Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • 16 години, след като Стависки уби Петър и прати Мануела в кома, един българин не издържа и
  • Без категория

16 години, след като Стависки уби Петър и прати Мануела в кома, един българин не издържа и

Иван Димитров Пешев януари 6, 2024
sfdvdsfhdfhfghgfhgf

Ервин Алексиев:

16 тъжни години.

Докато съм жив и я има тази свободна трибуна наречена ФБ, Няма да се уморя да го повтарям и примоням.

Денят бе пак неделя, годината 2007.

Нвършват 16 години от тежката катастрофа причинена от Максим Стависки, която изпрати Мануела Горсова на 18 години в будна кома и сложи край на младият живот на Петър Петров на 24 години.

16 години липса на живот, сраведливост, покаяние.

16 години абсолютно неадекватно поведение на институциите и обществото. 16 години спекулации, раздвояване на мнения и вземане на страни.

Катастрофата на Стависки е част от войната между бедните и богатите.

Войната на обикновените хора и така наречените известни. Между трезвената „Хонда” и пияния „Хамър”.

Сблъсък, който се повтори в съда. Богатите също плачат, но не влизат в затвора. Бедните умират лесно и трудно излизат от кома!

Първата му публична изява е чак през 2016 г. в гостуващ руски спектакъл на лед в зала „Арена Армеец“ в София, когато заедно с партньорката си Албена Денкова са бурно аплодирани от над 10 000 души публика.

Въпреки това извън ледената пързалка Стависки предпочита да не дава изявления пред журналисти. Няколко години заедно с партньорката си управляваха школа за кънки „Денкова-Стависки“ и печелиха от обучението на деца за кънкьори в Зимния дворец в София.

По време на пандемията през 2020 г. двамата се изнесоха трайно в Русия. В Москва отново Стависки се занимава с школа за млади надежди във фигурното пързаляне. Участват периодично и в спектакли на лед, организирани от бившия шампион Иля Авербух из целия бивш Съветски съюз.

Наскоро в интервю за руска медия Стависки коментира, че през 2006 г. в България са ги канили заедно с Албена да навлязат в политиката. „Когато с Албена бяхме световни шампиони и завършвахме кариерата си, много хора ни предлагаха да влезем в различни партии. При това не по телефона, а на специални срещи. Но ние от самото начало бяхме решили да не участваме в партийни мероприятия. Ние в България бяхме всеобщи любимци“, коментира Стависки.

За катастрофата и присъдата му у нас обаче шампионът запазва мълчание. „Аз искам да попитам как се чувства човекът, който причини това нещастие. Ние дори не споменаваме името му вкъщи. За нас той не съществува“, коментира преди време пред „Телеграф“ с мъка бащата на Мануела Красимир Горсов. „Много хора ме питат как е Мануела, но аз призовавам журналистите да попитат Максим Стависки – как е Мануела!“, призова той.

Вратичка в закона отърва Максим от кафеза

Прословутата вратичка в закона, която позволява при призната вина за причинена смърт, независимо дали е от катастрофа или криминално престъпление, да свежда присъдата под минимума, помогна на Максим Стависки. Въпреки че вината му е очевидна и фактите показват, че е бил с 1,1 промила алкохол в кръвта. Фигуристът, който беше и лице на кампанията за безопасно шофиране „Ако си пил, слез – искам да стигна жив”, призна напълно вината си. Така Върховният касационен съд определи наказание от 2 години и 6 месеца условно с 5-годишен изпитателен срок.

През цялото време на делото така и категорично не бе доказано кога точно е пил ракия. Хитрият ход на неговите адвокати през цялото време на делото поддържаше тезата, че Максим е пил алкохол от притеснение след инцидента, „няколко глътки за успокоение“. Точно резултатът от тези „няколко глътки“ бил отчетен от дрегера на дошлите на място пътни полицаи.

Continue Reading

Previous: Сашо Кадиев хвърли в ступор всички с това, което направи в ефир
Next: Урок по география: На кой град, извън България, българите са му викали Цариград?

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.