Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 80-годишната баба Вера: Извънземните ми казаха да не гласувам!
  • Новини

80-годишната баба Вера: Извънземните ми казаха да не гласувам!

Иван Димитров Пешев април 3, 2023
babaveerrrasrast.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

„Извънземните ми казаха да не гласувам. Общувахме си чрез телепатия, обясниха ми, че моят вот, както и на всички други ще е глас в пустиня. Няма да се състави правителство и на тези избори.“

Това каза баба Вера пред „България Днес“. Пенсионерката сподели наскоро пред вестника за супер силите си и възможността й да се телепортира назад във времето. По нейни думи баба Вера е пратеник от извънземните на земята и много пъти се е срещала лично с тях. Тези неземни създания са й се явявали много пъти и са й подсказвали как да постъпи в различни житейски ситуации.

„Ще дойде време и в България ще заживеем по различен начин. Предстои да се случи огромен катаклизъм, който ще пречисти нацията ни. Ще оцелеят само достойните хора, които не са злобни, алчни и ненавистни. Извънземните ще изберат управленци, които да се грижат за хората. Животът ще е еднакъв за всички, хората ще имаме еднакво, както сме били създадени, и ще живеем добре“, разказа баба Вера.

 

Пенсионерката сподели, че е имала видение, в което всички човеци бягали от болест, по-страшна от чумата и коронавируса.

„Карах един огромен запечатан тир и ми беше заръчано да не го разпечатвам, докато не му дойде времето. По пътя виждах хора, които бягаха от градовете и равнините в страх да не се заразят от смъртоносната болест. Стигнах до една градина в планинска местност и паркирах тира.

Около мен имаше малко автомобили на оцелелите, които са успели да избягат. Изведнъж усетих топлина и от недрата на земята се появи изпепеляващ огън. Хората пламнаха и започнаха да загиват“, с ужас си спомни Вера.

Жената сподели, че алчността и човешката злоба са провокирали земята и извънземните да ни накажат, а моментът на разплата е близо.

„Хората, които ще се явят на изборите, не заслужават да ни управляват и да заемат тези постове. В момента няма подходящи кандидати. Има една стара пословица с много истина в нея“, добавя 80-годишната баба.

„Една въшка, когато се наяде, излиза на ревера.“ Същото важи и за депутатите ни. Те се кандидатират, но не с мисъл да подобрят живота в страната ни, а с цел да си оправят живота и този на децата им. Не ги е грижа за нас, а само за себе си и бъдещето на рода си. Техните действия ще бъдат наказани. Близо е времето, в което ще бягат и ще се чудят къде да се скрият“, разказа за финал Вера.

 

Източник на новината е България Днес.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Жестока драма разтърсва семейството на Тони Димитрова
Next: Светльо Иванов завел Цитиридис в шоуто на Слави

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.