязох на няколко километра от хотелския комплекс и тръгнах пеша през гората. Нощта беше хладна, но аз не усещах студ. Бях изпълнен с ледена решителност.
Прокраднах се до хотела. Беше лъскав и модерен, целият в стъкло и светлини. През огромните прозорци на ресторанта видях колегите на мама. Смееха се, пиеха шампанско. Стоян беше в центъра на всичко, тупаше хората по гърба, разказваше вицове. Мама стоеше в един ъгъл с Маргарита и още няколко жени, като малък остров на нещастието в море от фалшиво веселие. Гневът отново завря в мен.
Намерих служебния вход. Имах късмет – един от готвачите беше излязъл да пуши и вратата беше открехната. Шмугнах се вътре. Движех се по коридорите като сянка. Залата за презентации беше до ресторанта. Вратата беше отключена. Вътре беше тъмно, само светеше екранът на лаптопа, поставен на малка маса до подиума. На него се въртеше логото на компанията.
Приближих се. Огнян го нямаше. Сигурно беше отишъл да си вземе питие. Времето ми изтичаше. Пъхнах флашката в USB порта. Копирането на моя файл – една простичка папка, наречена „Истината“ – отне само няколко секунди. Заместих оригиналния файл на презентацията с моя. Извадих флашката и я пъхнах в джоба си. Точно тогава чух стъпки. Скрих се зад една тежка завеса точно преди Огнян да влезе. Той си тананикаше някаква мелодия, седна пред лаптопа, провери нещо и отново излезе.
Аз останах зад завесата, сърцето ми биеше до пръсване. Чаках. Чаках речта на Стоян.
И един ден, по време на голямото офис тържество, което той беше организирал, се появих с… истината. Сурова, грозна и неопровержима.
Глава 3: Светлините на прожектора
Чакането зад завесата беше агония. Всяка минута се усещаше като час. Чувах приглушения шум от ресторанта – звън на чаши, смях, музика. Представях си как майка ми стои там, насила се усмихва и брои секундите до края на това мъчение. Миришеше на прах и стар плат. От малък процеп виждах част от залата – празните столове, големия бял екран, подиума с микрофона.
Най-накрая музиката спря. Чух гласа на Стоян, усилен от микрофон, да приканва всички да влязат в залата за презентация. Започнаха да влизат на групички, смееха се, носеха си питиетата. Настаниха се по столовете. Видях и мама. Седна на един от задните редове, сякаш искаше да се слее с тъмнината.
Огнян влезе забързано, седна пред лаптопа и затъмни осветлението. В залата остана да свети само екранът с логото на компанията. Напрежението в мен стана почти непоносимо. Дланите ми бяха потни.
Стоян се качи на подиума. Беше облечен в скъп костюм, косата му беше лъсната назад. Изглеждаше точно както в списанията – самодоволен, уверен, господар на вселената.
— Добре дошли, колеги, приятели! — започна той с плътен, мазен глас. — Тази вечер сме се събрали, за да отпразнуваме една изключително успешна година. Година на растеж, на иновации, на… триумф!
Той говореше, а аз не чувах думите му. Гледах само лицето му, осветено от екрана на лаптопа пред него. Той се наслаждаваше на момента, къпеше се във вниманието на подчинените си.
— …но стига приказки! Нека видим резултатите! Огнян, пусни презентацията!
Това беше. Сърцето ми спря за миг. Огнян натисна един клавиш. На екрана, вместо диаграми и графики, се появи първият скрийншот. Беше имейл от Стоян до майка ми. Едри, ясни букви изпълниха екрана: „Лилия, тази рокля подчертава формите ти по един… разсейващ начин. Може би трябва да я носиш по-често, когато оставаме след работа.“
В залата се възцари гробна тишина. Чу се само тихо ахване. Стоян замръзна на подиума. Погледна към екрана, после към Огнян, който беше пребледнял като платно.
— Какво е това? Огнян, спри го! — изкрещя Стоян.
Но Огнян беше вцепенен. Пръстите му трепереха над клавиатурата. Преди да успее да реагира, на екрана се появи следващият слайд. Друг имейл, този път до Маргарита: „Чух, че имаш финансови затруднения. Може би можем да обсъдим някакъв бонус… насаме.“
Започнаха да се сменят слайд след слайд. Скрийншоти от чатове, пълни с цинизми и предложения. Коментари под снимки на служителки, които бяха всичко друго, но не и професионални. Имейли, в които заплашваше хора с уволнение, ако не изпълнят „специалните“ му поръчки. Беше мръсното му бельо, изпрано и проснато пред очите на всички.
В залата се надигна ропот. Хората започнаха да си шепнат, да се споглеждат. Някои гледаха към Стоян с отвращение, други – със страх. Видях лицето на мама. Тя беше закрила устата си с ръка, а в очите ѝ имаше смесица от ужас и… нещо друго. Облекчение?
Презентацията продължи. След съобщенията дойдоха снимките. Снимки, които бях намерил в скрити папки в интернет – Стоян, видимо пиян, в компанията на млади момичета на яхтата си. Снимки от командировки, които съпругата му Силвия със сигурност не беше виждала.
Тогава Стоян се съвзе. Скочи от подиума и се нахвърли върху Огнян.
— Махни се! — изрева той и го избута от стола. Опита се да спре презентацията, но в паниката си натискаше грешните клавиши и слайдовете продължаваха да се сменят.
Финалният слайд беше прост. На черен фон с бели букви беше изписан въпрос: „Това ли е вашият бизнесмен на годината?“
След това екранът угасна. Осветлението в залата светна. Настана хаос. Хората се надигнаха, говореха високо. Няколко жени плачеха тихичко. Маргарита прегръщаше майка ми. Стоян стоеше до лаптопа, лицето му беше с цвят на пепел. Очите му шареха из тълпата, търсейки виновник.
В този момент видях съпругата му, Силвия. Тя стоеше близо до изхода, неподвижна като статуя. Не плачеше. Не крещеше. Просто гледаше мъжа си с абсолютно празен, леден поглед. После, без да каже дума, се обърна и излезе.
Това беше моят сигнал. Докато всички бяха разсеяни, аз се измъкнах иззад завесата и се шмугнах през служебния коридор. Излязох в студената нощ. Сърцето ми все още биеше лудо, но вече не от страх. Беше от триумф. Бях го направил. Бях го унижил. Бях защитил майка си.
Докато вървях към автобусната спирка, си мислех, че съм спечелил. Не знаех, че всъщност току-що бях запалил фитила на бомба, която щеше да взриви не само живота на Стоян, но и нашия собствен. Войната едва сега започваше.
Глава 4: Буря след затишието
Първите няколко дни след тържеството бяха странно тихи. Мама не отиде на работа. Просто си стоеше вкъщи, движеше се из апартамента като сомнамбул. Не говореше за случилото се. Не ме попита нищо. Мисля, че знаеше. Може би не как точно съм го направил, но знаеше, че съм аз. В очите ѝ, когато ме погледнеше, се четеше страх. Не за нея, а за мен.
