Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Лияна Панделиева: Утрото на Бъдни вечер започнах в спешното отделение на Окръжна болница
  • Новини

Лияна Панделиева: Утрото на Бъдни вечер започнах в спешното отделение на Окръжна болница

Иван Димитров Пешев декември 25, 2023
dfbgfbnfdghhgh.png

Здрави, силни и спокойни да са всички лекари от спешните кабинети! Те са невероятно грижовни, търпеливи и душевно устойчиви хора, които с посвещение се грижат за пациентите.

Утрото на Бъдни вечер започнах в спешното отделение на Окръжна болница с такава кашлица, че се гърчех върху леглото. Млад лекар ме преслуша, изпрати ме за рентгенова снимка, взеха ми кръв, сложиха ми абокат, включиха препарат, който да намали спазъма и да започна да дишам нормално.

През това време пристигаха нови и нови хора. Най-абсурден бе случаят на възрастен мъж с разбито лице и наранена ръка, но ходеше сам – скочил от влака, докато той спирал. Видял познатия, който го чакал и да не ходи по перона, направо “слязъл” при него.

На леглото срещу мен докараха много възрастна жена с болки в корема. За минути около нея се събра сума народ, изтеглиха завесата и зад нея започнаха да се чуват звуци малко като от филм на ужасите, но гласовете бяха толкова успокояващи и сигурни. Някой караше жената да преглъща отново и отново, друг глас я успокояваше, че се справя страхотно. Включиха я на монитор, система, обещаха, че бързо ще й олекне и отвориха завесата. След няколко минути край нея мина млада русокоса сестра с опашка до кръста. Застана до жената, хвана ръката й: “Как си, бабче, олекна ли вече?” “Аааа? Какво, че не чувам!”

Почти на спринт в отделението влиза семейство цигани с малко момченце на ръце. За няколко минути ги изпращат накъдето трябва. На леглото до мен ляга мъж със сърдечен проблем – бил с вроден проблем, но за първи път му се случва такова излизане от ритъм. Започват бързи действия за кардиограми, правят някакви магии да го върнат в ритъм. На петата минута е пристигнала кардиоложката.

През цялото време в залата ехтят пронизителните сигнали на мониторите, възрастните хора се провикват за нещо и не чуват какво им отговарят, сестри, лекари тичат напред назад. Моят лекар се спира до мен: “Успявате ли да поемете дъх? Потърпете да излязат кръвните – нямате пневмония, не се тревожете.”

Накрая той ми изписва хапчета срещу кашлица. Леко скептична съм, щото на моята разтърсваща кашлица едни хапченца…

Влизам в аптеката, подавам рецептата и аптекарката се ухилва до ушите: “Някой кадърен човек Ви е изписал тези хапчета! След час вече няма да кашляте!”

И, о, чудо – ами спрях да кашлям, сякаш някой отряза кашлицата с ножица.

Точно на празници първо избягваме на всяка цена да сме пациенти и второ: когато не сме пациенти, не се сещаме за онези, които са на смяна именно в празничния ден. И като гледах тези мили, грижовни, невероятно търпеливи и отдадени хора се сетих колко злостни са хората у нас именно към медиците.

На Бъдни утрин в спешното бяхме нещо като елитна подборка от елегантно болни – всички трезви, в съзнание и без телесни “излияния” ???? В новогодишната нощ по традиция ще бъдат атакувани от препили, пребити, с взривени пръсти, преяли, а също и агресивни пациенти. И това ще са същите лекари и сестри, които все така ще понесат наплива.

Живи и здрави да сте, спешни медици, които сте винаги там, а ние го установяваме, когато настъпи неотложна нужда от помощ.

П.П. Между другото, пред Окръжна болница си имаме хеликоптерна площадка от десетина години и там отдавна кацат хеликоптери.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ген. Мутафчийски показа смъртоносен спомен от най-черната Коледа, призна нещо зловещо
Next: Страна от Балканите ни изпревари по ръст на заплатите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.