Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
„Силвия пак е похарчила цяло състояние за глупости, Анна, не знам какво да я правя!“, оплакваше се той, гласът му вибрираше от раздразнение през слушалката, докато аз се опитвах да вечерям.
„Деян пак е катастрофирал. С новата кола. Изобщо не му пука!“, ревеше той, докато аз се мъчех да се съсредоточа върху отчетите, които той самият изискваше да бъдат готови „за вчера“.
„Сестра ми, Катерина, пак иска пари назаем. Сякаш растат по дърветата!“, вайкаше се той.
Всеки ден, всяка седмица, аз бях принудена да поемам тежестта на неговия охолен, но прогнил отвътре живот. Аз, която броях всяка стотинка, за да покрия вноската по кредита за жилището си – малката гарсониера, която беше моята крепост – и да пратя пари на брат ми, Петър, който учеше право в университета. Той беше моята гордост, моята инвестиция в бъдещето, но издръжката му беше непосилна.
Стресът ми скочи до небето. Усещах го като физическа болка зад очите, като постоянно стягане в гърдите. Не можех да спя. Хранех се на крак. Започнах да правя глупави грешки в работата си, което само влошаваше нещата, защото Мартин беше дребнав и отмъстителен, когато нещата не вървяха по неговия начин.
И тогава, в един дъждовен вторник вечер, в осем часа, телефонът ми отново иззвъня. Мартин.
„Анна, не можеш да повярваш какво направи Силвия този път…“
Чашата преля. Студен, спокоен гняв превзе умората ми.
„Мартин“, прекъснах го аз, гласът ми беше тих, но твърд като стомана. „Спри. Аз не съм ти терапевт.“
Настъпи тишина. Дълга, оглушителна тишина, в която чувах само собственото си дишане и равномерното чукане на дъжда по перваза.
„Какво каза?“, промълви той, гласът му вече лишен от хленчене, заменен от ледена обида.
„Казах, че не съм ти терапевт. Аз съм твой служител. Работният ми ден приключи преди два часа. Моля те, не ми звъни повече извънработно за лични въпроси.“
Затворих.
Ръцете ми трепереха. Знаех, че съм пресякла граница. Знаех, че ще има последствия. Но усещането за освобождение, макар и мимолетно, беше опияняващо.
На следващия ден ми отмъсти.
Влязох в офиса и усетих студенината. Колегите избягваха погледа ми. Мартин ме извика в остъкления си кабинет. Той не седеше зад масивното си бюро от махагон. Стоеше до прозореца, загледан в сивия градски пейзаж, с ръце в джобовете.
„Анна. Добро утро.“
„Добро утро, Мартин.“
Той се обърна бавно. На лицето му нямаше гняв. Имаше нещо по-лошо – студено, пресметливо задоволство. Той беше бизнесмен до мозъка на костите си; емоциите бяха слабост, но отмъщението беше стратегия.
„Знаеш ли, мислех си за отдела. За структурата. Знаеш, че обмисляхме повишение за теб. Позицията на старши мениджър.“
Сърцето ми подскочи, въпреки че знаех какво следва. Това повишение щеше да реши толкова много проблеми. Щеше да ми позволи да дишам, да плащам ипотеката без страх, да помогна на Петър със студентския му заем.
„Е, реших, че в момента не си готова за тази отговорност“, каза той с лек тон, сякаш обсъждаше времето. „Липсва ти… ангажираност към екипа. Лоялност.“
Повишението? Отменено.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
„Освен това“, продължи той, наслаждавайки се на момента, „видях молбата ти за отпуска следващия месец. Искаше да посетиш брат си, нали? В университета?“
Кимнах, неспособна да говоря.
„Няма да стане. Имаме твърде много работа. Проектът „Зенит“ навлиза в критична фаза. Нуждая се от всички тук.“
Отпуската? Отказана.
Той очакваше да се срина. Да плача. Да моля. Да се извиня за снощи.
Аз само се усмихнах.
Беше малка, едва забележима усмивка, която не стигна до очите ми, но беше достатъчна, за да го смути. Той присви очи. Това не беше реакцията, която очакваше.
Аз просто кимнах. „Разбирам, Мартин. Ако е това всичко, имам работа.“
Излязох от кабинета му с изправен гръб.
Той не знаеше, че аз…
Аз бях причината, поради която проектът „Зенит“ беше на ръба на колапса. Той не знаеше, че аз от три месеца тайно работех със съпругата му, Силвия.