На третия ден дойде писмо. Беше официална заповед за уволнение. Причината беше „уронване престижа на компанията и участие в конспирация“. Беше абсурдно, но беше факт. Мама прочете писмото, сгъна го бавно и го остави на масата. Не каза нищо. Тишината в апартамента стана оглушителна.
Истинската буря се разрази седмица по-късно. На вратата се позвъни. Беше призовкар. Носеше два плика. Единият за мама, другият – за мен. Стоян ни съдеше. Мама – за съучастие и клевета. А мен, тринадесетгодишния Асен, за същото, плюс незаконно проникване в частна собственост и кражба на данни. Искът беше за сума с толкова нули, че ми се зави свят. Той искаше да ни унищожи. Не само финансово, но и морално. Искаше да ни смаже, да ни превърне в пример за всеки, който дръзне да му се опълчи.
Тогава мама рухна. Тя седна на дивана и се разрида – тихо, безпомощно, така както никога не я бях виждал. Баба Яна дойде веднага щом ѝ се обадихме. Прегърна мама и ме погледна с очи, пълни с укор и страх.
— Какво си направил, момчето ми? — прошепна тя. — Мислеше ли изобщо?
— Исках да я защитя! — извиках аз, а гласът ми се пречупи. — Той я тормозеше всеки ден! Никой нищо не правеше! Трябваше ли да стоя и да гледам?
— Има други начини, Асене! — баба повиши тон. — Законни начини! Сега той ще ни съсипе. Този човек има пари, има власт. А ние какво имаме?
В този момент се почувствах невероятно малък и глупав. Моят план, моят триумф, се беше превърнал в катастрофа. Бях вкарал семейството си в беда, от която нямаше измъкване.
Започна ад. Новината се разчу. Не в големите медии, Стоян беше потулил нещата там, но сред съседи, познати. Хората започнаха да ни избягват. Мама опита да си намери работа, но щом потенциалните работодатели чуеха името ѝ, веднага намираха причина да ѝ откажат. Името на Стоян имаше тежест в тези среди. Той беше оплел града си в мрежа от контакти и задължения.
Парите започнаха да свършват. Спряхме парното, за да пестим. Вечеряхме филии с лютеница. Мама отслабна, под очите ѝ се появиха тъмни кръгове. Престана да се усмихва. Аз се чувствах виновен за всяка хапка хляб, за всяка стотинка, която харчехме. Вината беше като камък в стомаха ми, който непрекъснато ме теглеше надолу.
Една вечер чух мама и баба да си говорят тихо в кухнята.
— Банката се обади. Закъсняваме с две вноски по ипотеката — каза мама с празен глас. — Ако не платим до месец, ще започнат процедура по отнемане на жилището.
— Ще продам обеците, които ми останаха от майка ми — отвърна баба.
— Това ще ни спечели само време. Трябва ни адвокат, мамо. Добър адвокат. А те струват пари. Пари, които нямаме.
Лежах в леглото си и слушах. Жилището. Мястото, където бях израснал. Стените, които пазеха всичките ми спомени. Щяха да ни го вземат. Заради мен. Заради моята глупава, детска представа за справедливост.
Трябваше да направя нещо. Не можех повече да стоя и да гледам как всичко се разпада.
Глава 5: Неочакван съюзник и завръщането на призрака
Точно когато бяхме на ръба на отчаянието, се появи лъч светлина. Или поне така изглеждаше в началото. Един ден на вратата се позвъни. Беше млад мъж, малко по-голям от мен, може би на двадесет и няколко години. Беше висок, слаб, с очила с дебели рамки и вид на човек, който прекарва повече време с книги, отколкото с хора.
— Добър ден. Търся Лилия — каза той леко притеснено.
— Аз съм — отговори мама предпазливо.
— Казвам се Ивайло. Аз съм… ние сме далечни роднини. Баба ми беше първа братовчедка на вашата майка.
Баба Яна се появи на вратата и се взря в него.
— Ивайло? Момчето на Десислава? Господи, колко си пораснал!
Оказа се, че Ивайло е студент по право, последна година. Беше чул за нашата история от майка си и беше дошъл да предложи помощта си.
— Знам, че не съм опитен — каза той, докато седяхме около масата в кухнята. — Всъщност, това ще ми е първото истинско дело. Но уча много. И вярвам, че сте прави. Не мога да ви обещая, че ще спечеля, но мога да обещая, че ще се боря с всички сили. И… няма да ви струва нищо. Ще го направя про боно. За опита. И защото е правилно.
Мама се разплака от облекчение. За първи път от седмици видях искрица надежда в очите ѝ. Ивайло беше глътка въздух. Той беше млад, идеалистично настроен и гореше от желание да докаже себе си. Разказа ни, че самият той е изтеглил огромен студентски заем, за да учи, и че наскоро е взел ипотека за малка гарсониера, така че разбираше отлично през какво преминаваме. Той стана част от нашето малко, обсадено семейство. Прекарваше вечерите си вкъщи, ровеше из документи, подготвяше защитата ни. Говореше на сложен юридически език, който не разбирах, но самото му присъствие внасяше някакво спокойствие.
Но точно когато си помислихме, че нещата може би ще се оправят, се появи призрак от миналото. Баща ми. Петър.
Не го бях виждал от пет години. Една сутрин той просто си събра багажа и изчезна. Остави бележка, в която пишеше, че не може повече така, че има нужда от „свобода“. Сега стоеше на прага ни, изглеждаше по-стар, по-уморен, с виновен поглед.
— Лили, чух какво става — каза той тихо. — Дойдох да видя как сте.
Мама застана пред него като тигрица.
— Как сме ли? Пет години не попита как сме! Пет години не се обади да чуеш сина си! Сега идваш? Когато сме на дъното? Какво искаш, Петре?
— Искам да помогна — отвърна той, като избягваше погледа ѝ.
Завръщането му внесе ново напрежение вкъщи. Той остана да спи на дивана в хола. Опитваше се да говори с мен, но аз го избягвах. Не можех да му простя. За мен той беше просто един страхливец.
Скоро разбрахме истинската причина за завръщането му. Една вечер го чух да говори по телефона в коридора. Мислеше, че всички спим.
— …нямам ги! Откъде да ги взема? — шепнеше той панически. — Дайте ми още малко време… Да, знам на кого дължа… Не, не ме заплашвайте!
Оказа се, че баща ми е затънал в дългове. Бил е взел пари от лихвари, за да започне някакъв бизнес, който се провалил. Сега го преследваха. Той не беше дошъл да ни помогне. Беше дошъл да се скрие.
По-лошото тепърва предстоеше. Няколко дни по-късно, докато ровеше из едни стари документи в мазето, Ивайло намери нещо. Беше стара бизнес кореспонденция. Преди много години, преди да се провали, баща ми е имал бизнес отношения със Стоян. Бяха имали общ проект, който се беше разпаднал със скандал. Имаше писма, в които си разменяха обвинения за измама и кражба на пари.
