Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 4 години учене и 100 изпита за 997 лв. заплата: Акушерка обяви, че напуска
  • Новини

4 години учене и 100 изпита за 997 лв. заплата: Акушерка обяви, че напуска

Иван Димитров Пешев септември 5, 2023
qwdqwfsdgsdg.png

Акушерка от великотърновската болница напуска унизена една от най-благородните професии. Милена Манова е възмутена от отношението на държавата към нейната професия, отчитайки мизерното заплащане, което дори няма 1000 лв. на месец.

„Написах писмо до ръководството на лечебното заведение, защото проблемът е във всички болници. Това е масовата заплата, която е недопустимо малка за труда ни.

Знаете ли как се слага абокат на бебе, което тежи 1 кг? Ние се грижим за тях 24 часа. Сама съм на смяна с 10-12 бебета. С мен молба за напускане подаде още една акушерка по същата причина”, сподели в ефира на „Здравей, България” по Нова тв. Милена Манова.

Ето и самото писмо, което тя споделя във Фейсбук:

“На 40 г. реших, че ще уча за Акушерка, защото тези специалисти липсват поголовно в държавата ни. Четири години редовно обучение, близо 100!!!!!

текущи изпита, 4 държавни изпита, огромен труд, напрежение, лишения и умора, увенчани на финала с диплома и най-прекрасната “работа” на света-в Неонатология. Нарочно работата е в кавички, защото за мен това е призвание!

Горя и се вълнувам, и страдам, и съм щастлива всеки ден, въпреки че вече над пет години я работа. Но днес подавам молба за напускане

. Не заради умората, не заради стреса, не заради отговорността да се грижиш и да връщаш към живота най-ценното за всеки един от нас-детето му…. а заради факта, че отказвам да получавам унизително заплащане за труда си(997 лв основна заплата).

Нямам право да стачкувам ефективно. Молбата ми за напускане е единственият начин да “събудя” обществото и работодателя си.

…..няма да свърши света ако аз не работя в Неонатология.
Но до няколко месеца или години такава няма да има в областната болница, защото след мен не идва никой….. И няма и да дойде за подобна заплата.

Мога да пиша до утре какво представлява само една моя смяна…. но няма смисъл.
Докато всички ние неглижираме дълбоките проблеми на Здравеопазването, ни чакат тежки дни”.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Съветникът на Тагарев Мустафа Емин хвърли оставка
Next: Сестрата на прегазения Филип изненадващо обяви кой е виновен за убийството на брат й

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.