Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по география: На кой български град са символ копринените буби?
  • Новини

Урок по география: На кой български град са символ копринените буби?

Иван Димитров Пешев декември 17, 2023
sfdkgsdjkbkjfdkghfdshgf.png

Родината на копринената пеперуда е Китай, където от копринените нишки на пашкулите се тъкат прочутите китайски платове.

 

Тук копринената буба се отглежда от преди 4000 години. Постепенно отглеждането на буби се обособява като специално занимание на знатните съсловия в границите на Китайската империя. Изнасянето на буби или бубено семе се наказвало дори със смърт.

Бубеното семе попада на Балканите през V в., когато византийският император Юстиниан I отказва да плаща на Китай за скъпата коприна, затова изпраща персийски монаси, които трябва да откраднат тайната на коприната. Две години по-късно монасите се завръщат в Константинопол с ларви на копринена буба и семена от черничеви дървета, скрити в кухините на техните бамбукови бастуни.

Кой е “градът на коприната” в България?

Отговорът се съдържа в самото име на града – “свила” (коприна) – Свиленград. Исторически сведения разкриват, че в средата на XVII в. бубарството идва в Свиленград от Одрин и градът става известен като голям бубарски център. Писмени сведения от края на XVIII в. дават информация за състоянието на бубарството и копринарството в Свиленградския край. Основното изискване за развитието на бубарството е отглеждането на черничеви дървета, с които бубите се хранят. Условията в района са благоприятни за отглеждане на черници, което постепенно превръща бубарството в основен поминък.

Исторически данни свидетелстват за подем на бубарството в района от 1835 до 1865 г., който се дължи на пораженията, нанесени от болест върху копринените буби в Италия и Франция.

Имената на града

Най-старото познато име на селището, възникнало на хълма Хисарлъка, е Бурденис. Близо до съвременния град римляните порстроили крайпътните станции Рамис и Бурдипта. През 1529 г. на река Марица е построен мост, представляващ уникално за времето си съоръжение. Днес мостът свързва двете части на Свиленград и е сред най-забележителните архитектурни паметници в цяа Югоизточна Европа от периода на османското владичество. Около моста възникнало ново серище – Мустафа паша, превърнало се в град през втората половина на XVI в.

Възрожденският учител Петър Станчов предлага града да се казва Свиленград през 1874 г. Градът започва да се нарича така едва през 1913 г.

Разцвет на бубарството през XX в.

Постепенно по поречието на Марица се засаждат хиляди черничеви дървета. В началото на XX в. първите греньори (производители на бубено семе) заминават на обучение в Бурса. Натрупват солидни знания и започват да произвеждат скъпо бубено семе, с което снабдяват целия район. В продължение на десетилетия голяма част от произведената в Свиленград висококачествена коприна се изнася и предлага на големите пазари в Одрин, Истанбул и Солун. Едрите търговци изнасят коприна и на италианския пазар.

Началото на организирането на местните производители е поставено от 44 бубари, които през декември 1921 г. основават Общо кооперативно сдружение на бубохранителите “Коприна”.

През 1932 г. в града се произвежда 25% от коприната на България. Интересът към бубохраненето се засилил, в резултат на факта, че от 1935 г. Българската земеделска и кооперативна банка изкупувала произвежданите в страната пашкули.

Макар производството на коприна се модернизира, домашното добиване ставало по много примитивен начин, следвайки древния опит в свилоточенето. През 1990 г. България е на първо място в Европа и на осмо в света по производство на естествена коприна на глава от населението.

Исторически музей на Свиленград

Днес в Историческия музей на Свиленград могат да се видят първият ръчно щампован копринен плат, дело на пловдивски учител по рисуване, ръчно тъкани копринени платове, както и тоалети от Левка и Мезек. Сред най-старите експонирани рокли има такава, която е принадлежала на жена от кв. Капитан Петко войвода, за която тя сама е отгледала бубите, изтъкала е копринената нишка и е ушила дрехата.

В музея може да се види също реставрирана машина за свилоточене при домашни условия, долап за пречистване на пашкули, различни запазени ръчно тъкани жакети, панталони, пердета, покривки, мостри от платове.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Зеленият дракон ще даде щастие на ЧЕТИРИ знака на зодиака, – астрологът Влад Рос огласи прогнозата си за 2024
Next: Галена е новата Лили Иванова?

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
  • Бях в самолет, седнала до прозореца, когато машината попадна в турбуленция. Не леко поклащане, а такова, което те кара да преосмислиш всичките си житейски избори. Корпусът на самолета изстена като ранен звяр
  • Всяка година семейството ми планира пътуване. Откакто се помня, това е ритуал – седмица, в която трябва да сме заедно, да се преструваме на идеалното семейство от реклама за зърнена закуска. И всяка година
  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.