Баща ми не беше просто призрак от миналото. Той беше свързан с нашия враг. И завръщането му точно сега не можеше да бъде случайно. Нещо много по-мрачно и сложно се случваше под повърхността.
Глава 6: Играта на хищниците
Новината за скандала, колкото и Стоян да се опитваше да я потули, се разпространи в бизнес средите като вирус. И както винаги се случва, когато един хищник е ранен, другите надушват кръв.
Един следобед, докато седяхме с Ивайло над купчина документи, на вратата се позвъни. Беше мъж, когото никога не бях виждал. Беше облечен в безупречен костюм, с часовник, който вероятно струваше повече от нашия апартамент. Излъчваше аура на спокойна, уверена власт.
— Добър ден. Казвам се Димитър. Може ли да поговоря с госпожа Лилия и… с младия господин? — погледът му се спря на мен за момент и аз усетих как ледени тръпки пробягват по гърба ми.
Поканихме го да влезе. Той седна на ръба на изтъркания ни диван, като внимаваше да не докосва твърде много от тапицерията.
— Няма да увъртам — започна той. — Аз съм основният конкурент на Стоян. От години се опитвам да го сваля от позицията му на пазара, но той е хитър и безскрупулен. Това, което вие направихте… — той кимна към мен — беше впечатляващо. Наистина впечатляващо. Разклатихте го.
— Какво искате от нас? — попита мама с треперещ глас.
— Искам да ви помогна. И вие да ми помогнете. Имам информация, че Стоян не е просто грубиян и женкар. Той използва компанията си за пране на пари. Имам свои подозрения, но ми липсват доказателства. Доказателства, които може би се намират в офиса му. Може би вие, госпожо, сте виждали нещо, чували сте нещо, дори без да го осъзнавате.
Предложението му беше ясно. Той щеше да поеме всичките ни съдебни разходи. Щеше да наеме най-добрия адвокатски екип, който да работи заедно с Ивайло. Щеше да ни осигури финансова подкрепа, докато мама си стъпи на краката. В замяна, искаше всичко, което знаем. Всяка малка подробност, всеки слух, всеки документ, до който можем да се доберем и който би могъл да уличи Стоян.
— Вие искате да го унищожите — прошепна мама.
— Аз искам да го победя в неговата собствена игра — поправи я Димитър с ледена усмивка. — А вие? Не искате ли същото? Той се опитва да ви съсипе. Не е ли време да отвърнете на удара?
Предложението беше изкусително. Беше спасителен пояс в бурно море. Но също така беше сделка с дявола. Ивайло беше настръхнал. Като идеалист, той вярваше в чистата справедливост, не в корпоративни войни, водени чрез съдебни битки.
— Това е неетично — каза той тихо. — Не можем да бъдем пионки в играта ви.
Димитър се изсмя.
— Младежо, в реалния свят няма такова нещо като „чиста справедливост“. Има само интереси. Моят интерес е да видя Стоян в затвора. Вашият интерес е да не свършите на улицата. Понякога интересите съвпадат. Помислете върху предложението ми.
Той остави визитката си на масата и си тръгна. След него в стаята остана усещане за студенина и морал_ dilemma. Да приемем ли помощта му? Да се превърнем ли в оръжие в ръцете на друг хищник, за да победим първия?
Баща ми, който беше слушал целия разговор от другата стая, влезе в хола.
— Трябва да приемете — каза той с неочаквана твърдост. — Този Димитър е прав. С хора като Стоян не можеш да се бориш с честни средства. Трябва да играеш мръсно.
— Ти откъде знаеш какъв е Стоян? — попита го мама остро.
Петър се поколеба за миг.
— Имахме бизнес преди години. Опита се да ме прецака. Аз… не му позволих. Но знам на какво е способен.
Лъжеше. Усещах го. В начина, по който избягваше погледа ни, имаше нещо повече от стар бизнес спор. Имаше страх. Баща ми се страхуваше от Стоян. И този страх беше свързан с дълговете му.
През следващите дни къщата ни се превърна в бойно поле на съвести. Мама се терзаеше. Идеята да използва мръсни методи я отвращаваше, но заплахата да загубим дома си беше твърде реална. Ивайло твърдеше, „че трябва да се придържаме към закона“, дори и да е по-трудно. Баба Яна мълчеше, но в очите ѝ се четеше мъдрост, която казваше, че понякога, за да оцелееш, трябва да правиш компромиси.
Аз бях раздвоен. От една страна, исках да видя Стоян унищожен на всяка цена. От друга, не исках да виждам майка ми да се превръща в нещо, което не е.
Решението дойде неочаквано. Една вечер получихме писмо от банката. Официално уведомление за започване на процедура по принудително отнемане на имота. Срокът беше тридесет дни.
В този момент мама вдигна телефона и набра номера от визитката на Димитър.
— Приемаме — каза тя с глас, лишен от всякаква емоция.
Бяхме прекрачили границата. Бяхме станали част от играта на хищниците.
Глава 7: Ледената кралица и нейните тайни
Сделката с Димитър промени всичко. Парите престанаха да бъдат проблем. Той преведе солидна сума в сметката на мама, която покри дълговете към банката и ни осигури спокойствие за месеци напред. Нае и двама от най-добрите корпоративни адвокати в града, които да помагат на Ивайло. Изведнъж от жертви се превърнахме в заплаха.
Но Димитър искаше резултати. Всеки ден се обаждаше, разпитваше мама за спомени от офиса, за разговори, които е чула, за документи, които е виждала. Тя се напрягаше, опитваше се да си спомни, но повечето неща бяха незначителни. Бяхме в задънена улица.
Тогава ми хрумна нещо. Бяхме атакували Стоян на работното му място, в неговата крепост. Но всяка крепост има и слабо място, скрито от погледите. Неговото слабо място беше семейството му. Или по-точно, съпругата му. Силвия.
Спомних си погледа ѝ на тържеството. Празен, леден, лишен от всякаква емоция. Това не беше поглед на изненадана и наранена жена. Това беше поглед на човек, който е видял всичко и вече нищо не може да го докосне. Тя знаеше. Знаеше всичко отдавна.
Реших да рискувам. Намерих адреса им – огромна, модерна къща в най-скъпия квартал. Един следобед отидох там. Скрих се в храстите отсреща и зачаках. След около час тя излезе. Качи се в лъскав джип и потегли. Последвах я с автобуса. Отиде в малко, уединено кафене в центъра. Седна сама на една маса и си поръча кафе. Изглеждаше тъжна и самотна в скъпите си дрехи.
Събрах цялата си смелост и влязох. Приближих се до масата ѝ.
— Госпожо Силвия? — казах тихо.
Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха красиви, но уморени. Тя ме позна. Видях леко трепване на изненада, но бързо го прикри.
— Ти си момчето — каза тя с равен глас. — Синът на Лилия.
— Да. Казвам се Асен.
— Какво искаш? Ако си дошъл да ми се извиняваш, спести си го. Ти направи това, което аз трябваше да направя преди години.
