Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • За съпруга ми бях слугиня, за приятелите ми бях клюкарка, за децата ми бях бавачка, а за себе си кога да живея?
  • Новини

За съпруга ми бях слугиня, за приятелите ми бях клюкарка, за децата ми бях бавачка, а за себе си кога да живея?

Иван Димитров Пешев декември 30, 2023
adscdsvdsgfdhdfhgf.png

Имаме тежка съдба, мили дами. Днес реших да ви разкажа моята история.

Наскоро навърших 50 години и никога не съм си представяла, че някога ще се осмеля да направя толкова драстични промени в живота си. Подадох молба за развод. Преди това никога не съм позволявала да направя и крачка без разрешението на съпруга ми. Не всички роднини и приятели ме разбират, а повечето дори ме осъждат.

 

Според приятелите ми не трябваше да се развеждам, но аз спрях да контактувам с тях.

Цял живот сякаш съм длъжница на някого. Едва наскоро разбрах, че съм свободна и независима жена. Деца, роднини, съпруг, приятели, колеги винаги искаха нещо от мен. Решавах проблемите на другите, а за себе си нямах и минута. Спрях да помагам на приятелите, които никога не ме питаха дори как съм, но вместо това трябваше да слушам с часове клюките им. Децата вече пораснаха и аз разбрах, че искам да съм сама.

За щастие не ми трябва някой, освен това всички се възползват мен от мен. Колко съжалявам, че не осъзнах това по-рано.

За мъжа ми също бях само слугиня цял живот. Той се прибираше само да яде и да спи. Сега осъзнавам, че имаме различни виждания за живота, интереси, дори няма за какво да си говорим.

Веднъж го изпратиха в командировка и тези дни бяха истинско удоволствие за мен – сама наистина се чувствам комфортно. Мога да гледам сериал, да чета книга, да се смея на глас или да плача и да не мисля за това как ще го възприемат другите.

Не е нужно да отделям от личното си време, за да приготвя разкошна вечеря, ям каквото си искам и когато си искам. Намерих вътрешна хармония, усмихвам се без причина, чувствам се щастлива.

Не ми се налага да ходя на пица с приятелите си, защото готвя много по-вкусно. Съпругът ми харчеше повечето пари за децата и за всякакви ненужни боклуци, а аз обичам да пестя. Вече мога да си позволя почивка на морето без излишни грижи.

Същото важи и за тези, които ме учеха как да живея “правилно”. Смятах ги за приятели, а те говореха зад гърба ми. Никога не съм разбирала това. Добре, че не паднах на тяхното ниво.

Не се страхувам да остана сама. Имам себе си. Това е най-добрата компания, за която мога да мечтая.

Скъпи мои момичета, уважавайте се и не позволявайте на никого да ви ползва изтривалка.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: В голям магазин се хванаха за главата: Баби и дядовци крадат луканка и кашкавал
Next: 6 хиляди лева заплата дават за тази работа и няма желаещи

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.