Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 80-годишната Вера разкрива: Телепортирах се с таксито в турското робство
  • Новини

80-годишната Вера разкрива: Телепортирах се с таксито в турското робство

Иван Димитров Пешев март 21, 2023
bababashaslkktasoras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Докато карах из софийските улици, преминах назад във времето, съжалявам, че не събрах прахта от колата за доказателство

„Телепортирах се назад и се пренесох по време на турското робство! През 1977 година, докато карах таксито си из столичните улици, изведнъж всичко изчезна. Появи се тесен и каменист път. От лявата ми страна видях огромна старинна постройка.

 

След време разбрах, че съм видяла конака – турското управление, в което са се намирали военните със съпругите и децата си. Имаше стар дувар от кирпич метър и половина, който се ронеше и покри цялата ми кола с прах. Аз се движех и не спирах, свивайки към паметника на Васил Левски. Изведнъж всичко отново изчезна и се върнах в наше време.“

 

Така описа пред „България Днес“ първата си телепортация назад във времето 80-годишната баба Вера. Редакцията ни се свърза с нея, за да разкаже още от невероятните си истории, които разкри публично за първи път пред медията ни наскоро.

 

Докато карала таксито си, Вера се връщала назад във времето

 

След като слязла от колата си, възрастната жена видяла, че автомобилът е покрит с прах. Баба Вера сподели, че съжалява, че не е събрала прахта от колата в кесийка, за да я даде за изследване, което да докаже колко години назад във времето се е върнала. След време, когато жената си мислела, че й се е сторило и не е възможно да се телепортира отново – тя пак се върнала назад във времето.

 

„Най-често се телепортирах в полунощ, докато карах таксито си. Една вечер през 1998 година, докато шофирах по столичен булевард, почувствах топлина, която я няма на нашия свят. Булевардът изчезна и се превърна в тесен път с камъни и от двете страни малки магазинчета, където се продават платове, дрехи и накити. Разбрах, че отново съм се върнала по време на робството и съм се озовала на търговска уличка, където турците са продавали стоката си.

 

Магазините бяха пусти, но аз почувствах, че вътре има мои неща. Влязох вътре и започнах да събирам това, което чувствах за мое. Един вътрешен глас ми каза да не взимам тези неща, защото в нашия свят ще се превърнат в прах, и всичко отново изчезна, а аз се озовах в колата си“, спомняи си Вера.

 

 

Пратеници посещават пенсионерката

Жената дълго време размишлявала за това, което й се е случило, и за предишните си животи. Искала да разбере защо миналото я преследва и каква е била тогава.

След поредното среднощно телепортиране в колата на Вера се качила прегърбена баба, която помолила таксиметровата шофьорка да я закара на 50 метра.

„Тя седна на предната седалка до мен, погледна ме и ми каза: „Дете, недей да мислиш и да ровиш в миналото си. Каквото е било твое, не можеш да го вземеш. Дори и да го вземеш в този свят, в днешно време, то ще се превърне в прах“. Когато попитах бабата коя е тя и откъде знае какво ми се случва, тя отговори, че е съседка на Ванга. Тази жена бе изпратена, за да ме предупреди да не взимам нищо старо в нашето време“, разказа с трепет в гласа си Вера.

 

Извънземни я носят на ръце

„Извънземни ме носеха на ръце, а след това се събудих в тялото си като човек!“ Това разказа Вера Велева пред „България Днес“ преди броени дни.

80-годишната пенсионерка за първи път публично разкри необикновените неща, които се случват в живота й. Вера сподели, че още като съвсем малка извънземните я изпратили на Земята.

 

„Помня, че тичах с двама мъже в бели одежди насред необятна поляна. Те бяха високи около два метра с дълги руси коси до раменете. Единият от тях ме носеше на ръце и ми каза, че е време. Тогава за първи път се събудих в човешкото си тяло. Бяха ме сложили на широко легло и до мен имаше една жена, която никога не бях виждала до сега – моята майка“, разкри Велева.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Търсят хора за работа. Дават 2300 лева заплата
Next: Гала остана бездомна, приюти я Цецо от Семейни войни

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.