Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Невролог: Забравянето е знак, че сте много умни
  • Новини

Невролог: Забравянето е знак, че сте много умни

Иван Димитров Пешев декември 21, 2023
sdfhdfhdfhfhgfhjhghjhg.png

Концепцията за забравянето като признак за висока интелигентност може да изглежда нелогична на пръв поглед, тъй като обществото често свързва интелигентността с уменията на паметта. Последните проучвания и гледни точки на научната общност обаче сочат, че забравянето не е просто недостатък на човешката когнитивна система, а по-скоро съществен компонент на един високо адаптивен и ефективен мозък.

Паметта е сложна когнитивна функция, а способността да се забравя несъществена или остаряла информация е от решаващо значение за ефективното вземане на решения и решаване на проблеми.

 

Д-р Блейк Ричардс, невролог от Университета в Торонто, е изследвал идеята, че мозъкът активно отхвърля ненужните детайли, за да оптимизира разпределението на ресурсите си.

В проучване от 2017 г. Ричардс и колегите му предлагат, че способността на мозъка да забравя е механизъм, който му позволява да се съсредоточи върху най-подходящата информация, като по този начин пести енергия и когнитивни ресурси.

Процесът на забравяне не е случаен, а селективен. Мозъкът в своята сложна конструкция определя кои спомени да запази и кои да отхвърли въз основа на тяхната важност и значимост. Тази способност за филтриране на информацията е жизненоважна за адаптирането към постоянно променящата се среда. Високоинтелигентният човек не е обременен от претоварване с тривиални подробности, а умее да запазва и използва най-значимата и подходяща информация за решаване на проблеми и вземане на решения. Освен това забравянето може да се разглежда като форма на когнитивна гъвкавост.

Д-р Пол Франкланд, старши научен сътрудник в Болницата за болни деца в Торонто, подчертава значението на балансирането между паметта и забравянето за насърчаване на адаптивността. В проучване от 2019 г. Франклънд и екипът му доказват, че хипокампусът, област от мозъка, свързана с паметта, играе ключова роля в активното насърчаване на процеса на забравяне. Това съзнателно забравяне, според Франкланд, позволява на мозъка да актуализира базата си от знания и да се адаптира към нов опит и информация.

Способността да забравяме също така насърчава творчеството и иновациите. В един постоянно развиващ се свят задържането на остаряла или неподходяща информация може да попречи на напредъка. Приемането на забравата позволява на хората да се освободят от традиционното мислене и да изследват нови идеи, което допринася за напредъка в различни области. Макар че силната памет несъмнено е ценна, способността да забравяш е също толкова важна за интелектуалното развитие и адаптивността.

 

Сложната взаимовръзка между паметта и забравянето показва забележителната способност на мозъка да приоритизира информацията, да пести ресурси и да насърчава творчеството. По същество забравянето не е признак на интелектуална слабост, а по-скоро проява на сложните механизми на мозъка за ефективно познание и адаптиране към динамичните предизвикателства на света.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Писъци и плач огласиха Кърджали: Стотици посрещнаха телата на загиналите майка и детенце
Next: Най-приготвяната чеснова разядка за Бъдни вечер – никога не стига, всички я обожават

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.