Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 14 години по-късно. Ето как живеят жената, която роди на 67 години и нейната дъщеря
  • Новини

14 години по-късно. Ето как живеят жената, която роди на 67 години и нейната дъщеря

Иван Димитров Пешев октомври 26, 2022
chetiriariarnas.jpg

Коя е най-добрата възраст една жена да си има бебе? Становищата по този въпрос са доста полюсни и разнопосочни.

Според някои най-добре е една жена да стане майка, докато още е млада и жизнена. Тогава тя ще е по-здрава и ще има повече сили да отгледа едно здраво дете.

Сред хората естествено има и мнение, че по-късното майчинство е много по-полезно.

Не изпускай тези оферти:

Хората, които подкрепят тази теза, вадят аргументи, че една по-зряла жена – на около 35-45 години, е много по отговорна и може да възпита много по-добре и правилно един израстващ малък човек.

Тези дами имат успешна кариера, собствени жилища и солидни спестявания. Така могат да осигурят на детето си много по-добър живот и бъдеще.

Днешната история на ТРГ, която сме решили да ви разкажем обаче, не попада в нито една от тези две категории. Възрастта, по време на която нашата героиня е родила, е меко казано уникална. Дамата е жител на Букурещ и за първи път е станала майка на 67-годишна възраст. Името й е Адриана Илиеску.

Защо тя обаче не е родила на 20, 30 или пък дори на 45 години? Отговорът е много прост – жената просто е била истинска кариеристка. Тя е изследователка и е посетила буквално почти целия си живот на науката и проучванията си. В един момента обаче осъзнала, че е изгубила много ценно време.

Пенсионерката решила да се възползва, ако има някакъв шанс да стане майка, а и не искала да живее съвсем сама в двустайния си апартамент.

Адриана решила да отиде в клиника и да опита да забременее ин витро. Естествено в много други страни сигурно биха й отказали заради възрастта й, но в Румъния няма закон, който да й забранява да опита.

 

 

Всички осъждали Адриана, когато научили, че се опитва да има деца. Жената понесла много злоба и критики. Чудото обаче се случило и тя забременяла с близнаци.

По време на раждането обаче едно от децата не успява да оцелее и умира. Адриана все пак преборва мъката и решава да посвети остатъка от живота си на живото си момиченце. Тя кръстила дъщеричката си Елиза.

Проблемите на Адриана обаче не свършили с раждането на детето. Хората непрестанно шушукали зад гърба й или й се подигравали.

 

Дори по време на кръщенето на момиченцето в църквата, свещените служители също не спестили критики и упреци към Адриана. „Казваха ми, че нечист дух сигурно се е вселил в детето ми, но аз не им вярвах. За мен Елиза е дар от Бога и затова ще съм му вечно благодарна“, споделя тя.

След известно време жената се научила да не обръща внимание на критичните погледи и злостните думи на околните или на минувачите по улицата. Тя фокусира мислите и енергията си само и единствено в грижите за дъщеричката си. Е, към днешна дата Елиза вече е на 14 години. Тя е много красива и сладка. Момичето води живот на обикновен тийнейджър на нейната възраст.

Момиченцето казва за майка си, че тя няма да умре скоро. „Въпреки че е на повече от 80 години мама се храни много правилно и се чувства най-много на 30“, каза Елиза.

Най-голямата мечта към днешна дата на Адриана е да доживее мигът, в който детето й ще стане пълнолетно.

А вие какво мислите за историята на Адриана и Елиза?

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ужасно преживяване в България преобърна живота на тъста на новия британски премиер
Next: Агресивна жена нападна и опита да изтръгне малко дете от ръцете на майка му

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.