И той определено не знаеше, че онази вечер, докато му затварях телефона, аз тъкмо бях приключила с качването на последния пакет от инкриминиращи документи на защитен сървър, достъпен само за мен и за адвоката на Силвия.
Глава 2: Сделката в сянка
Всичко започна преди три месеца, в една студена следобедна февруарска мъгла. Получих анонимен имейл на личната си поща. Беше кратък: „Знам, че Мартин Ви тормози. Знам, че имате нужда от пари. Мисля, че можем да си помогнем взаимно. Ако се интересувате, бъдете в кафенето на ъгъла на старата библиотека утре точно в пет.“
Беше капан. Трябваше да е капан. Може би беше тест за лоялност от самия Мартин. Но нещо в тона – сухо, делово – ме накара да отида. Любопитството, смесено с отчаянието от нарастващите ми сметки и постоянното напрежение от Петър, беше по-силно от страха.
Тя седеше в най-отдалеченото сепаре, обърната с гръб към входа. Силвия. Разпознах я веднага от снимките по бюрото на Мартин и от лъскавите репортажи за благотворителни балове. На живо беше още по-впечатляваща, но и по-крехка. Беше облечена безупречно в скъпо палто, но под очите ѝ имаше тъмни сенки, които дори скъпият коректор не можеше да прикрие.
„Анна. Благодаря, че дойдохте“, каза тя, без да ми предложи ръка. Гласът ѝ беше нисък и шлифован.
„Госпожо…“
„Силвия. Моля. Нямаме много време.“
Тя ми подаде таблет. На екрана имаше снимки. Мартин. С млада жена, която смътно разпознах като стажантка от маркетинговия отдел – Моника. Снимките бяха недвусмислени. Хотелски стаи. Вечери в уединени ресторанти.
„Това е най-малкият му проблем“, каза Силвия студено, прибирайки таблета. „Изневярата е просто… обидна. Но това, което той прави с компанията, е престъпление.“
Погледнах я объркано.
„Мартин е бизнесмен, Анна. Но не е добър бизнесмен. Той е фасада. Истинският мозък е партньорът му, Ивайло. Двамата източват компанията от години. Фалшиви фактури, офшорни сметки, фиктивни консултантски договори. Проектът „Зенит“ не е нищо повече от схема за пране на пари.“
Усетих как стомахът ми се свива.
„Защо ми казвате това?“, прошепнах аз.
„Защото“, Силвия се наведе напред, а в очите ѝ проблесна стомана, „аз подавам молба за развод. И искам да го унищожа. Искам да взема всичко. Но моят адвокат, Грозев, казва, че изневярата не е достатъчна, за да пробия предбрачния ни договор. Но измамата… криминалната измама… това променя всичко.“
Тя отпи глътка от водата си. „Мартин мисли, че съм глупава. Мисли, ‘че харча парите му и си гледам маникюра. Но аз знам къде са заровени телата. Просто не мога да стигна до тях. Ти можеш.“
„Аз?“
„Ти си единственият човек, освен неговата секретарка, който има достъп до вътрешните финансови сървъри. Той ти вярва, защото те смята за незначителна. Ти си му удобна. Ти си неговият „терапевт“.“
Думата прободе въздуха. Тя знаеше. Разбира се, че знаеше.
„Какво искате от мен?“
„Искам доказателства. Искам файловете от папка „Зенит-Частно“. Искам достъп до сметките, които той крие под името на сестра си, Катерина. Искам всичко, което доказва преводите към Ивайло извън официалните отчети.“
„Това е… това е корпоративен шпионаж. Това е незаконно. Мога да отида в затвора.“
„Можеш“, съгласи се Силвия хладно. „Или можеш да излезеш от тази среща с достатъчно пари, за да изплатиш ипотеката си и да платиш образованието на брат си в най-добрия университет в чужбина. Изцяло.“
Тя плъзна дебел плик по масата.
Това беше моралната дилема, за която четях в книгите. Предателство срещу свобода.
Мартин беше ужасен шеф. Той беше егоист, жесток и вероятно престъпник. Но аз бях ли по-добра, ако направя това?
После си спомних стреса. Безсънните нощи. Паниката, когато видях лихвата по кредита за жилище. Притесненият глас на Петър, който ми казваше, че може би трябва да прекъсне за семестър, за да работи.
Вдигнах очи към Силвия.
