Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • ПОКЛОН! На 12 декември 1938 г., е родена Невена Коканова, първата дама на българското кино!
  • Новини

ПОКЛОН! На 12 декември 1938 г., е родена Невена Коканова, първата дама на българското кино!

Иван Димитров Пешев декември 12, 2023
fdslgfdskhdflkhgfdhgf.png

Невена Коканова е една от най-обичаните и талантливи български актриси, известна
като „Първата дама на българското кино“.

 

Невена Богданова Коканова е родена на 12 декември 1938 г. в Дупница.

Започва кариерата си в средата на 50-те години. Тогава тя е на 18 години и без
да е получила специално актьорско образование, започва работа като стажант-актриса
в Ямбол.

 

С това поставя началото на блестящата си актьорска кариера.

Невена изиграва над 50 роли в киното, сред които са обичаните образи на Ирина от екранизацията на романа „Тотюн“, Лиза от „Крадецът на праскови“, Ана
от „Карамбол“и Жана от „Инспекторът и нощта“.

 

Първата дама на българското кино се превъплъщава и в ролята на Неда от „Отклонение“-
героиня, която писателката Блага Димитрова измисля специално за Невена.

 

Големият талант на българската актриса се простира и отвъд пределите на родината,
когато през 1969 г. тя изиграва своята роля във филма „Галилео Галилей“, под ръководството
на утвърдената италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани.

 

Макар Невена Коканова да се асоциира най-ярко с кинообразите, на които вдъхва
живот, тя винаги е твърдяла, че нейната голяма любов е театърът.

 

Пред жива публика тя се превъплъщава в Мария Фоконбридж в „Напразни усилия на
любовта“ от Шекспир, Лейди Тизъл в „Училище за сплетни“ от Шеридан и в героините
на Мюсе и Юго.

 

Страстта към киното среща Коканова и със съпруга ѝ – режисьора Любомир Шарланджиев.
Те се запознават, когато тя е едва на 17 години и остават заедно чак до смъртта
му.

 

Приживе Невена се радва както на почитта на любителите на кино и театралното
изкуство, така и на признание от гилдията.

 

Но въпреки всички успехи, въпреки цялата слава, която носи със себе си известността,
Невена никога не става светски човек. Винаги си остава просто Ечка, както я наричат
приятелите ѝ.

 

Досущ като героиня на Йовков, актрисата открива своето кътче от рая в махала
„Чомаците“,
където намира хармония и покой до края на земния си път.

 

За явлението Невена Георги Тошев пише:

„Лицето на Невена е винаги такова, каквото трябва да бъде. Сякаш измислено, за
да те смущава. За да те влюбва. Има неща, които не могат да се научат. Едно от
тях е лицето. То е обещание за собствен свят, който се опитваш да разголваш.

 


Без
да нараняваш. Лицето никога не е лице за всички. То е лице за този, който умее
да чете човешките лица. Да разговаря с чертите. Да целува мислите. И чак накрая
да приближи устните. За да прогледне през тях дълбочината на един живот. Всичкото
това болене.

 

Няма формула за изящно лице. Просто се раждаш Невена…“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Новата година ще върне вярата на 4 зодии в светлото бъдеще!
Next: Шеф Андре Токев се завръща на екран с шоу за деца готвачи под 12 години

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.