Думите ѝ ме поразиха.
— Може ли да седна? — попитах аз.
Тя кимна. Седнах срещу нея.
— Вие сте знаели — казах. — За изневерите му. За тормоза в офиса.
— Разбира се, че знаех — отвърна тя и отпи от кафето си. — Стоян не е сложен човек. Той е примитивен. Нуждае се от власт, от обожание. Когато не ги получава у дома, той ги търси навън. Жените в офиса му са просто средство, с което храни егото си. Аз бях… част от бизнес сделка. Бракът ни обедини две големи фамилни фирми. Аз му осигурих статут, той на мен – лукс. Любовта никога не е била част от уравнението.
Тя говореше спокойно, аналитично, сякаш обсъждаше борсови индекси.
— Защо сте останали с него? — не се сдържах да попитам.
— Заради децата. И заради предбрачния договор. Ако го напусна по моя инициатива, оставам без нищо. Но ако докажа, че той е виновен за разпада на брака ни… например, чрез системни изневери или незаконна дейност… тогава нещата се променят.
Тя ме погледна право в очите.
— От години събирам доказателства, Асен. Всяка фактура от хотел, всяко бижу, купено за любовница, всяко съмнително прехвърляне на пари. Имам всичко. В един сейф. Чаках подходящия момент. Момент, в който той е слаб, уязвим. Ти ми даде този момент.
Тя отвори малката си, елегантна чанта и извади от нея ключ.
— Това е от банков сейф. Вътре има папка. Всичко е там. Доказателства за изневерите му, но и нещо по-важно. Копия на документи, които доказват финансовите му измами. Офшорни сметки, фиктивни договори. Достатъчно, за да го вкарат в затвора за дълго.
Тя плъзна ключа по масата към мен.
— Защо ми давате това? — попитах аз, невярващ на очите си.
— Защото ти имаш смелостта, която на мен ми липсваше. И защото имаме общ враг. Използвай го. Унищожи го. Освободи и мен, и майка си. Само те моля за едно – пази децата ми. Те не са виновни за нищо.
Тя се изправи, остави няколко банкноти на масата и си тръгна, без да се обърне. Аз останах да седя, стиснал в ръката си малкия метален ключ. Ключът към свободата. Или към още по-голяма катастрофа. Не бях сигурен. Но знаех,- че тази ледена кралица току-що ми беше връчила оръжие за масово поразяване.
Глава 8: Призраците от тавана
Върнах се вкъщи със студения ключ в джоба, усещах тежестта му като камък. Показах го на мама и Ивайло и им разказах за срещата със Силвия. Мама беше шокирана. Ивайло беше едновременно развълнуван и притеснен.
— Това е динамит! — каза той, оглеждайки ключа. — Ако това, което казва тя, е истина, можем да приключим делото, преди да е започнало. Но е и невероятно рисковано. Това са доказателства, придобити по незаконен начин. Могат да бъдат оспорени в съда.
— Не и ако ги използваме като лост за извънсъдебно споразумение — намеси се баща ми, който отново беше слушал от прага. — Ако го заплашим с наказателно преследване, той ще се съгласи на всичко.
Всички го погледнахме. Имаше нещо в тона му, някаква трескава нотка, която ме притесни. Той искаше Стоян да бъде унищожен твърде много. Не беше само заради нас. Имаше нещо лично.
Докато се чудехме какво да правим, баба Яна, която досега беше мълчала, се изправи.
— Елате с мен — каза тя с необичайно твърд глас.
Тя ни поведе към тавана. Място, на което не бях се качвал от години. Беше пълно със стари мебели, покрити с бели платнища като призраци, и миришеше на нафталин и спомени. Баба отиде до един стар, заключен скрин в ъгъла. Извади от врата си малко ключе, което винаги носеше, и го отключи. Отвътре извади кутия за обувки, пълна с пожълтели писма и документи.
— Мислех, че никога няма да ми се наложи да показвам това — каза тя, а ръцете ѝ трепереха леко. — Но щом сме стигнали дотук…
Тя започна да разказва. История отпреди повече от тридесет години. Когато била млада, работела като счетоводителка във фирмата на бащата на Стоян – един също толкова безскрупулен и властен човек. Фирмата била на ръба на фалита. И тогава, за една нощ, се появили огромна сума пари, които я спасили. Официалната версия била, че са от чуждестранен инвеститор.
— Но това беше лъжа — продължи баба. — Парите бяха мръсни. Бащата на Стоян имаше съдружник, почтен и честен човек. Една нощ този съдружник загина при странна автомобилна катастрофа. Полицаите казаха, че е нещастен случай. Но аз знам, че не беше. Защото видях документите. Видях как целият дял на починалия съдружник беше прехвърлен на бащата на Стоян чрез фалшифициран подпис. Те откраднаха бизнеса му и вероятно са го убили, за да го прикрият.
— Защо не си казала на никого? — попита мама с ужас.
— Защото ме заплашиха. Казаха ми, че ако кажа и една дума, ще пострада не само аз, но и ти, Лилия. Ти беше малко дете тогава. Мълчах, за да те защитя. Напуснах работа и никога повече не погледнах назад. Но запазих копия на някои от документите. Ето ги.
Тя ни подаде няколко листа. Бяха банкови извлечения и копия от договори. Доказваха всичко, което беше казала. Основата, върху която беше изградена империята на Стоян, беше пропита с кръв и лъжи.
Стояхме в прашния таван, заобиколени от призраците на миналото. Тайната на Силвия, тайната на баба… Всичко се свързваше. Това вече не беше просто дело за тормоз на работното място. Беше се превърнало в разплитане на паяжина от престъпления, започнала преди десетилетия.
Изведнъж поведението на баща ми придоби смисъл. Погледнах го. Той беше пребледнял и гледаше документите в ръцете на баба с нескрит ужас.
— Чий беше този съдружник? — попитах баба, въпреки че вече знаех отговора. Сърцето ми се сви от лошо предчувствие.
Баба Яна вдигна очи и погледна към баща ми.
— Съдружникът се казваше Александър. Той беше най-добрият приятел на баща ти, Петре. И твой кръстник.
В този момент всичко се подреди. Баща ми не просто е имал бизнес със Стоян. Той е знаел. Знаел е през всичките тези години какво се е случило с кръстника му. И е мълчал. Може би е бил заплашен. А може би… може би е взел пари, за да мълчи. Дълговете му към лихварите можеха да са само част от историята. Може би истинският му дълг беше към Стоян.
Бяхме отворили кутията на Пандора. И от нея не излизаха само тайни, а и демони, които заплашваха да погълнат всички ни.
Глава 9: Лабиринтът на закона
С новите доказателства в ръцете ни, стратегията се промени. Вече не бяхме в отбрана. Преминахме в настъпление. Екипът от адвокати, нает от Димитър, заедно с Ивайло, работиха денонощно. Те внесоха насрещен иск срещу Стоян, обвинявайки го не само в тормоз, но и в опит за изнудване и нанасяне на емоционални щети. Документите от Силвия и баба Яна бяха нашият скрит коз, който пазехме за подходящия момент.
