Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Подробности за ужаса с д-р Мирослав Ненков: Въргалял се безпомощно по земята, а после…
  • Новини

Подробности за ужаса с д-р Мирослав Ненков: Въргалял се безпомощно по земята, а после…

Иван Димитров Пешев декември 19, 2023
agodsfkghkdfhkdfhgfhf.png

Видях капак от кофа за боклук на земята. Направих опит да го отместя с крак,
за да не се спъне някой. Изведнъж се усетих размазан на земята. Много силно изживяване за мен, сериозно.

 

Така поде разказа си за инцидента, който е преживял на бул. „Васил Левски“ и ул. „6-и септември“ в София заради зейнала дупка, анестезиологът
и бивш здравен министър д-р Мирослав Ненков.

„Единият ми крак попадна на дълбоко в дупката, въобще не стигнах до опора. Дупката е над метър дълбока. Образувала
се е на тротоара, някой се е опитал да я обезопаси с капак от кофа, но не особено
успешно“, каза Ненков.

 

„Един крак на възрастен човек би се счупил, съдейки по моята травма. Чудо е,
че моят не е счупен“, признава докторът.

„Нямам идея колко е дълбока дупката, може би е текло нещо. Бог знае какво има
отдолу. Всяка инфраструктура си иска поддръжка. Проблемът не е, че има дупка,
а че не е обезопасена, за да не падне някой вътре“, категоричен е той.

 

 

Ненков признава, че веднага се е обадил на 112.

 

„Два часа по-късно нищо не се беше случило с дупката и отново се обадих. Те казаха,
че са предали сигнала и повече няма какво да направят. Обадих се в общината и
казаха, че ще предадат сигнала. След два часа пак нищо не се беше случило и отново
се обадих в общината, а от там жената ми отговори: „Ама, господине, подала съм
сигнала, няма какво да направя повече“, разказа докторът

 

„Междувременно получих три имейла на личната си поща, в които ме уведомяват,
че сигнал еди кой си е приет, или се обработва. Само дето това нямаше да стопли
незрящият човек или бабата, която ще падне в тая дупка. На общината й отне 48
часа да обезопаси дупката. Не знам защо, това не е работа за повече от 30 минути“,
каза анестезиологът.

 

„В понеделник сутрин, отивайки към „Дарик“, минах от тук, за да видя какво е
станало и попаднах на служител на хотел, който се намира в близост. Той призна,
че и те преди две седмици са подали сигнал“, каза Ненков.

 

„Зачудих се и аз как да си извадя крака, но се изтъркалях по земята, бях като
дете, за да си изтегля крака. Аз и не съм лесен за помощ, предвид моето телесно
състояние. Слава богу не съм тежко пострадал. Нямам намерение да заведа дело за
неимуществена вреда срещу общината. Причината е, че аз ще го спечеля, но парите
няма да бъдат взети от виновника за липсата на обезопасяване на мястото“, смята
той.

 


Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Връщат най-гледаното шоу в България! Ще участват eргенът Виктор, Гери-Никол, Луна и куп знаменитости
Next: Ето каква история се крие зад култовата фраза Във Враца гарга не каца

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.