Щастлива съм, че не се омъжих

Даниела Кънева е от колегите, за които казваме, че се раждат журналисти. Не само заради многото й професионални удари като последното интервюто с Раджив Ганди минути преди да го убият. А и заради хъса й на хрътка, с който преследва събитията и не ги оставя на мира, докато не им изкара дъха. И това в продължение на 47 години неспирно репортерстване.

Когато я представят на начинаещи стажанти с думите “живата легенда на телевизията”, тя уточнява, че е “шменти”. Това означавало, че цял живот се е борила да се измъква от неудачни ситуации. И че “кьоравите птиченца Господ ги храни”.
С Даниела Кънева, журналист, разговаря Валентина ПЕТКОВА
– Даниела, вярно ли е, че мечтата ти е била да станеш режисьор документалист?

– По мое време трябваше да съм завършила първо актьорство. Но аз съм бодросменка. От 7 до 22-годишна възраст съм пяла в детския хор “Бодра смяна”. Половината ми живот е минал с музика. Когато дойде време за кандидатстване, реших, че не мога да се откъсна от мириса на декорите и театралния грим и избрах да уча във ВИТИЗ.

Но ми попречи това, че говорех ужасно на “р”. Въпреки уроците при най-големите спецове по техника на говора , не можах докрай да го коригирам. Останах две години резерва. Така следвах ядрена физика – бях страхотна математичка. В училище не съм имала дори шест минус. Имах страхотна памет и в това е ключът на моя успех… Физиката ми вървеше, но не беше в душата ми. Преместих се и завърших английска филология, а след това външна търговия и международни отношения.

– Ти си първият кореспондент на БТА в Япония. Защо неотлъчно от теб и тогава, а и в по-късни години е била майка ти?
– Открих първия български журналистически пост в Япония и на всичкото отгоре се оказах първата жена чужд акредитиран кореспондент в историята на тази страна. Много години хората там се обръщаха към мен с “мистър Кънев” и “йес, сър”. И до днес получавам оттам покани, адресирани за мистър Даниела и мисис Кънева.

Япония беше страхотен шок за мен. Близо година повръщах и не можех да се приспособя. Трябваше ми време, за да разбера, че не тя, а аз трябва да я приема… По гледачки не ходя, но още първите дни там с мама попаднахме на гадател.
– Какво ви каза той?
– Сега вече вярвам в прераждането и съм напълно убедена, че уникалният живот на всеки човек на тази Земя не е единствен. Че трудно човек може да се научи на каквото трябва, ако само един път се роди.
Та гадателят тогава ни каза: “Двете сте много близки, не защото сте майка и дъщеря, а защото сте много стари души. Живели сте в много близки отношения 11 пъти на Земята”. А на мен ми каза: “Вашият живот няма да е като на другите хора. Няма да ви се случи нищо от онова, което се случва на другите хора.”
– Как тълкуваш тези думи? Като отдаденост на професията или като отказ от семеен живот?

– Съдба. Толкова съм щастлива, че не съм се омъжила! А и сигурно не мога да бъда. Само като си представя, че някой ще е непрекъснато до мен или че някой може дори да си помисли, че му принадлежа, изтръпвам. Но ако можех да коригирам нещо в живота си, то е да имам деца. Затова се обръщам към всички момичета в днешния свободен свят: “Раждайте! Не дете, а деца!” Иначе жената затваря енергийния си файл.

Преди години познати все ме подканяха да родя, защото ще съм страхотна майка. Е, не стана. В този живот обаче съм страхотна леля. За племенниците си съм готова да извадя гръкляна ти без упойка и без да ти задавам въпроси. Родителите винаги трябва да застават до децата си. Децата трябва да имат смелостта да грешат. Мама много я обичам, защото с нея можех и да се проваля, и да победя с еднаква сила. С такъв човек не те е страх да се бориш… В България обаче това рядко се получава, защото сме енергийно задръстени.
– Затова ли не пропускаш среща с индийски гуру?

