Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 4-годишно момченце излезе да си играе в гората и когато се върна, родителите му останаха в шок
  • Новини

4-годишно момченце излезе да си играе в гората и когато се върна, родителите му останаха в шок

Иван Димитров Пешев май 8, 2022
detesmabbutut.jpg

Между децата и животните има една специална връзка, която дори учените не могат да обяснят. Всички сме ставали свидетели как кучетата и котките търпят всякакви „мародерства“ от малките детски ръчички, без да проявяват иначе лошия си нрав.

Героят на днешната ни история се казва Доминик Браун, на 4 години.

Той бил на почивка с родителите си в националния парк Шенандоа, когато си намерил нов приятел, за учудване на всички, това било бебе еленче.

Докато семейството на Доминик си събирало багажа и се готвело да се върне у дома в Северна Вирджиния, 4-годишният Доминик си играел навън в гората. Когато го чули да бърше ботушите си на верандата, майка му надникнала да го провери.

Очаквайки Доминик да бъде сам и готов да влезе в хижата, вместо това той стоял на верандата с малко еленче, сякаш това било най-естественото нещо на света!

„Чух Доминик да бърше обувките си на верандата и си помислих, че иска да влезе“. Така че обръщам глава и ето го. “Стои отпред с малко еленче, сякаш не беше нищо странно за него.”

“Доминик ме помоли за малко зърнени храни, за да нахрани приятеля си елен, когото нарече Флаш.” – казва майката.

Очевидно малкият елен помислил, че Доминик изглежда достатъчно дружелюбен и го последвал към вкъщи.

Мама бързо грабнала фотоапарата си и направила снимка на елената и сина й, стоящи на верандата, и я споделила във Фейсбук. Разбира се, сладкият образ на двамата другари бързо се разпространили в мрежата.

След като направила снимката, майката на Доминик казала на сина си да върне сладкия елен в гората, където го намерил. Новият му приятел го последвал щастливо, преди да изчезне сред дърветата.

Еленчето си тръгнало, но за детето останало една невероятна история за разказване и сладки снимки, които ще показва на децата си след време. Майка му останала изумена от необичайната среща.

Понякога децата намират общ език с животните много по-добре отколкото ние големите хора, може би защото чистите души между едно животно и едно дете винаги ще вървят ръка за ръка.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Снимка на столичен парк от соца смълча мрежата
Next: Изненада: Цял живот сме белили грешно чесъна!

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.