„Каква е гаранцията, че няма да ме предадете и мен, след като получите каквото искате?“
„Защото моят адвокат, Грозев, вече е подготвил договор. Той ще те представлява. Получаваш имунитет като свидетел срещу Мартин и Ивайло по съдебното дело за измама, което ще заведем. Парите ще бъдат преведени в доверителна сметка на твое име. Половината сега, половината при предаване на файловете.“
Тя беше помислила за всичко.
Взех плика. Беше тежък.
„Три месеца“, казах аз. „Толкова ми трябва, за да събера всичко, без да предизвикам подозрение. Ивайло е сложил защити навсякъде.“
„Имаш два“, отвърна Силвия. „Мартин става непредсказуем. Мисля, че усеща, че нещо се случва.“
Така започна моят скрит живот.
Глава 3: Двойната игра
Следващите седмици се превърнаха в кошмар от параноя и прикриване. През деня бях Анна – стресираната, но компетентна служителка, която кротко поемаше отмененото повишение и отказаната отпуска. Приемах тирадите на Мартин с новооткрита търпеливост.
„Разбира се, Мартин. Ще остана до късно да довърша тези отчети.“
„Няма проблем, Мартин. Ще поема и задачите на Моника, докато тя е на „обучение“ с теб.“
Той виждаше това като моето пречупване. Като знак, че съм си научила урока след онази вечер, в която му затворих. Но всяка проява на подчинение беше лъжа.
Всяка вечер, когато офисът опустяваше и чистачките започваха да минават с прахосмукачките, аз започвах истинската си работа.
Системите на Ивайло бяха добри. Той беше технологичният гений зад арогантната фасада на Мартин. Всичко беше криптирано, сегментирано. Достъпът до „Зенит-Частно“ беше защитен с двуфакторно удостоверяване, което се сменяше на всеки час и изискваше физически ключ, който Мартин държеше в сейфа си.
Трябваше ми този ключ.
Използвах слабостта на Мартин – неговата любовница, Моника. Тя беше млада, леко глуповата и обсебена от социалния си статус. Започнах да обядвам с нея. Слушах оплакванията ѝ – как Мартин ѝ обещал апартамент, но още не го е купил; как Силвия я гледала злобно на коледното парти.
„Той просто е толкова разсеян“, казах ѝ аз съчувствено един ден, докато си играех със салатата. „Горкият, толкова много му се събра с тази негова сестра, Катерина.“
Очите на Моника светнаха от любопитство. „Сестра му? Какво за нея?“
„О, постоянно иска пари. Чух го да крещи по телефона. Явно го изнудва за нещо… някаква стара семейна тайна.“
Пуснах стръвта. Моника, в желанието си да се почувства по-близка до Мартин и да има власт над него, започна да рови. Седмица по-късно, докато пиехме кафе, тя ми се похвали:
„Той е толкова сладък, когато е уязвим. Знаеш ли, той държи снимка на покойния им баща в сейфа си. Показа ми я. Каза, че само аз го разбирам.“
„Наистина ли? В сейфа в кабинета му?“, попитах аз невинно.
„Да! И познай какво? Знам комбинацията! Това е датата на сватбата им със Силвия. Каза, че я ползва от ирония.“
Тя се изкикоти. Аз се усмихнах. Идиот.
Същата вечер, когато Мартин и Моника бяха на „бизнес вечеря“, аз влязох в кабинета му. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва въведох кода. Сейфът щракна и се отвори. Вътре беше ключът – малко USB устройство.
Имах петнадесет минути.
Пъхнах ключа в компютъра си. Двуфакторното удостоверяване светна в зелено. Пред мен се отвори черната кутия на компанията.
Беше по-лошо, отколкото Силвия предполагаше. Не просто източване. Беше цяла мрежа от фиктивни компании, регистрирани на името на Катерина, на името на отдавна починали роднини. Милиони се преливаха към сметки на Ивайло, който след това ги инвестираше в имоти под чуждо име. Мартин вземаше своя дял, но беше ясно кой дърпа конците.
Открих и нещо друго. Открих заема. Огромен, необезпечен бизнес заем, взет от Мартин от сенчест кредитор, използвайки активите на компанията като гаранция – активи, които вече бяха източени. Компанията беше куха. Тя беше на ръба на фалита.
Проектът „Зенит“ беше последният му отчаян опит да привлече нови инвеститори, преди всичко да се срути.
Копирах всичко. Всеки имейл, всяка транзакция, всяка фалшива фактура.
Точно тогава чух стъпки.
