Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ето каква история се крие зад култовата фраза Във Враца гарга не каца
  • Новини

Ето каква история се крие зад култовата фраза Във Враца гарга не каца

Иван Димитров Пешев декември 19, 2023
sfdlgdsfhdkfhkfghgfhgf.png

Това е изразът, с който всички българи свързват град Враца. Но каква е причината за него.

Дълги години не се знаеше, но преди няколко години тази история вече доби публичност. Научете каква е причината “във Враца гарга не каца”, пише poznanieto.bg.

Каква е историята на шеговития израз

Тя започва през далечната 1926 година. Тогава министърът на гората и лова Иван Багрянов започва цяла кампания за унищожаването на вредните птици, които нанасят на посевите, както и на дребния полезен дивеч като фазани и яребици. Това е окомплектована и чисто законодателно със съответната наредба. Определя се, че популацията на гаргите трябвало да достигне до нивата на другите “културни страни”.

Тази кампания е подета и от тогавашните медии. Те разпространяват рецепти как се приготвят гарги и колко вкусно и полезно е тяхното месо. По принцип се приема, че основната работа по отстрелването на тези птици трябва да се свърши от ловните дружинки. Въпреки това, в Закона за подобряване на земеделското произвоство е посочена глоба на всяко лице, което не отчете своята норма от гарги.

В наредбата към закона е посочено, че “всеки член от семейство от мъжки пол на възраст от 12 до 45 години да предаде в съответната община по два чифта крака или 10 яйца” от гарванови птици – свраки, чавки, гарги, или други хищни пернати.”

Враца взема връх в републиканското първенство по лов на гарги
Не се знае доколко е успешна тази кампания на министерството. Но през 1935 година местните ловци от Враца с гордост заявяват, че те са първенци в тази кампания след като са предали повече от 4000 чифта крака и яйца от гарги. Гордостта на врачаните се обръща срещу тях и в един от най-големите национални вестници “Утро” е публикувана саркастична статия по този повод.

Вестник Утро се шегува с врачани

В тази статия от 1935 година се посочва, че най-голямото геройство на врачани е да приемат, че “във Враца гарга не каца”. Изданието допълва, че вече гаргите не искали да кацат във Връца, защото усещали силната конкуренция от местните жители. По този начин този израз добива силна популярност в българското общество и се налага като реплика, която се свърза с града. Въпреки това, врачани не остават назад и се го връщат на тези подигравки.

Как врачаните отвръщат на удара

Врачаните отвръщат на удара, като наричат тези своеобразни защитници на гаргите “гарголюбители”. В местата врачанска преса е публикувана илюстрация, на коята е показан паметник на тези птици. Надписът гласи, че е създаден от “гарголюбиви граждани, които издигат “Паметник на незнайната гарга” в Градската градина в столицата”. По този начин врачани въобще не остават назад от тези защитници на гаргите и им отвръщат също много саркастично.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Подробности за ужаса с д-р Мирослав Ненков: Въргалял се безпомощно по земята, а после…
Next: Ако вашият ангел иска да ви предупреди, той ви изпраща 1 от тези 5 сигнала

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.