– Да, защото те ни учат как да разтваряме енергийните си чакри. Не е тайна за науката, че сме свързани с космическа енергия и че мисълта има сила. Трябва да се научим, че онази половина от живота, която е светла, не бива да бъде пропусната. Защото тя, мъката, ще дойде и ще ни научи. Известно е, че “ако мислиш бяло, ще се случи бяло”, “ако мислиш черно, ще се случи черно”. Това, което имаме в българския “да не чуе дяволът”, го има във всеки език и религия. Важното е да насочим рецепторите си към светлите неща в живота, за да имаме сила да преодолеем другото.

– Как попадна в телевизията, която те направи известна?
– Взе ме Иван Славков, на когото съм казвала, че съм готова да му бъда шофьор. За мен той е роден генерален директор на БНТ, защото генетично разбира какво е телевизия. А тя е една перверзна медия.
– Заедно с “демоде” “перверзна” е сред любимите ти думи. Какво влагаш в нея?
– “Перверзно” означава нетрадиционно, авангардно, релефно. Телевизията не е спокойна медия, в нея не може да има паузи. Телевизията е изповед. Тя е страхотно духовна. Там ти трябва да приласкаваш, да къткаш зрителя. Трябва да си като свещеник в изповедалня. Много хора не се сещат, че не трябва да викат пред микрофона, че не бива да се преекспонират. В телевизията трябва да си искрен. Може да не си облечен добре, може да си клошар, може да си сериен убиец или Нобелов лауреат, но не може да си башибозук. Не върви да викаш – аз, аз, аз.
Това незнание изигра лоша шега на някои наши политици през последните 20 години. Мога да посоча поне десетина от новото поколение,които бяха провалени от телевизията и техните пиари, някои от които наши колеги.
– Каква е тайната на успеха ти като репортер? И други колеги международници като теб знаят езици и са пробивни, но защо не им се получава?

– В началото на професионалния ми път, когато се лутах между точните и хуманитарните науки, професорът ми по американска литература в Лондон ми каза: “Важното е, моето момиче, където и да си, да дълбаеш. Може да си обущар, но утре хората ще кажат – дайте да си сложим налчетата при Даниела.” Това нещо остана в съзнанието ми и когато тръгна към нещо, аз нито за секунда не допускам, че няма да го направя.

Вероятно поради това, въпреки страшно трудните моменти, нямам празно. А съм работила като военен кореспондент от другата страна на барикадата – с американци, с французи… много пъти съм могла да бъда убита, но явно Господ ме пази. Моят единствен принос е, че като ми се падне някоя ситуация, с всички сили до дупка гледам да я изтърбуша докрай. Разбрала съм, че всеки човек е автор на живота си, но той има определен път, по който си носи кръста и върви към своята Голгота.
– Вярваш в съдбата?

– Каквото и да правиш, най-накрая се озоваваш там, където ти е отредила съдбата. Животът е фифти-фифти. 50% е мрак, 50% – светлина. Казвам го от изстрадалия си личен живот и от професията, която ме е срещала със съдбите на много хора от всички краища на света – от президенти до просяци. По време на война сме снимали как една майка във Виетнам погребваше шестте си деца.

Тогава за първи път се разплаках пред микрофона. Плувала съм по река Тигър между стотици трупове. Ходила съм по минирани пътеки във Виетнам. Когато Раджив Ганди го пръснаха на кайма, 17 души загинаха с него, но в последния момент нашата кола я измъкнаха от кортежа. Имаше Господ. Абе, перверзии колкото искаш.

– Има ли нещо или някой, който да спре репортерския ти напън?
– Отстъпвала съм единствено когато мога да помогна на някого, който е бил болен. Така съм направена, че смятам за най-важно в живота обичта и съпричастието. Най-важното е, ако можеш някъде, на някого, някак си да помогнеш.

Сега, когато съм толкова печена, мога да кажа, че когато правиш добро, трупаш в себе си положителен заряд, които карат мозъка ти,организма ти, тялото ти, да накланя везните към положителната енергия. Индира Ганди делеше хората на образовани и необразовани. Раджив Ганди – на хора, които гледат към себе си, и други, които са насочени към другите. Навремето Димитри Иванов в БТА все ми казваше: Ди Ди Кей (от Даниела Данаилова Кънева- б. р.), не мога да си представя да живееш и миг , без да си въвлечена в някаква човешка история и да помагаш на другите.