Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 80-годишната Вера разкрива: Телепортирах се с таксито в турското робство
  • Новини

80-годишната Вера разкрива: Телепортирах се с таксито в турското робство

Иван Димитров Пешев март 21, 2023
bababashaslkktasoras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Докато карах из софийските улици, преминах назад във времето, съжалявам, че не събрах прахта от колата за доказателство

„Телепортирах се назад и се пренесох по време на турското робство! През 1977 година, докато карах таксито си из столичните улици, изведнъж всичко изчезна. Появи се тесен и каменист път. От лявата ми страна видях огромна старинна постройка.

 

След време разбрах, че съм видяла конака – турското управление, в което са се намирали военните със съпругите и децата си. Имаше стар дувар от кирпич метър и половина, който се ронеше и покри цялата ми кола с прах. Аз се движех и не спирах, свивайки към паметника на Васил Левски. Изведнъж всичко отново изчезна и се върнах в наше време.“

 

Така описа пред „България Днес“ първата си телепортация назад във времето 80-годишната баба Вера. Редакцията ни се свърза с нея, за да разкаже още от невероятните си истории, които разкри публично за първи път пред медията ни наскоро.

 

Докато карала таксито си, Вера се връщала назад във времето

 

След като слязла от колата си, възрастната жена видяла, че автомобилът е покрит с прах. Баба Вера сподели, че съжалява, че не е събрала прахта от колата в кесийка, за да я даде за изследване, което да докаже колко години назад във времето се е върнала. След време, когато жената си мислела, че й се е сторило и не е възможно да се телепортира отново – тя пак се върнала назад във времето.

 

„Най-често се телепортирах в полунощ, докато карах таксито си. Една вечер през 1998 година, докато шофирах по столичен булевард, почувствах топлина, която я няма на нашия свят. Булевардът изчезна и се превърна в тесен път с камъни и от двете страни малки магазинчета, където се продават платове, дрехи и накити. Разбрах, че отново съм се върнала по време на робството и съм се озовала на търговска уличка, където турците са продавали стоката си.

 

Магазините бяха пусти, но аз почувствах, че вътре има мои неща. Влязох вътре и започнах да събирам това, което чувствах за мое. Един вътрешен глас ми каза да не взимам тези неща, защото в нашия свят ще се превърнат в прах, и всичко отново изчезна, а аз се озовах в колата си“, спомняи си Вера.

 

 

Пратеници посещават пенсионерката

Жената дълго време размишлявала за това, което й се е случило, и за предишните си животи. Искала да разбере защо миналото я преследва и каква е била тогава.

След поредното среднощно телепортиране в колата на Вера се качила прегърбена баба, която помолила таксиметровата шофьорка да я закара на 50 метра.

„Тя седна на предната седалка до мен, погледна ме и ми каза: „Дете, недей да мислиш и да ровиш в миналото си. Каквото е било твое, не можеш да го вземеш. Дори и да го вземеш в този свят, в днешно време, то ще се превърне в прах“. Когато попитах бабата коя е тя и откъде знае какво ми се случва, тя отговори, че е съседка на Ванга. Тази жена бе изпратена, за да ме предупреди да не взимам нищо старо в нашето време“, разказа с трепет в гласа си Вера.

 

Извънземни я носят на ръце

„Извънземни ме носеха на ръце, а след това се събудих в тялото си като човек!“ Това разказа Вера Велева пред „България Днес“ преди броени дни.

80-годишната пенсионерка за първи път публично разкри необикновените неща, които се случват в живота й. Вера сподели, че още като съвсем малка извънземните я изпратили на Земята.

 

„Помня, че тичах с двама мъже в бели одежди насред необятна поляна. Те бяха високи около два метра с дълги руси коси до раменете. Единият от тях ме носеше на ръце и ми каза, че е време. Тогава за първи път се събудих в човешкото си тяло. Бяха ме сложили на широко легло и до мен имаше една жена, която никога не бях виждала до сега – моята майка“, разкри Велева.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Търсят хора за работа. Дават 2300 лева заплата
Next: Гала остана бездомна, приюти я Цецо от Семейни войни

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.