Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ясновидецът Стефан от Айтос вижда бъдещето след смъртта на децата си
  • Новини

Ясновидецът Стефан от Айтос вижда бъдещето след смъртта на децата си

Иван Димитров Пешев септември 5, 2022
aatiaistoast.jpg

Стефан Чакъров е роден на 27 февруари 1964 г. в с. Рудник, недалеч от Варна. Скоро след това семейството му се премества в с. Попович, където той прекарва цялото си детство, намира първите си приятели.

Завършва VIII клас и продължава образованието си във варненския техникум по обществено хранене, а след това и в бургаския техникум по индустриална химия.

 

Животът на Стефан във Варна тече нормално, като на всички останали, до нощта, когато в пророчески сън глас му споменава неясната фраза: „Много ще преживееш, но накрая ще победиш. Помагай на хората!“. Той нямал нищо против да помага на хората, но не знаел как.

Не изпускай тези оферти:

 

Същият глас му предсказва, че през следващите тринадесет години низ от страдания ще се стовари на плещите му, но ако ги преодолее, мнозина ще потърсят помощта му. Така и става – първо умира детето на Стефан, а после и майка му. От черни магии сестра му изпада в тежка кома.

Семейството му се разпада, а с новата си съпруга загубват още едно дете. Ден след като навършва 30 години, обезверен и твърдо решен да се раздели с живота, Стефан Чакъров пристига в Айтос, напускайки Попович завинаги.

Пророчеството в съня обаче се сбъдва. Тринадесет години по-късно гласът свише отново проговаря: „Победата е твоя! Ти изтърпя онова, което трябваше, и вече знаеш какво да правиш. Следвай Божия път!“.

Денят, в който узрява решението за самоубийство, се оказва първият ден от новия живот на Стефан Чакъров. Той среща хора, които му подават ръка, и започва работа на бургаското пристанище.

Прибирайки се с автобус за Айтос, усеща прилив на някаква вълна и изпада в несвяст. Първото нещо, което вижда след осъзнаването си, е непозната жена. Прочита в миналото ѝ различни събития, предсказва ѝ бъдещето.

 

И така, без да знае защо именно той, Стефан Чакъров получава възможността да се вглежда в миналото, да забелязва основните пътеки от бъдещето, да открива и лекува болести, да разваля черни магии и да прави бели магии.

 

Все повече и повече хора научават за неговите способности, благодарности се сипят от цялата страна, а и извън нея. Стефан пътува и в много други държави, за да помага. Общуването за него не е проблем, защото това е част от дарбата му – умее да разговаря с всеки на родния му език.

 

Чакъров никога не приема индивидуално хора при себе си. Всички, дошли за помощ, събира в общо помещение. Това се случило, след като заможен господин поискал от него черна магия за смърт. „Той настоя да проведа с него индивидуален сеанс – нещо, което никога не правя и точно сега ще стане ясно защо.

 

Този човек ми пробутваше някакъв огромен златен пръстен и ми обясняваше, че той ще бъде мой, ако му отговоря чии са двете деца, живеещи при сина му. Аз разкрих пред него, че всъщност именно той е биологичният баща на двете дечица – тоест той е преспал със съпругата на сина си. Това обаче не е всичко.

Интересното беше, че видимо доволният от това, че съм му отговорил правилно, господин остави пръстена в моите ръце, но тогава той ме попита в прав текст:

 

„Как да унищожим тази гад?“. Коя гад ли? Собствения му син! Тоест аз да съм бил направел черна магия, за да може синът му да умре, а той да си остане с въпросната снаха – майка на децата му.

Колкото и да беше по възрастен от мен, го хванах за яката и го изхвърлих навън като мръсно коте. Отвън имаше чакаща възрастна женичка, която, без да разбира за какво става въпрос, започна да го удря и гони. Оттогава провеждам сесиите си групово“, разказва Стефан.

Чакъров разкрива, че в неговата сфера има много шарлатани, и съветва хората никога да не се доверяват на „ясновидци“, които им искат фиксирана сума пари или ги търсят по домовете им.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мириам Търновска, снаха на цар Симеон, стана принцеса на Йордания
Next: Рoди жeнa, кoятo тeжи 272 кг.! Лeкapи шoкиpaни oт paзмepa нa бeбeтo: Тoвa paждaнe щe гo пoмня дoкaтo cъм жив

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.