Охранителят, Георги. Той винаги правеше нощната си обиколка по това време.
Сърцето ми спря. Извадих ключа и затворих сейфа точно когато дръжката на вратата на кабинета на Мартин се завъртя.
Глава 4: Разделени светове
„Анна? Още ли си тук?“, попита Георги, влизайки в тъмния кабинет. Светлината от коридора го очертаваше като силует.
„Да, Георги“, казах аз, излизайки от сянката до бюрото. Гласът ми трепереше едва-едва. „Мартин искаше да прегледам едни договори преди сутринта. Знаеш го какъв е.“
Георги кимна съчувствено. „Този човек не спира. Е, не стой твърде късно. Тази сграда става зловеща през нощта.“
„Почти приключих. Лека нощ.“
Изчаках го да се отдалечи и се свлякох на стола. Бях мокра от пот. Прибрах копираните файлове – малка карта с памет – в таен джоб на чантата си. Върнах ключа в сейфа, заключих го и излязох от офиса, краката ми бяха като гумени.
Когато се прибрах в малката си гарсониера, първото нещо, което направих, беше да си налея чаша вода. Ръцете ми все още трепереха. Погледнах апартамента – моето убежище, за което се борех със зъби и нокти. Кредитът за жилище беше като камък на шията ми, но това място беше мое.
На масата имаше писмо от банката. Поредното напомняне за вноската. До него – снимка на Петър.
Той беше моето „защо“.
Телефонът иззвъня. Беше той.
„Како? Спиш ли?“
„Не, Петьо. Тъкмо се прибирам. Как си? Как са изпитите?“
В гласа му се долавяше обичайното напрежение. Той учеше право и беше блестящ студент, но се бореше с огромния натиск.
„Тежко е. Професорът по облигационно право е… чудовище. Не знам дали ще се справя. А и… знам, че ти е трудно. Мислех си, може би трябва да си взема студентски заем за следващия семестър, да те облекча малко.“
„Не!“, казах аз твърде рязко. „Не, Петьо. Не искам да започваш живота си с дългове. Аз се справям. Всичко е наред.“
Лъжа.
„Сигурна ли си, Ани? Звучиш уморено.“
„Просто… много работа. Шефът ми е малко напрегнат.“
„Онзи, дето все ти се оплаква?“
„Същият.“
„Трябва да го напуснеш, како. Това те убива.“
„Скоро, Петьо. Обещавам, много скоро нещата ще се променят. Просто се съсредоточи върху ученето си. Стани най-добрият адвокат, който тази страна е виждала, става ли?“
Той се засмя. „Ще опитам. Само заради теб.“
Затворихме. Седнах на дивана и се взирах в стената. Моралната дилема, която ме мъчеше, избледня. Това вече не беше просто отмъщение или пари. Беше оцеляване. Беше осигуряване на бъдещето на брат ми, бъдеще, в което той нямаше да бъде притиснат от хора като Мартин или Ивайло.
Мартин беше взел огромен заем, за да поддържа фасадата си. Аз бях взела заем, за да имам покрив над главата си. Разликата беше, че аз бях готова да работя честно за него.
Той – не.
И точно тогава ми се обади Силвия. Използваше защитен телефон, който ми беше дала.
„Имаш ли ги?“
„Да“, казах аз, гласът ми беше изтощен. „Всичко. И е по-лошо, отколкото си мислиш. Той е затънал до уши в заеми. Компанията е пред фалит.“
Силвия замълча за момент. „Това е… добре. Това е дори по-добре. Грозев ще знае какво да прави. Утре. Същото място. Донеси всичко.“
„Силвия…“ Поколебах се. „Партньорът му, Ивайло. Той е истинският мозък. Мартин е просто алчен глупак. Ивайло е опасен.“
„Знам“, отвърна Силвия и в гласа ѝ се появи страх, който не бях чувала досега. „Затова трябва да действаме бързо. Преди той да разбере, че го разследваме. Преди да изчезне и да остави Мартин да поеме цялата вина.“
Глава 5: Адвокатът
Срещата с адвокат Грозев беше в съвсем различен свят. Офисът му не беше лъскав като този на Мартин. Беше стар, с високи тавани, тежки дървени мебели и мирис на хартия и скъпа кожа. Грозев беше по-възрастен мъж, с проницателни сини очи и вид на човек, който е видял всичко и не се впечатлява лесно.
