Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Шофьор помете млада жена на пешеходна пътека, избяга с мръсна газ, а после се случи невероятното
  • Новини

Шофьор помете млада жена на пешеходна пътека, избяга с мръсна газ, а после се случи невероятното

Иван Димитров Пешев декември 8, 2022
shsfaosfoasfias.jpg

Когато в петък следобед студентката Теодора Василева тръгва на работа, изобщо не предполага, че ще се озове в болница след удар на пешеходна пътека. За щастие тя е с леки наранявания.

Дни след сблъсъка Теодора търси хората, които са ѝ помогнали. Пише в социалните мрежи, за да се свърже със спасителите си. Но на нейното съобщение отговаря виновникът за инцидента.

„Часът беше около 4:20 или 4:30. Дават ми път от двете платна коли. Аз тръгвам да пресичам и вече виждам как един шофьор изпреварва колите, които са ми дали път и ме блъска.

Блъска ме точно така в крака и аз съответно падам. Хвръквам назад и падам. Удрям си главата и след това си удрям лицето в цимента. То беше ужасяващо. Той ме блъсна, даже не наби спирачки. За първи път ми се случва някой да ме блъсне на пешеходна пътека“, разказва потърпевшата Теодора Василева.

Не изпускай тези оферти:

Вместо да спре шофьорът дава газ и бяга. А Теодора остава на платното.

„Аз даже лежах на платното, а той ми заобиколи протегната на платното ръката и продължава. Не спира. Следователно спират мъжете, които са в другите коли.

Шофьорите слизат от колите, за да ми помогнат. Виждат, че съм в „неизправно състояние“, опитват се да ме вдигнат от земята. Виновникът избяга, не се върна, защото аз гледах натам дали ще се върне. Не, той ме заобиколи, той продължи напред. Той не се върна“, продължава разказа си жената.

Теодора не успява да види нито човека зад волана, нито номера на колата. Ударът обаче става пред свидетели от спрелите коли.

„Той караше много бързо. Видях само, че е с черна колата. Не видях номер, не видях нищо. Хората казаха, че е нещо ужасяващо. Не го пожелават на никого.

Те просто се бяха ужасили от това той как изпреварва и не спира“, продължава разказа си потърпевшата. На Теодора помагат две момчета от спрелите след инцидента коли и я карат в „Пирогов“. Следват прегледи и разпити от полицията.

„Докторите ми казаха, че съм с охлузвания по тялото. Слава Богу нямам никакви счупвания. Здрава съм. Само лицето ми е пострадало.

Наплашена съм и ме е страх да дойда в София, защото те постоянно карат така. Чисто психически изобщо не ми се отрази добре. След това ходихме по психолози. Те също говореха с мен“, казва Теодора.

Дни след инцидента младото момиче споделя за случая в социалните мрежи, в опит да открие хората, които са ѝ помогнали. Вместо тях обаче получава неочаквано обаждане от избягалия шофьор.

„Много се извинява, съжалява, казва, че не е искал така да стане. Предлага ми обезщетение. Не ми е предложил конкретна сума, само казва, че ще направи каквото аз кажа.

Аз не се интересувам от парите, от обезщетението, което те ще ми дадат. Това не ме вълнува. Искам просто да се спре това нещо. Той настояваше да се видим днес.

Аз следователно казах, че ще се чуем допълнително. Не желая да виждам това лице. Ако адвокатът ми реши да се свърже с него – аз не желая“, категорична е Теодора.

Шофьорът признава по телефона за инцидента, но отказва коментар. А пострадалото момиче продължава да търси хората, които са ѝ помогнали в минутите след сблъсъка.

 

„Отново благодаря на момчетата, които ме закараха в болница. Нека бъдем хора, нека има повече като тях. Много ще се радвам, ако те се свържат с мен. Вече има публикация.

Дала съм номер в публикацията. Могат да се свържат с мен. Искам да поддържам контакт с такива хора“, казва Теодора.

Полицията продължава да работи по случая.

Continue Reading

Previous: 50 дни майка не може да погребе сина си Виктор, убит в Германия
Next: Съседката си остъкли балкона и ме покани на гости да ми се похвали, не съм вярвала, че ще го кажа, но е божествено

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.