Започна съдебната процедура. Беше бавна, мъчителна и грозна. Адвокатите на Стоян бяха акули. Опитваха се да представят майка ми като некомпетентна, истерична жена, която си измисля, за да прикрие собствените си провали. Изровиха факта, че баща ми ни е напуснал, и се опитаха да го използват, за да я представят като нестабилна. Разпитваха я с часове, задаваха ѝ унизителни въпроси, ровеха в личния ѝ живот. Беше брутално. Всяка вечер тя се прибираше смазана, но на следващата сутрин отново се изправяше и отиваше в съда. Бореше се.
Аз също бях разпитван. Тъй като бях непълнолетен, това се случи в специална стая, в присъствието на психолог. Адвокатът на Стоян се опита да ме обърка, да ме накара да си противореча. Опита се да ме представи като проблемно дете, което си отмъщава за нещо. Но аз се държах. Разказах всичко спокойно и ясно. Разказах как съм чул майка ми да плаче, как съм видял болката в очите ѝ. Не споменах за фалшивия профил или за Огнян. Казах просто, че съм намерил начин да пусна презентацията. Не можеха да докажат нищо повече.
Ключов момент беше призоваването на Маргарита като свидетел. Тя беше ужасена. В деня на показанията ѝ ръцете ѝ трепереха толкова силно, че не можеше да държи чаша с вода. Адвокатът на Стоян я подложи на кръстосан разпит, крещеше ѝ, обвиняваше я в лъжа и съучастие. Тя почти се пречупи. Но тогава погледна към майка ми. Видя силата в очите ѝ. И нещо в нея се промени. Тя се изправи, пое си дълбоко дъх и с ясен глас разказа всичко. Разказа за съобщенията, за намеците, за страха, в който е живяла години наред.
Показанията ѝ бяха опустошителни за защитата на Стоян. Те бяха потвърждение от трета страна, което правеше историята на майка ми много по-достоверна.
Междувременно, Димитър не стоеше безучастен. Той използваше своите контакти в медиите. Започнаха да излизат статии. Анонимни, разбира се, но с достатъчно подробности, за да се разбере за кого става въпрос. „Известен бизнесмен, замесен в скандал за тормоз“, „Корпоративна култура на страха“ и т.н. Репутацията на Стоян, която беше толкова важна за него, започна да се пропуква.
Баща ми беше като призрак в целия този процес. Присъстваше на всяко заседание, но стоеше отзад, мълчеше и наблюдаваше. Виждах го как тайно се среща с един от адвокатите на Стоян по време на почивките. Какво си говореха? Дали ни предаваше? Не можех да съм сигурен, но подозрението ме разяждаше.
Ивайло беше в стихията си. Въпреки че беше млад и неопитен, той беше брилянтен. Компенсираше липсата на опит с невероятна подготовка. Знаеше всяка подробност по делото, всяка възможна правна хватка. Работеше в перфектен синхрон с екипа на Димитър. Виждах как по-възрастните адвокати го гледат с уважение. Той растеше пред очите ни. Но виждах и цената, която плащаше. Беше постоянно изтощен, почти не спеше. Един ден го видях да гледа снимка на малкия си апартамент на телефона си с тъжна усмивка. Той беше заложил всичко на този случай. Не само кариерата си, но и собственото си бъдеще.
Делото се влачеше. Беше лабиринт от процедури, отлагания, експертизи. Имах чувството, че сме попаднали в машина, която бавно, но сигурно ни смилаше. Но знаехме, че трябва да издържим. Защото нашият скрит коз – съдържанието на банковия сейф и тайните от тавана на баба – все още не беше влязъл в играта. Чакахме момента, в който Стоян щеше да се почувства най-сигурен. Моментът, в който щяхме да нанесем последния, смъртоносен удар.
Глава 10: Целувката на Юда
Предателството дойде оттам, откъдето най-малко го очаквахме. Не от баща ми, чиито тайни срещи с врага продължаваха да ме измъчват. Не и от Димитър, който въпреки цинизма си, имаше интерес да спечелим. Предаде ни законът. Или по-скоро, хората, които трябваше да го прилагат.
Един ден съдията по делото беше сменен. Без обяснение. Новият съдия беше известен с близките си връзки с бизнес елита. От първия ден той започна систематично да отхвърля нашите искания и да приема всички възражения на адвокатите на Стоян. Атмосферата в съдебната зала се промени. Вече не беше битка на аргументи, а фарс.
— Подкупил го е — каза Ивайло една вечер, удряйки с юмрук по масата. — Няма друго обяснение. Стоян е стигнал до него.
Надеждата ни започна да се изпарява. Дори показанията на Маргарита бяха омаловажени. Дори сълзите на майка ми бяха представени като театър. Бяхме в капан.
Тогава Димитър реши, че е време да използваме тежката артилерия.
— Достатъчно. Време е да извадим документите за финансовите измами. Ще ги предам на прокуратурата. Това ще сложи край на всичко.
Но когато отидохме в банката, за да отворим сейфа на Силвия, ни чакаше ужасяваща изненада. Сейфът беше празен.
Служителят в банката провери регистъра. Сейфът е бил отворен предишния ден. От самата Силвия.
Обадихме ѝ се. Телефонът ѝ беше изключен. Отидохме до къщата ѝ. Нямаше я. Съседката каза, че я е видяла да си тръгва предната вечер с няколко куфара. Заминала е заедно с децата.
Бяхме съсипани. Силвия ни беше предала. Явно е сключила сделка със Стоян. Той ѝ е дал свободата и парите, които е искала, а в замяна тя е прибрала доказателствата и е изчезнала. Нашият най-силен коз беше унищожен.
Оставаха ни само документите на баба. Но те бяха отпреди тридесет години. Давността беше изтекла. Можеха да послужат за морален натиск, но в съда нямаха почти никаква тежест.
Стояхме пред банката, победени. Димитър беше бесен.
— Тази жена ни изигра! — изръмжа той. — Знаех си, че не трябва да се доверявам на никого!
Той се обърна към нас. В очите му вече нямаше и следа от съюзническа подкрепа. Имаше само ледено презрение.
— Съжалявам, но моята част от сделката приключи. Вие не ми доставихте това, за което платих. Оттеглям финансирането си. Адвокатите ми се оттеглят от случая от утре. Оправяйте се сами.
Той се качи в лъскавата си кола и изчезна, оставяйки ни на тротоара. За един ден бяхме загубили всичко – основното си доказателство, финансовата си подкрепа и правния си екип. Отново бяхме само ние – мама, аз, баба и младият, идеалистичен Ивайло, който изглеждаше така, сякаш светът се е срутил върху му.
Върнахме се вкъщи в пълно мълчание. В апартамента ни чакаше баща ми.
— Какво стана? — попита той.
Разказахме му. Очаквах да видя страх или отчаяние в очите му. Но вместо това видях… решителност.