Силвия беше нервна. Ръцете ѝ леко трепереха, докато пиеше кафето си. Аз мълчах, стиснала картата с памет в дланта си.
„И така, госпожице Анна“, започна Грозев, без излишни любезности. „Силвия ми каза, че сте поели огромен риск.“
Подадох му картата. Той я пъхна в лаптопа си. В продължение на десет минути единственият звук в стаята беше тихото почукване по клавиатурата и щракането на мишката. Лицето му остана безизразно, докато преглеждаше файловете – офшорните сметки, фалшивите фактури на Катерина, тайните преводи към Ивайло, условията по сенчестия заем.
Накрая той вдигна очи. Погледна първо Силвия, после мен.
„Това е… изчерпателно.“ Той свали очилата си и ги потърка. „Това не е просто основание за развод. Това е федерално престъпление. Множество престъпления. Пране на пари, данъчни измами, умишлен фалит.“
„Значи го хванахме?“, попиша Силвия, гласът ѝ трептеше от надежда.
„Хванали сме го, да“, каза Грозев бавно. „Но това е каца с отрова, госпожо. Когато я отворим, всички ще се опръскат. Мартин няма да падне сам. Той ще повлече Ивайло. А Ивайло… Ивайло няма да се даде без бой.“
Той се обърна към мен. „Вие, млада госпожице, сте в най-голяма опасност. Вие сте извършили кражба на данни. Ако Ивайло разбере, че сте вие, преди ние да сме подали официалното съдебно дело… той няма да се обади на полицията. Той ще се погрижи за проблема по друг начин.“
Студени тръпки полазиха по гърба ми.
„Трябва да действаме незабавно“, продължи Грозев. „Ще подам искане за незабавно замразяване на всички активи на Мартин и на компанията, позовавайки се на тези доказателства. Едновременно с това, Силвия, ще връчим документите за развод. Ще ударим силно и бързо, преди да са разбрали какво се случва.“
„Ами аз?“, попитах.
„Вие се връщате в офиса. Държите се нормално. Вие сте стресираната, претоварена служителка. Вие не знаете нищо. Когато всичко започне, Мартин ще бъде твърде зает да спасява себе си, за да мисли за вас. А Ивайло… ще се съсредоточим върху него веднага.“
Той ми подаде документ. „Това е декларация под клетва, описваща как сте получили достъп до данните. В нея се посочва, че сте действали от страх за стабилността на компанията, след като сте забелязали нередности. Това ще ви осигури статут на защитен свидетел. Подпишете.“
Подписах. Ръката ми беше твърда.
„Втората част от плащането ви е преведена в доверителната сметка“, каза Силвия тихо, избягвайки погледа ми. Имаше нещо срамно в нашата сделка, въпреки че и двете постигахме целите си.
„Вървете сега“, каза Грозев. „И бъдете много, много внимателна, Анна. От този момент нататък вие сте в окото на бурята.“
Глава 6: Партньорска змия
Връщането в офиса беше най-трудното нещо, което бях правила. Всеки шум ме стряскаше. Всеки път, когато телефонът звънеше, подскачах. Мартин беше в обичайното си отвратително настроение, крещеше на доставчици по телефона и се оплакваше от главоболие.
Той ме извика следобеда. „Анна! Отчетът за проекта „Зенит“ е пълен с грешки! Какво съм ти казал за вниманието към детайла?“
Той хвърли папката на бюрото ми.
„Съжалявам, Мартин. Ще го поправя веднага.“ Поех си дъх. „Всъщност, докато си тук… исках да ти кажа. Мислих си за поведението си онази вечер. Бях под голям стрес заради… ами, заради жилищния ми кредит. Не беше редно да ти говоря така. Ценя работата си тук.“
Това беше част от плана на Грозев. Да го накарам да се почувства отново силен, да отхлаби бдителността си.
Мартин се наду. Точно както очаквах.
„Е, добре. Радвам се, че си го осъзнала, Анна. Лоялността е важна. Сега поправи това.“
Той излезе. Аз издишах.
Но докато се обръщах обратно към бюрото си, видях Ивайло.
Той стоеше на вратата на кабинета си от другата страна на етажа и ме наблюдаваше. Не знаех откога е там. Той не се усмихваше. Просто гледаше, очите му бяха студени и аналитични. Ивайло беше пълната противоположност на Мартин – винаги спокоен, облечен в безупречни костюми, говореше тихо, но всяка негова дума тежеше.
Той ми кимна леко и влезе в кабинета си.
