Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 24-годишният Дани е заклещен в инвалидна количка, помогнете му леглото да не е неговият затвор
  • Новини

24-годишният Дани е заклещен в инвалидна количка, помогнете му леглото да не е неговият затвор

Иван Димитров Пешев февруари 6, 2023
dasdnasdnasidasndsa.jpg

„Аз съм Дани и съм на 24 години. Казват, животът е пред мен. Сблъскам с нещо, което никога не съм си представял, че може да се случи на мен. Докато не се събудиш един ден, а реалността стане най-големия ти кошмар.“.

Така започва изповедта за съдбата си вече бившият плувец.

Предричали му, че го очакват спортни успехи. Бил много добър. През лятото, когато бил за 12 клас, започва работа като спасител в аквапарк.

Случило се нещастие. Наложило се той да бъде спасяван. Сам разказва за злощастието с него: „Спуснах се по една от пързалките и паднах така, че ударих главата си в дъното на басейна.

Счупих 7-ми шиен прешлен, което доведе до пълно обездвижване от врата надолу. Целият ми живот се преобърна – планове за университет, работа, всичко беше заличено от две думи, „обездвижен си“.“.

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Претърпял две операции, преминанал през интензивни рехабилитации и множество изследвания. Нахъсвал се да не се предава. Вече успява да движи двете си ръце, частично и пръстите си. Може да сяда в инвалидната количка. Благодарен е, че не е сам: „Подкрепят ме моята борбена майка, страхотната ми сестричка и незаменимите ми приятели, които не ме изоставиха.

Те ми дават сили да продължавам. Аз не съм от типа хора, които просто ще се откажат, ще останат на легло цял живот, ще питат „защо на мен“ и ще се самосъжаляват. Аз няма да спра да се боря и да давам всичко от себе си, за да постигна моята крайна цел.

Някой ден искам да имам деца, да водя по-пълноценен живот, да не бъда толкова зависим!“.
Дани е окуражен. Лекарите твърдят, че има голям шанс. Това няма как да стане без да му се помогне. Слава богу, не е необходима огромна сума. Само някакви си  24050 лв. са нужни за лечението му. За семейството му, обаче1 тези пари са като милиони.

Дани не се вайка, обраща, запазил достойнството си, към всеки един, който е готов да промени съдбата му: „Моля те да ми подадеш ръка за едно по-добро бъдеще, в което ще мога да водя по-пълноценен начин на живот, а леглото няма да е моя затвор.

Твой,Дани, на 24 години – сигурен в успеха

Помогни тук:
https://pavelandreev.bg/campaign/pomoshh-za-danihelp-for-danny

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Току-що ни запалиха редакционните телефони, ударило е чудовищно земетресение в Турция
Next: Извънредно! България вдига Спартаните за Турция. Сгради падат и погребват хората вътре

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.