Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 7 тежки обиди, които децата никога не прощават на своите родители
  • Новини

7 тежки обиди, които децата никога не прощават на своите родители

Иван Димитров Пешев декември 23, 2023
frsgfdgdfbvfbfdhfgh.png

Всичко, което правим в живота на децата ни се връща стократно. Ако детето расте обичано – то ще се научи да обича, ако усеща подкрепата на своите родители, това ще му даде криле, за да достигне най – високите върхове. Но има думи и постъпки, които възрастните често изричат или правят, без да се замислят, как те се отразяват на ранимата детска душа.

Няма да научим децата си да се държат по – добре, ако самите ние ги караме да се чувстват зле. Те помнят с години обидните думи на техните родители. Думи, който могат да се отразят пагубно в развитието на личността, думи които смазват самочувствието и предопределят съдби, пише сайтът decatabg.com.

Ето и кои са те:

1. Сравняване с другите…
Опитвайки се да мотивират децата, да учат, да се развиват в една или в друга посока – родителите правят една основна грешка – сравняват с другите деца.
„Петър ходи на трета олимпиада по математика, а ти – виж се, една задача не можеш да решиш!“.
Непрекъснатото съпоставяне не мотивира – напротив, кара детето да се чувства като провалило се, като губещо, като не достатъчно добро. Самите ние трябва да осъзнаем, че винаги ще има някой, който ще е с една крачка по напред. Това не означава, че непременно трябва да го следваме.

Всяко дете има свой собствени качества, възможности и заложби, който е добре да изтъкваме а не непременно да го поощряваме към това, което са добри останалите.

2. Подценяват възможностите…
„Остави, това не е твоя работа“

„Дай това на брат си да го направи – ще се справи по – добре“

Родителите често подценяват възможностите на свойте деца. Това ги кара да се чувстват малоценни, губят стимул за борба и воля да се докажат.
Не отсичайте крилете им. Дайте им възможност да се докажат. Дори да не постигнат най- добрите резултати ще знаят, че поне са опитали.

3. Неспазените обещания…
Всяко дете помни неспазените обещания на своите родители.

„Ако ти завършиш с отличен ще ти купя ново колело!“

Мечтаната награда стимулира детето да даде най – доброто от себе си, за да постигне добри резултати, но какво, ако не спазим обещанието си?

Когато не получи обещаната награда, детето не само остава разочаровано, а разбира и каква е стойността на обещанието. Едва ли следващия път този номер ще мине.

Ако не смятате да изпълните обещанието – просто не обещавайте.

4. Лъжата
Лъжата си е лъжа, както и да я тълкуваме.
Най – често родителите се опитват да заблудят децата си, за да прикрият неприятна информация, печални факти, които биха разстроили по – малките.

Макар и оправдана , благородната лъжа може да се превърне в повод за конфликт или в „пример за подражание“.
….“Те ме излъгаха и аз ще ги излъжа!“

5. Предателство
Децата не забравят, когато са били предадени.
Разкриването на дълбоко пазена тайна, предпочитането на някой друг дори и под формата на игра – тези постъпки могат да се отразят отрицателно върху детето. То започва да се чувства предадено, трудно би поверило своите тайни отново.

6. Незачитане на мнението
Повод за пререкания между родители и деца е нежеланието на по – възрастните да се съобразят с мнението на децата си. Подрастващите имат свое мнение за мода, стил, прически, които често не съвпадат с мнението на родителите им. Те от своя страна не спестяват унизителни забележки от сорта на:

“ Така ще ходиш облечен/а, когато сам/а изкарваш парите си!“

“ Ти още не знаеш какво искаш! “

“ Докато живееш в моя дом ще правиш това което аз казвам! “

7. Безразличие
Това може би е една от най – фаталните грешки, които родителите допускат.

В тази връзка японски учен представя нагледно пред целия свят един прост опит с растения. Той посадил три еднакви растения в отделни саксии.

Всяка сутрин обсипвал с внимание и грижи първата саксия – помилвал я, говорил и мили думи.

На второто растение крещял и го обиждал с груби думи.

Третото растение – дори не го поглеждал.

След време от първата саксия се появило красиво цвете. Второто растение било абсолютно сухо, а третото семенце така и не поникнало.

Децата в голяма степен приличат на тези семенца, а родителите жънат това, което сами са посадили.

Обичайте, подкрепяйте, разбирайте своите деца!

Преди да се впуснете в обиди пребройте до 10. Тогава си представете, как бихте се почувствали, ако сте от другата страна!?

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Страшна катастрофа с три коли почерни празниците: Има загинал и ранени
Next: Голяма верига пропищя: Идва дефицит на стоки в магазините

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.