Паниката се върна. Дали беше видял нещо? Дали подозираше? Мартин беше тъп инструмент, но Ивайло беше острие.
По-късно същия ден той дойде до бюрото ми. Нещо, което почти никога не правеше.
„Анна“, каза той с мекия си, почти съскащ глас. „Чувам, че си отказала повишението.“
Това беше капан.
„О, не“, побързах да отговоря. „Мартин реши, че не съм готова. И е прав. Бях разсеяна напоследък. Лични проблеми.“
„Лични проблеми“, повтори той, сякаш опитваше думата на вкус. „Да. Мартин може да бъде… изтощителен.“
Той се облегна на бюрото ми, прекалено близо.
„Ти си умна, Анна. По-умна от повечето тук. По-умна от Мартин, със сигурност. Винаги съм се чудил защо стоиш тук толкова дълго, при положение че те третира като изтривалка.“
„Работата е сигурна“, казах аз, опитвайки се да звуча безизразно. „Имам нужда от сигурност. Брат ми е в университет, имам ипотека…“
„Да. Ипотеката.“ Ивайло се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. „Парите са ужасен господар. Нали?“
Той се изправи. „Просто внимавай. Лоялността е важно нещо. Но трябва да си лоялен на правилния човек.“
Той се отдалечи, оставяйки ме да треперя.
Той знаеше. Може би не знаеше какво, но знаеше, че нещо не е наред.
Вечерта се обадих на Петър.
„Петьо, имам изненада за теб.“
„Каква?“, попита той предпазливо.
„Платих остатъка от студентския ти заем. И преведох пари в сметката ти за следващата година. Плюс малко отгоре.“
Настъпи мълчание.
„Како… как? Да не си обрала банка?“
„Получих… голям бонус. За един стар проект. Беше изненада. Просто искам да учиш спокойно, разбра ли? Не се тревожи за пари повече.“
Чух го да подсмърча от другата страна на линията.
„Обичам те, Ани. Не знам какво щях да правя без теб.“
„И аз те обичам, Петьо. Сега отивай да учиш.“
Затворих. Това беше първото истинско нещо, което бях направила от месеци. Това беше моето спасение. Парите на Силвия, парите от предателството, бяха изпрали съвестта ми, поне за малко.
Глава 7: Взривът
Денят „Х“ настъпи в четвъртък.
Всичко започна тихо. В девет сутринта Грозев подаде съдебния иск и искането за замразяване.
В девет и петнадесет аз бях в кабинета на Мартин, носейки му кафе, както правех всяка сутрин.
„Ето, Мартин.“
„Остави го там“, изръмжа той, вторачен в екрана си.
Точно в девет и тридесет на вратата на офиса се почука. Беше призовкар, придружен от двама униформени полицаи.
Целият офис замръзна.
„Търсим господин Мартин“, каза призовкарят високо.
Мартин вдигна глава, раздразнен. „Какво е това?“
Той излезе от кабинета си. Призовкарят му подаде дебел плик.
„Вие сте призован по дело за развод, заведено от Силвия. Също така ви се връчва заповед за незабавно замразяване на всички лични и корпоративни активи, до второ нареждане от съда, въз основа на обвинения в мащабна финансова измама.“
Мартин примигна. После се засмя. „Това е някаква шега. Силвия? Измама? Тя не може да си балансира чековата книжка!“
„Препоръчвам ви да се свържете с адвоката си, господине“, каза единият полицай безизразно.
Мартин разкъса плика. Лицето му, докато четеше първата страница, премина от объркване, през гняв, до чист, неподправен ужас. Цветът се оттече от него.
„Тя не може… Тя не може да направи това!“
Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше банката. Той го грабна.
„Какво?! Какво искаш да кажеш, че сметките са блокирани? Всичките?!“
Той се обърна, очите му дишаха огън. Видя мен, застанала до вратата на кабинета му, все още държаща подноса за кафе.
„Ти!“, извика той. „Ти знаеше ли за това?“
Преди да успея да отговоря, Ивайло излезе от кабинета си. Той не гледаше Мартин. Той гледаше полицаите. И гледаше мен.
„Мартин“, каза Ивайло с онзи смразяващ, спокоен глас. „Ела в кабинета ми. Веднага.“
„Но, Ивайло, Силвия… тя… тя замрази всичко! Тя знае за…“
„Веднага!“, гласът на Ивайло щракна като камшик.
Мартин, блед като платно, го последва.