— Знаех си, че ще стане така — каза той тихо. — На хора като Силвия и Димитър не може да се вярва. Те гледат само собствения си интерес. Но не всичко е загубено.
Той отиде до старата си чанта, която стоеше в ъгъла, и извади от нея папка.
— През всичките тези седмици, докато си мислехте, че ви предавам, аз правех нещо друго. Срещах се с адвоката на Стоян, да. Но не за да му помагам. А за да го заблудя. Накарах го да повярва, че съм на тяхна страна. Че съм готов да свидетелствам срещу вас в замяна на опрощаване на старите ми дългове към Стоян.
— Какви дългове? — попита мама.
— Когато бизнесът ни се провали, аз му дължах пари. Той използва това, за да ме накара да мълча за смъртта на кръстника ми. Плати ми, за да изчезна. Парите, които взех от лихварите, бяха за да му върна част от дълга. Бях в капана му, точно като теб.
Той отвори папката. Вътре имаше диктофон.
— Докато го заблуждавах, аз го записвах. Всеки наш разговор. Той беше самонадеян, мислеше, че ме държи в ръцете си. И си призна всичко.
Петър натисна копчето. От малкото устройство се разнесе гласът на Стоян, ясен и отчетлив. Той говореше за тормоза над мама, наричайки го „дресировка“. Говореше как е подкупил съдията. Говореше как се е „споразумял“ със Силвия. И накрая, с най-леден глас, говореше за баща си и за „онзи инцидент“ отпреди тридесет години, като каза: „Баща ми просто разчисти пътя си. Понякога се налага да отрежеш сухите клони, за да може дървото да расте.“
Това беше. Самопризнание. За всичко.
Баща ми ни беше предал преди години. Беше ни изоставил. Беше страхливец. Но в последния момент, когато всичко изглеждаше загубено, той се беше върнал и беше изкупил греховете си. Неговата „целувка на Юда“ всъщност беше спасителният ни пояс.
Глава 11: Тиктакащата бомба
Записът промени всичко. Отново.
Внезапно имахме оръжие, по-силно от всички документи на Силвия, взети заедно. Това беше директно, неопровержимо доказателство, изречено от самия него.
— Това е незаконно придобит запис — каза Ивайло, но в очите му гореше огън. — Няма да го приемат в съда. Но това няма значение. Ще го използваме по друг начин.
Планът беше прост и дързък. Нямаше да го предаваме на корумпираната съдебна система. Щяхме да го дадем директно на медиите. На една малка, независима разследваща медия, която не се страхуваше от хора като Стоян.
Но докато се подготвяхме за този ход, тиктакащата бомба на финансовите ни проблеми продължаваше да цъка. Оттеглянето на Димитър означаваше, че отново сме на нулата. Уведомлението от банката стоеше на масата като смъртна присъда. Дните до крайния срок намаляваха. Дори да спечелехме войната срещу Стоян, рискувахме да загубим дома си междувременно.
Напрежението вкъщи стана непоносимо. Всички бяхме на ръба. Мама не спеше, постоянно пресмяташе сметки, които не излизаха. Баба Яна започна да се оплаква от болки в сърцето. Дори Ивайло, нашият рицар, започна да се огъва под тежестта. Един ден го заварих да говори по телефона с хазяина си, молейки го за отсрочка за наема. Нашият спасител също потъваше.
В този момент баща ми направи нещо неочаквано. Той изчезна за един ден. Когато се върна вечерта, изглеждаше изтощен, но спокоен. Сложи на масата пачка пари. Не беше огромна сума, но беше достатъчна, за да покрие вноската към банката за този месец и да ни даде още малко въздух.
— Откъде са? — попита мама с подозрение.
— Продадох единственото ценно нещо, което ми беше останало. Часовникът, който дядо ми ми подари. Няма значение. Вие сте по-важни.
За първи път от години видях в очите му не вина, а достойнство. Може би хората наистина можеха да се променят.
Спечеленото време ни даде възможност да действаме. Ивайло се свърза с познат журналист, на когото имаше доверие. Срещата беше уговорена тайно, в едно затънтено кафене. Аз настоях да отида с него и баща ми. Това беше и моя битка.
Журналистът, мъж на средна възраст с уморени очи и цинична усмивка, изслуша записа без да трепне. Когато свърши, той дълго мълча.
— Знаете ли в какво се забърквате? — попита той накрая. — Този човек може да ни смаже. Всички нас.
— Знаем — отвърна баща ми. — Но ако не направим нищо, той вече ни е смазал.
Журналистът кимна бавно.
— Добре. Ще го пусна. Но трябва да се подготвите. Когато това излезе, ще се отприщи ад. Той няма да се спре пред нищо, за да ви унищожи.
Върнахме се вкъщи и зачакахме. Това бяха най-дългите два дни в живота ми. Всеки звън на телефона, всяко почукване на вратата ни караше да подскачаме. Живеехме в очакване на експлозия.
И тя дойде. В сряда сутринта. Статията беше публикувана онлайн, заедно с пълния аудиозапис. Заглавието беше: „Гласът на арогантността: Бизнесмен разкрива схеми за корупция и тормоз“.
За няколко часа новината се разпространи като горски пожар. Други медии я подеха. Социалните мрежи гръмнаха. Името на Стоян беше навсякъде, този път не като „бизнесмен на годината“, а като синоним на престъпление и поквара.
Телефонът вкъщи започна да звъни. Обаждаха се бивши служителки на Стоян, които досега бяха мълчали от страх. Обаждаха се други бизнесмени, които е измамил. Стената на мълчанието се срути.
Но заедно с това дойде и отговорът на Стоян. Още същия ден получихме нови призовки. Този път той ни съдеше за незаконен запис, манипулация на общественото мнение и индустриален шпионаж. Исковете бяха за милиони. В същия ден някой беше срязал гумите на колата на Ивайло. Пред нашия блок започнаха да се навъртат съмнителни типове.
Войната беше станала открита и мръсна. Бяхме детонирали бомбата, но сега стояхме в епицентъра на взрива и отломките летяха към нас от всички страни.
Глава 12: Ходът на отчаянието
Взривът от медийния скандал беше оглушителен, но не донесе очакваното бързо възмездие. Вместо това, той втвърди позициите. Стоян, притиснат до стената, стана още по-опасен. Той мобилизира целия си ресурс – пари, връзки, адвокати – и започна тотална война срещу нас.
Общественото мнение беше на наша страна, но това не плащаше сметките и не спираше съдебната машина, която отново се задейства срещу нас, този път с още по-голяма сила. Новите дела, които заведе, бяха абсурдни, но целта им беше да ни изтощят, да ни разорят, да ни накарат да се предадем. Заплахите станаха по-явни. Една вечер намерихме бележка, пъхната под вратата ни. На нея с изрязани от вестник букви беше написано: „МЛЪКНЕТЕ“.
Виждах как страхът бавно разяжда семейството ми. Мама започна да скача при всеки шум. Баба почти не излизаше от стаята си. Дори баща ми, който се опитваше да бъде силен, изглеждаше постоянно напрегнат.
