Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Най-голямата белодробна болница на Балканите е наша и сме я съсипали
  • Новини

Най-голямата белодробна болница на Балканите е наша и сме я съсипали

Иван Димитров Пешев декември 22, 2023
sdfhfgddfhfghrthtrh.png

Тази история започва през далечната 1935 година, когато по искане на цар Борис III Висшият медицински съвет назначава комисия за търсене на подходящо място за изграждане на нов санаториум за лечение на туберкулоза.

Проучванията продължават 20 месеца. Строежът започва през пролетта на 1939-та, но санаториумът е официално открит на 1-ви ноември 1955 година, заради прекъсване по време на Втората световна война.

Намиращ се сред зелените склонове на южната част на Тревненска Стара планина на 670 метра надморска височина в най-добрите си времена комплексът е разполагал с кино-салон, сцена и гримьорни, богата библиотека, ателиета и учебни зали. Там са работили висококвалифицирани специалисти. Лекувани са хора не само от цялата страна, но и от чужбина.

През годините се разкриват множество отделения и лечебното заведението постепенно променя своя статут. Първо е категоризирано като туберкулозна болница, след това като Държавна белодробна, а през септември 2000г. е преобразувано в Търговско дружество – „Специализирана болница за долекуване и продължително лечение на белодробни болести – Радунци“ ЕООД с капацитет от 300 легла.

През юни 2015г. болницата е обявена в ликвидация, заради неплатени дългове. Оттогава сградата не функционира.

Днес сградата в село Радунци тъне в разруха и забрава. Малкото останали вещи са обвити в прах и паяжини. Повечето прозорци са счупени, но в стаите все още стоят част от леглата, старите матраци и престилките на лекарите. По пода са разпилени кашони, документи и стъкла. В мрачните коридори все още мирише на лекарства и това е единственото, което напомня за лечебно заведение, а не за филм на ужасите по Стивън Кинг.

Кой е отговорен за закриването на най-голямата белодробна болница у нас?

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Катето Евро става част от ново предаване, такова досега не сме гледали
Next: Извънредно: Зверско убийство смрази България току-що

Последни публикации

  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
  • Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа. Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване
  • Всеки уикенд. Като по часовник. Петък вечер Мартин започваше да стяга малките сакове. Двете ранички с динозаври за момчетата, резервни дрехи, любимите им играчки. Водеше децата при родителите си
  • Животът ми беше подреден. Като пенсиониран архитект, аз ценях структурата, тишината на сутрините и меката светлина, която падаше върху чертожната ми дъска, макар тя отдавна да служеше само за подреждане на книги
  • Качих се в самолета и видях бившия си шеф да седи до мен в икономична класа.
  • Самолетната седалка изскърца под мен, жален, почти човешки стон. Звук, който познавах твърде добре. Беше звукът на осъждането, звукът на общественото порицание, въплътен в парче плат и метал. Аз бях Мая. Жена с наднормено тегло, да, но и жена, която беше платила. Платила беше двойно.
  • Това беше константа в живота ми, толкова сигурна, колкото изгряващото слънце и фактът, че майка ми, Диана, никога повече нямаше да се усмихне истински. Мразех Яна с всяка фибра на съществото си, с онази дълбока, изпепеляваща омраза, която само едно изоставено дете може да подхранва.
  • Колежката ми, Десислава, ми носеше кафе всеки понеделник в продължение на месец. Топло, силно, точно както го обичах, без захар, с капка мляко. Аз, Мартин, бях просто един от многото анализатори
  • Тишината в апартамента беше станала физическа. Беше тежка, лепкава, притискаше гърдите на Надя и правеше всяко вдишване плитко и болезнено. Три месеца. Деветдесет и два дни, откакто светът ѝ се беше срутил
  • Сестра ми, Анелия, е самотна майка и финансово ѝ е изключително трудно. Животът ѝ се стече така – поредица от лоши решения и още по-лош късмет, или поне така твърдеше тя. Аз, Лилия, от друга страна, бях поела по различна пътека
  • Обаждането дойде във вторник, кратко и делово, сякаш обсъждаше логистика, а не семейно събиране. „Ще правим вечеря в събота. Само ние. Баща ми също ще е тук. Ти донеси десерт.“
  • Сега съм на седемдесет и осем. Живот, изпълнен с труд, но и с изобилие. Отгледал съм три деца – Даяна, Асен и Теодора. И осинових Иван
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
  • Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа. Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.