Офисът избухна в хаотичен шепот. Хората започнаха да се събират на групи.
Аз се върнах на бюрото си, ръцете ми трепереха, но се насилих да започна да пиша имейл, сякаш нищо не се е случило.
Десет минути по-късно вратата на кабинета на Ивайло се отвори. Мартин излезе, изглеждаше съсипан, сякаш остарял с десетилетие. Той не погледна никого. Той отиде до бюрото си, взе си палтото и излезе от офиса, без да каже дума.
Ивайло застана на вратата.
Той ме погледна през цялото разстояние на офиса. Усмивката му беше вледеняваща. Той вдигна телефона си, набра номер и каза само едно: „Задействай плана за изчистване. Имаме теч.“
Глава 8: Последиците
Хаосът, който настъпи, беше неописуем. В рамките на един час новината се разпространи. Кредиторите започнаха да звънят. Клиентите на проект „Зенит“ започнаха да изтеглят инвестициите си. Компанията, която беше куха отвътре, се срина като къща от карти.
Хората започнаха да си събират нещата, осъзнавайки, че няма да получат следващата си заплата. Някои плачеха. Други ругаеха името на Мартин.
Аз седях на мястото си. Бях в безопасност… засега.
Следобед получих съобщение от защитения телефон. Силвия.
„Изчезнал е. Мартин го няма. Не се е прибрал. Адвокатът му не знае къде е.“
Сърцето ми се сви. Ами Ивайло?
Ивайло беше там. Той беше в кабинета си, методично унищожаваше документи. Виждах го през стъклото как подава папки в шредера. Той беше спокоен. Прекалено спокоен.
В пет часа следобед, когато офисът беше почти празен, той дойде при мен.
„Още си тук, Анна“, отбеляза той.
„Нямам къде другаде да отида“, казах аз честно. „Това беше единствената ми работа.“
Той седна на ръба на бюрото ми, точно както преди.
„Знаеш ли, винаги съм харесвал Мартин за едно нещо. Той беше предвидим. Алчен, глупав, но предвидим. Но Силвия… тя ме изненада. Тя нямаше как да знае за тези сметки. Освен ако някой не ѝ е казал.“
Той ме гледаше право в очите.
„Някой отвътре. Някой с достъп. Някой, който е достатъчно умен, за да заобиколи моите защити, и достатъчно отчаян, за да поеме риска.“
Не казах нищо. Дишането ми беше плитко.
„Например, някой с болен брат в университет и голям жилищен кредит“, прошепна той.
Кръвта ми изстина. Той знаеше.
„Не знам за какво говорите.“
„О, мисля, че знаеш.“ Той се изправи. „Мартин може и да е изчезнал, но аз не отивам никъде. И аз не прощавам предателства. Съдебните дела са едно. Но личните сметки са съвсем друго.“
Телефонът ми иззвъня. Беше Петър. Погледнах Ивайло с ужас.
„Вдигни“, каза той с усмивка. „Сигурно е важно.“
Вдигнах. „Петьо? Какво има?“
„Како!“, гласът му беше паникьосан. „Има някакъв човек пред апартамента ми! Той… той попита портиера за мен. Каза, че е от банката заради студентския ми заем, но аз го изплатих! Какво става?“
Погледнах Ивайло. Усмивката му се беше разширила.
„Това е просто… недоразумение, Петьо“, казах аз, опитвайки се да звуча спокойно. „Стой вътре. Заключи вратата. Аз идвам.“
Затворих.
„Ти…“, започнах аз, гласът ми трепереше от гняв. „Ти си чудовище.“
„Аз съм бизнесмен, Анна“, поправи ме той. „Също като Мартин. Просто съм по-добър в това. Ти избра грешната страна. Ти си помисли, че парите на Силвия могат да те спасят. Но тя не може да те предпази от хора като мен.“
Той се обърна да си тръгне. „Кажи на брат си да внимава, докато пресича улицата. В университета има толкова много трафик.“
Глава 9: Бягство
В този момент страхът беше заменен от леден гняв. Той заплашваше Петър. Той заплашваше единственото нещо, което имаше значение за мен.
Грабнах тежкия телбод от бюрото си.
„Ивайло!“, извиках аз.
Той се обърна, леко изненадан.
Замахнах с цялата си сила и го ударих по слепоочието. Той не го очакваше. Той се свлече на земята, замаян, с ръка на главата си.
Не чаках да видя дали ще се изправи. Грабнах чантата си и побягнах.
