Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • 17 години, след като Стависки сложи край на живота на Петър и прати Мануела в будна кома, един българин не издържа и написа…
  • Без категория

17 години, след като Стависки сложи край на живота на Петър и прати Мануела в будна кома, един българин не издържа и написа…

Иван Димитров Пешев декември 9, 2024
Screenshot_3

17 години, след като Стависки сложи край на живота на Петър и прати Мануела в будна кома, един българин не издържа и написа гневно послание във Фейсбук. На 5 август фигуристът пие, качва се на мощния си Хамър и помита колата, в която пътуват Петър Петров и Мануела Горсова.

Ето какво пише Ервин Алексиев:

„17 тъжни години. Докато съм жив и я има тази свободна трибуна наречена ФБ, Няма да се уморя да го повтарям и припомням.
Денят бе пак неделя, годината 2007.

5 август се навършват 17 години от тежката катастрофа причинена от Максим Стависки, която изпрати Мануела Горсова на 18 години в будна кома и сложи край на младият живот на Петър Петров на 24 години.

17 години липса на живот, сраведливост, покаяние. 17 години абсолютно неадекватно поведение на институциите и обществото.17 години спекулации, раздвояване на мнения и вземане на страни.

Катастрофата на Стависки е част от войната между бедните и богатите. Войната на обикновените хора и така наречените известни. Между трезвената „Хонда” и пияния „Хамър”. Сблъсък, който се повтори в съда.

Богатите също плачат, но не влизат в затвора. Бедните умират лесно и трудно излизат от кома!“

Още новини:

Говорителят на Софийската районна прокуратура Николай Николаев коментира случая с бащата на Мануела Горсова, който е разследван по сигнал за липсващи пари от банкови сметки и изчезването на семейни бижута

„Престъплението обсебване и злоупотреба с доверие са най-близки до случая с Красимир Горсов. В сигнала е описано, че липсват бижута, ако това се потвърди, ще говорим и за кражба. Трябва да се прецени дали има квалифициращи обстоятелства, наказанието може да е до 8 години затвор“, каза Николаев, предава NOVA.

Припомняме, че Мануела пострада при катастрофата с шампиона по фигурно пързаляне Максим Стависки. Това, че баща ѝ е в неизвестност от няколко дни, разкри актьорът Владислав Карамфилов, който години наред помага на семейството. Впоследствие прокуратурата съобщи, че има официално постъпил сигнал и предстои разследване по случая с изчезналия Красимир Горсов.

По случая веднага е разпоредена проверка на СДВР. Следва да бъдат изяснени множество обстоятелства и да се конкретизират много неща. Указано е на полицията да бъде установено местонахождението му и доброволно да му бъдат снети показания. Трябва да установим кой е изтеглил парите и колко са изтеглени. Деянията от този тип се водят от частен характер, защото, ако се докажат, са извършени между близки“, обясни магистратът.

По думите му е много важно МВР и НС да съдействат прокуратурата в борбата с насилието. „Много е ключово и да не допуснем съдебната власт да бъде обхваната от хаос. Очакваме изпълнителната власт също да се стабилизира. ВСС би следвало да упражнява правомощията си до формирането на нов състав, но Конституционния съд трябва да се произнесе. В момента има работна група за промени в Закона за съдебната власт, работи се цялостно с магистрати. Не знам дали най-доброто решение е спиране на процедурата за избор на главен прокурор, след като това вече се случи няколко пъти“, коментира Николаев.

Continue Reading

Previous: ДЪЩЕРЯ МИ ОСТАВИ МАЛКОТО СИ МОМЧЕ ПРИ МЕН И ИЗЧЕЗНА
Next: Не оставай при майка си повече от 10 минути, там няма какво да правиш, нарежда зет ми на дъщеря ми

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.