Чувствах се отговорен. Всичко това беше започнало заради мен. Моят детски план за отмъщение се беше превърнал в чудовище, което заплашваше да погълне всички, които обичам. Трябваше да направя нещо. Нещо, което да сложи край на това. Веднъж и завинаги.
Върнах се към началото. Към това, което знаех. Силвия беше избягала, но знаех, че тя е педантична и предпазлива. Не можех да повярвам, че е унищожила доказателствата. По-вероятно беше да ги е скрила на друго място, като застраховка. Но къде?
Започнах да мисля като нея. Къде една богата, нещастна жена би скрила най-ценните си тайни? Не в банка, не вкъщи. На някое място, което е само нейно. Място, което е свързано с бягството ѝ от реалността.
Прекарах часове, ровейки отново в старите ѝ социални профили. Повечето снимки бяха от официални събития. Но имаше и няколко по-лични, от преди години. На една от тях тя беше пред малка, кокетна вила в планината. Под снимката пишеше: „Моето убежище“.
Това беше. Мястото, където е бягала от Стоян. Мястото, където може би е скрила оръжието срещу него.
Беше отчаян ход. Лудост. Но нямах друг избор. Намерих името на курортното селище от коментарите под снимката. Без да казвам на никого, взех малко пари, раница с храна и вода и се качих на автобуса.
Пътуването беше дълго. Когато пристигнах, вече се смрачаваше. Селището беше почти празно, сезонът беше свършил. Намерих вилата по снимката. Беше уединена, скрита сред боровете. Изглеждаше необитаема.
Обиколих я. Всички врати и прозорци бяха заключени. Почти се бях отказал, когато забелязах нещо. Под една голяма саксия на верандата се виждаше ръбчето на ключ. Сърцето ми подскочи.
Влязох вътре. Беше студено и тихо. Миришеше на влага и бор. Всичко беше подредено, покрито с бели покривала. Беше ясно, че никой не е идвал тук отдавна.
Започнах да търся. Проверих под леглата, в гардеробите, зад картините. Нищо. Отчаянието започна да ме завладява. Може би съм сгрешил.
Тогава погледът ми се спря на камината. Беше голяма, от стари тухли. Нещо в нея изглеждаше неестествено. Една от тухлите беше с малко по-различен цвят. Побутнах я. Тя се размърда. Зад нея имаше малка кухина. А вътре… вътре имаше метален куфар.
Беше заключен с шифър. Опитах рождените дати на децата ѝ, нейната, годишнината от сватбата им. Нищо. И тогава се сетих. Датата на онази снимка. Датата, на която е била тук, в „нейното убежище“. Въведох я. И куфарът щракна.
Вътре беше всичко. Оригиналните документи за офшорните сметки. Договорите с фиктивни фирми. Но имаше и още нещо. Личният дневник на Силвия. Дебел, ко-жен тефтер, в който години наред беше описвала живота си със Стоян. Всяко унижение, всяка изневяра, всеки разговор, който е чула. Беше хроника на едно домашно насилие – не физическо, а психическо. И най-важното – на няколко страници тя беше преписала разговори, които е чула между Стоян и баща му, в които обсъждали „инцидента“ с партньора му.
Това беше. Истинското оръжие. Не просто финансови документи, а лична, човешка история, подкрепена с факти. Това беше нещо, което никой съд и никой адвокат не можеше да оспори.
Тъкмо затварях куфара, когато чух шум отвън. Шум от кола. Фарове осветиха прозорците. Някой идваше.
Паника ме обзе. Грабнах куфара и се втурнах към задния изход. Изскочих в гората точно когато колата спря пред вилата. Не посмях да се обърна. Просто тичах. Тичах през тъмната гора, с тежкия куфар в ръка, а сърцето ми биеше до пръсване. Чувах гласове зад мен, които ме викаха да спра. Не знаех кои са – хората на Стоян, полиция? Не ме интересуваше. Знаех само, че нося правосъдието в този куфар и трябва да го занеса у дома.
Глава 13: Краят на играта
Бягството през гората беше кошмар. Клони драскаха лицето ми, няколко пъти паднах, но не изпуснах куфара. Накрая излязох на пътя, на километри от вилата. Махнах на един камион и шофьорът, добър възрастен човек, се съгласи да ме закара до града. Цяла нощ пътувах, притиснал куфара до себе си, без да мигна.
Прибрах се на разсъмване. Когато влязох, заварих цялото семейство будно. Бяха полудели от притеснение. Когато видяха състоянието ми – кален, одраскан, изтощен – и куфара в ръцете ми, те онемяха.
Отворих го на масата и им показах какво съм намерил. Докато четяха дневника на Силвия и разглеждаха документите, в стаята цареше гробна тишина.
— Свършено е — прошепна Ивайло, а в очите му имаше сълзи. — С това е свършено.
Вече нямахме нужда от медии. Нямахме нужда от съдебни битки. Имахме нужда само от една последна среща.
Ивайло се обади на адвоката на Стоян и поиска среща. С всички страни. В неутрална територия. В голямата конферентна зала на адвокатската им кантора.
Отидохме всички. Мама, баща ми, баба, Ивайло и аз. Когато влязохме, Стоян вече беше там с екипа си от адвокати. Той ни погледна с омраза и презрение.
— Какво е това? Семейна сбирка ли? — изсмя се той. — Дошли сте да се молите за милост ли?
Ивайло не каза нищо. Просто постави металния куфар на огромната маса от махагон и го отвори. Започна да вади папка след папка.
— Офшорна сметка в Панама — каза той с равен глас, плъзгайки една папка към адвокатите на Стоян. — Договор за консултантски услуги с фиктивна фирма, регистрирана на Каймановите острови. Банкови преводи за стотици хиляди към сметки, които не са на името на съпругата ви.
При всяка папка лицето на Стоян ставаше все по-бяло. Адвокатите му започнаха да се споглеждат нервно.
— И накрая — каза Ивайло и вдигна дебелия кожен тефтер. — Личният дневник на Силвия. Двайсет години от живота ѝ с вас, описани в детайли. Включително и няколко много интересни разговора за „злополуката“ на един бивш съдружник на баща ви. Мисля, че прокуратурата за тежки престъпления би проявила голям интерес.
Настъпи мълчание. Можеше да се чуе как муха бръмчи. Стоян гледаше дневника така, сякаш е змия.
— Къде… откъде имате това? — изхриптя той.
— Това няма значение — отвърна Ивайло. — Важното е, че го имаме. И ето какви са нашите условия.
Условията бяха прости.
Първо, оттегляне на всички искове срещу нас. Незабавно.
Второ, публично извинение към майка ми и към всички останали жени, които е тормозил.
Трето, изплащане на огромна компенсация. Не само на майка ми, но и на Маргарита и на още няколко жени, които се свързаха с нас след скандала. Сумата беше достатъчна, за да осигури бъдещето на всички тях.
И четвърто, и най-важно. Той ще продаде компанията си, ще прехвърли всичките си активи и ще изчезне. Ще напусне страната и никога повече няма да се занимава с бизнес тук.