Тичах по стълбите, прескачайки по две стъпала. Изхвърчах на улицата и се смесих с вечерната тълпа.
Първото ми обаждане беше до Грозев.
„Той знае! Той знае, че съм аз! Заплаши брат ми! Трябва да измъкна Петър оттам!“
„Успокойте се, Анна! Къде сте?“, Гласът на Грозев беше настоятелен.
„На улицата. Отивам към гарата. Трябва да стигна до Петър.“
„Не! Не отивайте при него. Това е, което той очаква. Ще ви чакат. Слушайте ме внимателно. Отидете в най-близкото полицейско управление. Незабавно. Аз ще се обадя на прокурора по делото. Ще уредя защита за вас и за брат ви. Ивайло току-що направи огромна грешка. Той превърна това от финансово престъпление в криминално – заплаха и сплашване на свидетел.“
„Ами Петър? Човекът пред вратата му?“
„Ще се погрижа. Имам хора. Просто отидете в полицията. Веднага!“
Направих каквото ми каза. Влязох в най-близкото управление, трепереща и задъхана, и поисках да говоря с дежурния детектив.
Следващите няколко часа бяха мъгла. Разпити. Телефонни обаждания. Грозев пристигна, изглеждаше мрачен.
„Брат ви е в безопасност“, каза той. „Мои хора го отведоха от апартамента му. Ще го държим на сигурно място, докато Ивайло не бъде задържан.“
„А той? Ивайло?“
„Изчезнал е. Точно като Мартин. Когато полицията е отишла в офиса, него вече го нямаше. Но са намерили кръв на пода и телбода. Оставили сте отпечатъци.“
„Аз… аз се защитавах“, прошепнах.
„Знам. И те знаят. Сега той е беглец от правосъдието. Издадена е заповед за ареста му.“
Глава 10: Ново начало
Отне шест месеца.
Шест месеца, в които живеех в защитено жилище. Шест месеца на съдебни дела, свидетелски показания и страх, че Ивайло може да се появи от някоя сянка.
Мартин беше открит. Беше се опитал да избяга в страна без екстрадиция, но замразените му сметки го бяха оставили без средства. Намериха го в евтин мотел, напълно разорен. Съдът беше бърз. Доказателствата, които бях събрала, бяха неопровержими. Той беше осъден на дълги години затвор за измама и умишлен фалит. Сестра му, Катерина, също беше обвинена като съучастник.
Ивайло така и не го намериха. Той просто изчезна, вероятно с милионите, които беше успял да скрие, преди да ударим. Понякога се събуждах посред нощ, мислейки си, че го виждам да стои в ъгъла на стаята ми.
Силвия спечели делото за развод. Тя не получи милионите, които очакваше, защото милиони вече нямаше. Но получи свободата си. И къщата. Последно чух, че я е продала и е заминала да живее в чужбина, далеч от спомените.
А аз?
Аз използвах парите от доверителната сметка. Изплатих напълно апартамента си. Преместих се в друг квартал, за всеки случай.
Петър завърши право с отличие. Присъствах на дипломирането му. Когато прегърна, той ми прошепна: „Ти си най-смелият човек, когото познавам, како. Един ден искам да бъда адвокат точно като Грозев. И да защитавам хора като теб.“
Днес беше първият ми ден на новата ми работа. Малка, стабилна счетоводна фирма. Работата беше скучна в сравнение с хаоса при Мартин, но беше честна. И в пет часа си тръгвах. Никой не ми звънеше вечер.
Когато излязох от новия си офис, слънцето залязваше. Телефонът ми иззвъня. Беше Грозев.
„Анна. Имам новини. Намерили са Ивайло. Опитал се е да влезе в страната с фалшив паспорт. Заловили са го на границата. Този път няма да избяга.“
Облекчението, което ме заля, беше толкова силно, че трябваше да се облегна на стената. Свърши. Наистина беше свършило.
„Благодаря ви, господин Грозев. За всичко.“
„Вие свършихте трудната работа, Анна. И постъпихте правилно, макар и по грешния начин. Пазете се.“
Прекосих улицата към спирката на автобуса. Спомних си деня, в който Мартин ми отмъсти. Повишението, отменено. Отпуската, отказана. Спомних си усмивката, която му бях дала.
Той не знаеше, че аз държах съдбата му в ръцете си.
Сега, стоейки на слънце, аз отново се усмихнах. Този път усмивката беше истинска. Бях свободна.