Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 6-годишно момиче си отишло от рак. След 3 дни майката отворила скрина и избухнала в сълзи
  • Новини

6-годишно момиче си отишло от рак. След 3 дни майката отворила скрина и избухнала в сълзи

Иван Димитров Пешев януари 26, 2024
sdfvdfbfdhfghjhgjhg.png

Малко момиченце на име Елена Десерич било едва на шест години, когато лекарите я диагностицирали с неоперабилен рак на мозъка. Родителите се влюбили в 6-годишното хлапе, а по-малката й сестра направо я боготворяла.

Търпеливата, любознателна малчуганка обичала да чете, да върши домакинска работа и да играе с приятели и кучето на леля си. За няколко дни обаче всичко се променило.

Диагнозата

Лекарите открили, че Елена има рак на мозъка. Да се ​​каже, че всички роднини на момичето са били смазани от мъка, е малко. Мъката им не може да бъде описана.

Според тях на детето му оставала по-малко от година живот. Събрали смелост, Кийт и Брук, родителите на детето, решили да направят последните месеци от живота на дъщеря си възможно най-щастливи.

Бащата и майката били бодри и се опитвали да останат силни. Въпреки това Елена бързо осъзнала сериозността на положението си.

Жестът

Момичето решило да остави след себе си нещо, за да зарадва своите родители и по-малката си сестра.

6-годишното дете, което едва наскоро се научило да чете и пише, започнало да пише бележки за родителите си, сестра си и дори кучето.

За тази цел детето написало стотици бележки и ги скрило из целия дом.

Писмата с признанията в любов момичето сложило във всички шкафове на къщата, между страниците на книги, в кутии, върху високите етажерки…

Към този момент семейството се било преместило от Синсинати, но още не било успяло да разопакова всички вещи.

 

Върху листовете хартия били нарисувани сърчица и усмивки, а до тях Елена написала: „Обичам ви, мамо, татко и Грей“ и „Съжалявам, че съм болна“. Родителите на момичето Кит и Брук намират бележките на дъщеря си в продължение на няколко години.

Момичето било диагностицирано с рядка форма на рак, срещу който няма лекарства. Бащата разказва, че детето до последно осъзнавало какво се случва с него.

Но малката не се тревожила за себе си, повече я вълнувало как сега ще живее по-малката й сестра.

През последните няколко месеца от живота й състоянието на Елена се влошило значително. Лъчевата терапия не донесе никакво облекчение. С течение на времето детето загубило говора си, а малко по-късно горкият била обхваната от частична парализа.

Но дори и тогава момичето упорито продължи да пише бележки. Най-интересното е, че с всичко това тя успяла да запази заниманието си в тайна от родителите си!

Когато ги открили

Първото от съобщенията на Лена било намерено от баща й и майка й няколко дни след смъртта й. През следващите няколко години те откриват бележки от починалата си дъщеря на най-неочаквани места.

Дори днес, когато бебето им отдавна е починало, Кийт и Брук все още пазят няколко затворени съобщения от нея. Двойката планира да ги прехвърли на по-малката сестра на Елена малко по-късно.

Когато повечето бележки на починалата дъщеря били открити, родителите ги публикували под формата на книга. Неутешимите родители даряват всички приходи от изданието на благотворителна организация, посветена на откриването на лек срещу рака.

Така малката Елена, дори след смъртта си, дала своя важен принос в борбата със страшната болест. А нейните писма и днес възраждат надеждата в сърцата на хората по света!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Пълен абсурд – взимаш 1000 лв. заем, искат да върнеш 4000
Next: Доживяхме: Европа даде зелена светлина на нещо голямо в България, ето какво ще се случи

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.