Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 6-годишно момиче си отишло от рак. След 3 дни майката отворила скрина и избухнала в сълзи
  • Новини

6-годишно момиче си отишло от рак. След 3 дни майката отворила скрина и избухнала в сълзи

Иван Димитров Пешев януари 26, 2024
sdfvdfbfdhfghjhgjhg.png

Малко момиченце на име Елена Десерич било едва на шест години, когато лекарите я диагностицирали с неоперабилен рак на мозъка. Родителите се влюбили в 6-годишното хлапе, а по-малката й сестра направо я боготворяла.

Търпеливата, любознателна малчуганка обичала да чете, да върши домакинска работа и да играе с приятели и кучето на леля си. За няколко дни обаче всичко се променило.

Диагнозата

Лекарите открили, че Елена има рак на мозъка. Да се ​​каже, че всички роднини на момичето са били смазани от мъка, е малко. Мъката им не може да бъде описана.

Според тях на детето му оставала по-малко от година живот. Събрали смелост, Кийт и Брук, родителите на детето, решили да направят последните месеци от живота на дъщеря си възможно най-щастливи.

Бащата и майката били бодри и се опитвали да останат силни. Въпреки това Елена бързо осъзнала сериозността на положението си.

Жестът

Момичето решило да остави след себе си нещо, за да зарадва своите родители и по-малката си сестра.

6-годишното дете, което едва наскоро се научило да чете и пише, започнало да пише бележки за родителите си, сестра си и дори кучето.

За тази цел детето написало стотици бележки и ги скрило из целия дом.

Писмата с признанията в любов момичето сложило във всички шкафове на къщата, между страниците на книги, в кутии, върху високите етажерки…

Към този момент семейството се било преместило от Синсинати, но още не било успяло да разопакова всички вещи.

 

Върху листовете хартия били нарисувани сърчица и усмивки, а до тях Елена написала: „Обичам ви, мамо, татко и Грей“ и „Съжалявам, че съм болна“. Родителите на момичето Кит и Брук намират бележките на дъщеря си в продължение на няколко години.

Момичето било диагностицирано с рядка форма на рак, срещу който няма лекарства. Бащата разказва, че детето до последно осъзнавало какво се случва с него.

Но малката не се тревожила за себе си, повече я вълнувало как сега ще живее по-малката й сестра.

През последните няколко месеца от живота й състоянието на Елена се влошило значително. Лъчевата терапия не донесе никакво облекчение. С течение на времето детето загубило говора си, а малко по-късно горкият била обхваната от частична парализа.

Но дори и тогава момичето упорито продължи да пише бележки. Най-интересното е, че с всичко това тя успяла да запази заниманието си в тайна от родителите си!

Когато ги открили

Първото от съобщенията на Лена било намерено от баща й и майка й няколко дни след смъртта й. През следващите няколко години те откриват бележки от починалата си дъщеря на най-неочаквани места.

Дори днес, когато бебето им отдавна е починало, Кийт и Брук все още пазят няколко затворени съобщения от нея. Двойката планира да ги прехвърли на по-малката сестра на Елена малко по-късно.

Когато повечето бележки на починалата дъщеря били открити, родителите ги публикували под формата на книга. Неутешимите родители даряват всички приходи от изданието на благотворителна организация, посветена на откриването на лек срещу рака.

Така малката Елена, дори след смъртта си, дала своя важен принос в борбата със страшната болест. А нейните писма и днес възраждат надеждата в сърцата на хората по света!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Пълен абсурд – взимаш 1000 лв. заем, искат да върнеш 4000
Next: Доживяхме: Европа даде зелена светлина на нещо голямо в България, ето какво ще се случи

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.