Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • 92-годишният Стефан Рашков от Велико Търново: Носете орех в джоба и животът ви ще претърпи огромна промяна
  • Новини

92-годишният Стефан Рашков от Велико Търново: Носете орех в джоба и животът ви ще претърпи огромна промяна

Иван Димитров Пешев юли 22, 2023
stsgasbasbas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Много ценни съвети за това как да променим към добро живота си ни дава 92-годишният архитект Стефан Рашков от Велико Търново.

Цели 40 години от живота си той е посветил на на изследвания за това как вредните лъчения от земните недра влияят на човешкия организъм. Стефан, който е бивш полковник от Българската армия е убеден, че всеки човек трябва да намери подходящ начин, за да се предпазва от вредните влияния.

В интервю за вестник „Стандарт“ той препоръчва един много прост метод – да носим със себе си един – два ореха.

„Радиестезията е наука, която помага за откриване на вредните лъчи и може да ни научи как да се защитаваме от тях. Чувал съм от други мои колеги, че няма спасение. Аз не съм съгласен.

ВЕРТИКАЛНИТЕ ЗЕМНИ ИЗЛЪЧВАНИЯ СА НАИСТИНА ОПАСНИ, НО ДОСТАТЪЧНО Е ДА СЛОЖИТЕ ДВА ОРЕХА В ДЖОБА СИ И МОЖЕТЕ ДА БЪДЕТЕ СПОКОЙНИ И ЗАЩИТЕНИ“, КОМЕНТИРА СТЕФАН РАШКОВ.

Той уточнява, че в последните години са се засилили много вредните влияния, които идват от заобикалящата ни навсякъде електроника като компютри, лаптопи, телефони, телевизори и други. Архитектът е убеден, че освен орехите, някои видове дървета също могат да бъдат безценни за хората в борбата им с вредните лъчения.

По думите му, ако човек съумее да се предпази от тях, може да живее и до 150 години. „Ако човек се научи да използва това, което му е дадено от природата като щит, може да живее много дълго. Например – ако се научи да черпи енергия от дърветата.

Дори и за много хора това да звучи като фантастика, те могат да зареждат всеки от нас.

Това става, като ги прегърнем или като се облегнем с гръб на ствола им“, категоричен е Стефан Рашков. Всъщност, съветът му едва ли може да навреди, така че, не е зле да опитате.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Огромна трагедия в мол в Москва, гръмна тръба с вряла вода, много загинали
Next: Промени в образованието: Намаляват изпитванията и оценките, забраняват домашното за ваканциите и още

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.