— Вие сте луди! — изкрещя Стоян. — Никога няма да се съглася!
— Добре — каза Ивайло и започна да прибира документите в куфара. — Тогава този куфар, заедно с аудиозаписа, който вече имате удоволствието да познавате, отиват директно в прокуратурата и в най-големите телевизии. Изборът е ваш, господин Стоян. Няколко години в затвора за финансови престъпления или доживотен затвор за съучастие в убийство. Вие решавате.
Адвокатите на Стоян го дръпнаха настрана и започнаха да му шепнат нещо трескаво. Виждахме как се съпротивлява, как лицето му се изкривява от гняв и безсилие. Но той знаеше,
че е в капан. Нямаше изход.
След десет минути той се върна на масата. Изглеждаше като човек, остарял с двадесет години.
— Съгласен съм — изсъска той през зъби.
Краят на играта. Без фойерверки, без гръмки съдебни победи. Само тихото, студено подписване на споразумение в една луксозна конферентна зала. Правосъдието понякога не е шумно. То е просто неизбежно.
Глава 14: Равносметка
Последствията от капитулацията на Стоян се развиха бързо. В рамките на седмица всички искове срещу нас бяха оттеглени. Парите от компенсациите бяха преведени по сметките. Майка ми, Маргарита и останалите жени най-накрая можеха да дишат свободно.
Стоян спази думата си. Започна разпродажба на империята си. Името му изчезна от бизнес новините. Един ден просто научихме, че е напуснал страната. Беше се изпарил, оставяйки зад себе си само руини.
Димитър, неговият съперник, беше големият победител. Той изкупи голяма част от активите на Стоян на безценица и се превърна в неоспорим лидер на пазара. Понякога се питах дали той не е организирал бягството на Силвия, за да ни отслаби и да удължи битката, от която той печелеше най-много. Никога нямаше да разбера. Той беше просто още един хищник, който се беше възползвал от ситуацията.
Силвия така и не се появи отново. Чухме, че живее в чужбина с децата си, далеч от всичко. Надявах се да е намерила спокойствието, което търсеше.
За нашето семейство започна бавен процес на възстановяване. С парите от компенсацията мама изплати ипотеката. Най-накрая домът ни беше истински наш. Тя не се върна на работа в офис. Вместо това, заедно с Маргарита, основаха малка консултантска фирма. Помагаха на хора, станали жертва на тормоз на работното място. Превърнаха болката си в мисия.
Ивайло стана звезда. Делото го направи известен. Получи предложения за работа от най-големите кантори, но той отказа. Остана да работи сам, защитавайки „малкия човек“. Най-накрая изплати студентския си заем и дори си купи по-хубава кола. Той заслужаваше всеки свой успех.
Най-голямата промяна беше в баща ми. Той не остана с нас. Каза, че има твърде много мостове за възстановяване и твърде много грехове за изкупуване. Намери си работа като шофьор и започна да изплаща старите си дългове. Всеки месец ни изпращаше малка сума пари. Идваше да ме вижда всяка неделя. Говорехме си. Не за миналото, а за бъдещето. Бавно, много бавно, започнах да му прощавам.
Един ден, докато седяхме на една пейка в парка, той ми каза:
— Знаеш ли, Асене, понякога трябва да стигнеш до самото дъно, за да намериш сили да се изправиш. Ти ме накара да се погледна в огледалото и да видя чудовището, в което се бях превърнал. Ти ме спаси.
Разбрах, че войната със Стоян беше спасила не само мама, но и него.
А аз? Аз вече не бях просто едно 13-годишно момче. Бях видял най-грозното лице на света на възрастните – алчност, корупция, предателство. Бях научил, че справедливостта не е даденост, а нещо, за което трябва да се бориш с нокти и зъби. Бях разбрал, че всяко действие има последствие, понякога ужасяващо.
Бях загубил част от детството си в тази битка. Но бях намерил нещо друго. Бях открил силата, която се крие в семейството. Бях видял смелостта на майка ми, мъдростта на баба ми, идеализма на Ивайло и дори закъснялото покаяние на баща ми. Бяхме се държали един за друг в най-тъмния час и това ни беше направило по-силни.
Глава 15: Нова страница
Минаха няколко години. Животът бавно се върна към нормалния си ритъм, но това беше нов вид нормалност. Белезите от битката останаха, но те вече не боляха. Бяха се превърнали в напомняне за това през какво сме преминали и кои сме станали.
Аз вече бях в гимназия. Скандалът ме беше направил по-зрял, по-сериозен от връстниците ми. Вече не гледах на света с наивните очи на дете. Интересувах се от право, от психология. Исках да разбирам какво кара хората да постъпват по определен начин. Ивайло ми стана ментор. Често се отбивах в малкия му офис след училище и му помагах с разни неща. Той казваше, че имам нюх за детайлите.
Мама разцъфна. Фирмата ѝ се разрастваше. Тя вече не беше жертва, а вдъхновение за много други. Гласът ѝ беше уверен, смехът ѝ – звънлив. Беше си върнала светлината, която Стоян се беше опитал да угаси.
Един ден тя дойде да ме вземе от училище. Беше необичайно, обикновено се прибирах сам.
— Искам да те заведа някъде — каза тя с мистериозна усмивка.
Карахме в мълчание. Спряхме пред една нова, модерна сграда в центъра. Беше бизнес център. Качихме се с асансьора до последния етаж. Влязохме в просторен, светъл офис с огромни прозорци, от които се виждаше целият град.
— Какво е това място? — попитах аз.
— Новият ни офис — каза тя гордо. — Нашият. На мен и на Маргарита. Вече имаме и трима служители.
Тя ме поведе към един от кабинетите. Беше нейният. На бюрото имаше снимка. На нея бяхме всички – тя, аз, баба, Ивайло и баща ми. Снимката беше направена на последния ми рожден ден. Всички се усмихвахме.
— Всичко това е благодарение на теб, Асене — каза мама и ме прегърна. — Ти започна всичко. Ти ни показа, че не трябва да се страхуваме. Ти ни даде сили да се борим.
Гледах града, разпрострял се в краката ни. Преди години, от дъното на отчаянието, този град изглеждаше като враждебна джунгла. Сега, оттук, от върха, той изглеждаше пълен с възможности.
Знаех, че животът няма да е лесен. Знаех, че по света има още много хора като Стоян. Но вече не се страхувах. Защото знаех, че дори едно 13-годишно момче, въоръжено само с любов към майка си и жажда за справедливост, може да промени света. Или поне своя малък свят. А понякога това е всичко, което има значение.
Историята ни не беше приказка с щастлив край. Беше истинска история. За болката, за загубата, за трудните избори. Но и за силата на духа, за прошката и за надеждата, която се ражда от пепелта. Бяхме затворили една страница, пълна с мрак, и сега пред нас стоеше нова, празна страница, която чакаше да бъде изписана. И за първи път от много време насам, бъдещето изглеждаше светло.