Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 25-годишна се похвали със суперкола, часове по-късно загина в адска катастрофа
  • Новини

25-годишна се похвали със суперкола, часове по-късно загина в адска катастрофа

Иван Димитров Пешев януари 10, 2023
ssuspasodaspdas.png

25-годишно момиче, жителка на Мериленд, загина в тежка катастрофа на пътя, след като преди това бе използвало профила си в една от социалните мрежи, за да се похвали с новото си спортно возило.

Малко по-късно обаче полицията съобщава за тежък пътен инцидент, в който, освен 25-годишната Стефания Васкес, загива и нейният спътник – 35-годишния Джонатан Чаркас, информират световните агенции.

В катастрофата е участвал и друг автомобил, чиито пътници са били откарани в близката болница, но без опасност за живота.

25-годишната Васкес, която е била майка, е трябвало този петък да се яви в съда, след като на 2-ри август е била арестувана за шофиране в нетрезво състояние и за притежание на огнестрелно оръжие в жабката на колата си, пише Канал 3.

Не изпускай тези оферти:

Още една катастрофа, но този път е от България.

Трима нелегални мигранти с кола катастрофираха на АМ „Тракия“, както съобщихме по-рано. От мелето те са пострадали. На мястото на инцидента край Нова Загора се оказва и лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов. Ето как описа преживяването си в социалните мрежи:

„Пътувам от Бургас към София. Малко преди Нова Загора на магистралата виждам много коли на аварийни. Спирам, отивам да видя какво става – катастрофа, една кола стои смляна в средната лента, до нея на асфалта лежат и не мърдат трима души.

Виждам човек в светлоотразителна жилетка. Решавам, че е полицай, но после виждам, че не е, а липсва и полицейска кола. Оказва се тираджия, станал свидетел на катастрофата, и по своя инициатива започнал да регулира движението.

Намесихме се и ние, сложихме авариен триъгълник, започнахме да махаме със светлинни сигнали на бясно каращите коли, за да не се блъснат в ударената кола. Пострадалите се оказаха нелегални емигранти, мароканци.

Казахме им да не се движат, докато не дойдат лекарите, за да не пострадат повече – така са ни учили в курсовете на Червения кръст по бърза помощ. Междувременно обаче, по дяволите, нито една кола не спря да пита какво става и дали имаме нужда от помощ!!!! Нито една, а минаха десетки коли!!!

Полицията дойде след около 30-35 минути, линейката след още 5-10 минути, пожарната 2-3 минути след линейката. Всички действаха бързо и професионално, макар и според мен да закъсняха. Но пък в такава ситуация минутите текат като часове, така че не искам да ги осъждам.

Има и друго – докато бяхме на магистралата поне 3 пъти щяха да се блъснат коли в нас! Имаме човек със светлоотразителна жилетка, пуснали сме сигнални светлини на колата, трима души махаме с фенерчета и даваме светлинни сигнали и въпреки това „състезателите“ буквално щяха да ни отнесат на няколко пъти, заедно с катастрофилалата кола.

Обикновено в такива случаи нападаме прогнилата държава и разпадащите се нейни служби, и почти винаги имаме основание. Обаче, драги сънародници, кого да нападна за това, че никой не спря да помогне в нощта?!?

В заключение ще кажа само едно – БРАВО на този българин, който сам, на свой риск в началото на цялата ситуация е предотвратил по-голяма трагедия. Един човек, но голям българин, когото сега като пиша се сещам, че дори забравих да го питам как се казва. Човеко, който и да си ти, покланям се пред теб!“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Това семейство остана на улицата, но си направиха дом от един стар автобус. Направо ще останете без думи като надникнете вътре
Next: Откриха пилот, свален преди 30 години! 4-месечната му дъщеря никога не го е виждала никога

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.