Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 23-годишната Вероника от Пловдив е най-младата тираджийка у нас
  • Новини

23-годишната Вероника от Пловдив е най-младата тираджийка у нас

Иван Димитров Пешев април 30, 2023
verraosrkasroasras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

23-годишната Вероника Стефанова от Пловдив работи една все още нестандартна за жени в България професия. Момичето е най-младата тираджийка у нас и тотално разби клишето, че трябва да си мъж, за да си зад волана на тежкотоварен автомобил.

Пловдивчанката и нейният спътник в живота Петър Пенов, който също практикува тази професия, са избрали живот на колела, а за тяхната вдъхновяваща история ни сподели майката на Вероника – Тони. Тя споделя, че в момента двамата се намират в Италия и няма търпение съвсем скоро да ги посрещне в България и родния Пловдив.

„Очаквам да се приберат около 15 декември. Това ще е един нестандартен подарък за Коледа от мен за нея и годеникът й Петър Пенов.“ – разказва пред Trafficnews майката на Вероника – Тони Стефанова.

Вероника е родена на 14 юни 1996 година в Пловдив. Завършва Рекламна графика в СОУ „Св.Св. Кирил и Методий“ – Пловдив, а по-късно и Графичен дизайн в ЧПК „Омега“.

Петър е четири години по-голям от Вероника и е ученическата й любов, а погледите им за първи път се срещат, когато са в 5-ти клас, разбра Ко4.

С течение на времето приятелството прераства в любов. По-късно идва период на раздяла, ако може да бъде наречена така, тъй като Петър се обръща към своята любима с трогателните думи „Ще те чакам да станеш на 18 години и тогава пак можем да бъдем заедно.“ И наистина става така!

Оттогава до ден днешен те са неразделни, а преди няколко месеца, навръх рождения й ден – 14 юни, Петър пада на колене пред своята любима с пръстен в ръка и въпрос „Ще се омъжиш ли за мен?“, а тя без ни най-малко да се замисли отговаря с така чаканото „Да“.

Петър дълго време работи като тираджия и именно това е причината бензинът в кръвта на Вероника да се запали. Година и половина тя пътува с Петър в чужбина – Италия, Германия, Белгия. След това решава да изкара шофьорски курс за тежкотоварни автомобили и на 8 октомври е назначена официално на работа в транспортна фирма ПИМК.

„Никога не съм мислила, че дъщеря ми ще кара тир. В началото бях шокирана и все повтарях, че мама не я е гледала 23 години, за да стане тираджийка. Но тя го реши и каза, че нищо не може да повлияе на нейното решение. Сега е много доволна и щастлива.“ – разказа майка й Тони Стефанова.

Приятелите й също реагират странно и са искрено учудени от решението на Вероника. В същото време и се възхищават за смелостта и за това, че въпреки, че тираджийството е по-популярно като мъжка професия, тя се справя и го прави с желание.

В момента Петър и Вероника карат един тир. Двамата работят по 16 часа – през половината време спират по паркинги, където си готвят, къпят се и лягат да почиват. Почивните им дни са в събота следобед и неделя, като обикновено гледат телевизия, пазаруват си и се събират с колеги, превърнали се в приятели.

„На нея много й харесва, дори много пъти ми е споделяла, когато не е на работа, че не може да си намери нещата във вкъщи и чака с нетърпение да си отиде в нейната боксониерка, за да й е всичко на една ръка разстояние. Харесва й този начин на живот и времето й лети много бързо“ – завършва своя разказа най-близкият човек на Вероника – нейната майка.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Най-голямото съкровище на Балканите е скрито в Стара планина
Next: Път към рая. Семейства на загинали в катастрофа се утешават с необикновена снимка

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.