Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 7 неща, които умиращият човек усеща, когато настъпва смъртта му
  • Новини

7 неща, които умиращият човек усеща, когато настъпва смъртта му

Иван Димитров Пешев март 30, 2024
sadvdfkvfdskbkfdnkhg.png

Какво усеща умиращия човек? Психолозите казват, че страхът от смъртта живее във всеки един от нас, дори и да не го осъзнаваме. И, честно да си кажем, наистина има от какво да се страхува човек в момента, когато умира и няколко часа по-късно, уточняват те.

Покойникът съзнава, че е умрял, заявиха американски учени след дългогодишни наблюдения. Оказало се, че дори и след спирането на сърцето, хората се намират в съзнание и усещат света около тях. Те могат да чуват и виждат другите, но тялото тялото вече не им се подчинява.

Работата е в това, че в преобладаващото мнозинство от случаите лекарите засичат времето на смъртта в момента, в който сърцето спира. От този момент кръвта спира да постъпва в мозъка и работата му започва да се забавя. Забавя се, но не спира. Смъртта на невроните може да отнеме няколко часа след смъртта на сърцето. И през цялото това време мозъчната кора бавно, но ще работи. А човекът ще чувства.
С това се обяснява и фактът, че след клинична смърт почти 50% от хората могат да разкажат за преживяванията си, а някои – дори да преразказват разговорите на лекарите. Някои пациенти съобщават, че сякаш са паднали в капана на собственото си тяло: разбирали са всичко, което става около тях, но не са можели дори да си помръднат пръста.

Какво точно усещат умиращите? За да разберете това, помагат отново разказите на пациенти за клинична смърт. Така учените успяват да обобщят 7 основни сценария на предсмъртните усещания:

1. Страх
2. Изображения на животни или растения
3. Ярка светлина 4. Насилие и преследване
5. Чувство за дежавю
6. Изображения на членове на семейството
7. Спомени за истинските събития, случили се около умиращия

Емоциите на пациента в последните мигове от живота му варират от страховитото до приятното. Някои съобщават, че са „били дърпани дълбоко под вода“ или осъдени на изгаряне, други – за усещане на мир и спокойствие. Някои видели лъвове и тигри, докато други „се къпели в лъчите на ярка светлина“. Някои от пациентите са се срещнали с починали свои роднини, а други чувствали, че се отделят от собствените си тела. Учените смятат, че формата на халюцинации зависи от житейския опит и убежденията. Така например, индийците виждали Кришна, а американците – Исус Христос.

Боли ли наистина смъртта?

Австралийски експерти твърдят, че болезнената смърт е много рядко явление. Много по-често хората преди смъртта си се оплакват от умора, безсъние и проблеми с дишането. Те също така отбелязват, че тези симптоми стават все по-слаби и по-слаби при приближаването на смъртта. А учени от САЩ казват, че умиращите хора се страхуват от смъртта много по-малко от живите и здравите. Авторите са изследвали блоговете на неизлечимо болни пациенти. Оказа се, че думите „щастие“ и „любов“ се срещат в тях много по-често от думите „страх“, „ужас“, „тревога“.

Подобни резултати са получени и при изучаването на последните думи на осъдени на смърт. Те са били сравнени с думите на хора, които били помолени да си представят, че са обречени на смърт. Оказало се, че думите на истинските затворници са много по-малко негативни от тези на хора, които не са били заплашени от смърт в близко бъдеще. И двата експеримента показват, че умиращите хора по-често мислят за смисъла на живота, религията и семейството, а не за самата смърт.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: На коя река има най-много градове в България?
Next: Петър Хубчев: Туморът унищожи сълзите ми, шансът ми е малък, но…

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.