Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 7 неща, които умиращият човек усеща, когато настъпва смъртта му
  • Новини

7 неща, които умиращият човек усеща, когато настъпва смъртта му

Иван Димитров Пешев март 30, 2024
sadvdfkvfdskbkfdnkhg.png

Какво усеща умиращия човек? Психолозите казват, че страхът от смъртта живее във всеки един от нас, дори и да не го осъзнаваме. И, честно да си кажем, наистина има от какво да се страхува човек в момента, когато умира и няколко часа по-късно, уточняват те.

Покойникът съзнава, че е умрял, заявиха американски учени след дългогодишни наблюдения. Оказало се, че дори и след спирането на сърцето, хората се намират в съзнание и усещат света около тях. Те могат да чуват и виждат другите, но тялото тялото вече не им се подчинява.

Работата е в това, че в преобладаващото мнозинство от случаите лекарите засичат времето на смъртта в момента, в който сърцето спира. От този момент кръвта спира да постъпва в мозъка и работата му започва да се забавя. Забавя се, но не спира. Смъртта на невроните може да отнеме няколко часа след смъртта на сърцето. И през цялото това време мозъчната кора бавно, но ще работи. А човекът ще чувства.
С това се обяснява и фактът, че след клинична смърт почти 50% от хората могат да разкажат за преживяванията си, а някои – дори да преразказват разговорите на лекарите. Някои пациенти съобщават, че сякаш са паднали в капана на собственото си тяло: разбирали са всичко, което става около тях, но не са можели дори да си помръднат пръста.

Какво точно усещат умиращите? За да разберете това, помагат отново разказите на пациенти за клинична смърт. Така учените успяват да обобщят 7 основни сценария на предсмъртните усещания:

1. Страх
2. Изображения на животни или растения
3. Ярка светлина 4. Насилие и преследване
5. Чувство за дежавю
6. Изображения на членове на семейството
7. Спомени за истинските събития, случили се около умиращия

Емоциите на пациента в последните мигове от живота му варират от страховитото до приятното. Някои съобщават, че са „били дърпани дълбоко под вода“ или осъдени на изгаряне, други – за усещане на мир и спокойствие. Някои видели лъвове и тигри, докато други „се къпели в лъчите на ярка светлина“. Някои от пациентите са се срещнали с починали свои роднини, а други чувствали, че се отделят от собствените си тела. Учените смятат, че формата на халюцинации зависи от житейския опит и убежденията. Така например, индийците виждали Кришна, а американците – Исус Христос.

Боли ли наистина смъртта?

Австралийски експерти твърдят, че болезнената смърт е много рядко явление. Много по-често хората преди смъртта си се оплакват от умора, безсъние и проблеми с дишането. Те също така отбелязват, че тези симптоми стават все по-слаби и по-слаби при приближаването на смъртта. А учени от САЩ казват, че умиращите хора се страхуват от смъртта много по-малко от живите и здравите. Авторите са изследвали блоговете на неизлечимо болни пациенти. Оказа се, че думите „щастие“ и „любов“ се срещат в тях много по-често от думите „страх“, „ужас“, „тревога“.

Подобни резултати са получени и при изучаването на последните думи на осъдени на смърт. Те са били сравнени с думите на хора, които били помолени да си представят, че са обречени на смърт. Оказало се, че думите на истинските затворници са много по-малко негативни от тези на хора, които не са били заплашени от смърт в близко бъдеще. И двата експеримента показват, че умиращите хора по-често мислят за смисъла на живота, религията и семейството, а не за самата смърт.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: На коя река има най-много градове в България?
Next: Петър Хубчев: Туморът унищожи сълзите ми, шансът ми е малък, но…

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.