Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Кеворк Кеворкян разтресе България с този коментар, никой не го очакваше!
  • Без категория

Кеворк Кеворкян разтресе България с този коментар, никой не го очакваше!

Иван Димитров Пешев декември 31, 2023
sdfvsdfdfhdfhfghgf

Съчувствието към Дебора от Стара Загора отмести почти изцяло вниманието от един важен въпрос: коя е причината за съществуването на хора като нейния „палач“.

В една страна, в която дискотеката е катедралата на младите, те имат все по-съмнителни взаимоотношения с училището.
Респектът към образованието е почти заличен.

Всяка свободно циркулираща мома вече задължително разполага с диплома на икономист или експерт по комуникации.
Повечето от университетите изобщо не придирят, на кого и как връчват дипломите си.
Те пък са се превърнали в част от макиажа на тия моми.

Те поне имат и други умения – ами ордите момци, които всяка година училищата изхвърлят на пътя с етикета „функционално неграмотни“ – с тях какво се случва?

Не всички, разбира се, посягат към макетното ножче – но по какъв друг начин начесват нащърбеното си его?
Те никога няма да дочакат подходящия си учител – ако използваме будисткият лаф, че когато ученикът е готов, ще се появи и учителят.

Година след година научаваме, че близо половината от завършилите средно образование са функционално неграмотни – но крием този факт като срамна болест.

С такива деца битката е загубена още в училището, те излизат от там с дъха на училищната съблекалня, с нищо друго.
Сетне обаче някак трябва да преработят комплексите си – и много често това ги отпраща в обятията на Злото.
Трябва да преглътнем срама, че в наши дни, извън всички други беди, които ни сполетяха, се разпадна и вярата в училището.
Очевидно е, че образователната ни система е съкрушена – сякаш нарочно, за да произвежда младежи, удобни за измамите на Настоящето.

Тази истина ни я поднесе, през 2019 година, най-авторитетното международно изследване на грамотността PISA:
47% от българските десетокласници нямат елементарни четивни умения;
44% са под критичния минимум знания и умения по математика;
47% са с драстични пропуски в подготовката по природни науки.
От PISA ни подсказват, че предстои да бъдем затрупани от развалини, от човешки развалини.

Когато толкова много от учениците в една система са функционално неграмотни, това означава само едно: образованието постепенно и невидимо Обезумява.
Това е война срещу самите устои на Разума.

А едно скорошно проучване на БАН/Института по социология и Института по философия сякаш иска да ни подсети, че всички сме се побъркали: едва 20 процента от младите българи не приемали да се забогатява с мошеничество!?
Кирчо Шарлатанинът ли е техния герой?
И, по дяволите, няма ли някакъв по-почтен начин да се стопим и изчезнем нанякъде?

Тази катастрофа обаче никак не трогва нашите политгадатели – или „гадачи“, както би ги нарекъл Симеон.
Те си остават взрени в разправиите на незначителни хора, които искат да минават за някакъв политически елит, това ги интересува.

Не по-малко осъдително е и заплесването на някои медии по „младите“ в политиката, независимо, че те се оказаха съвършено негодни.

Това си беше ясно от самото начало, но медиите не искаха да преглътнат и това фиаско.
Предпочитаха да се видиотяват по „харвардските“ курсанти.

Наричаха „паднали ангели“ някакви мадами от Кирчовата чета и се възторгваха от тях, дори след срамното им фиаско.
Неграмотност, съчетана със зависимости – това се отнася за немалка част от днешните млади.
30% от тях до 30 годишната си възраст все още живеят при родителите си и зависят от тях.

Те мразят миналото на родителите си, смятат ги за неуспели хора, прехвърлят собствените си неудачи върху тях – и така се освобождават, поне мислят, че се освобождават.

Все пак, те си дават сметка, че изглеждат като неудачници, непоправими при това, в очите на своите Дебори.
От това прозрение до макетното ножче е само една крачка, не повече.

Телевизиите сякаш не са наясно с всичко това – те очакват поредния си пир с поредната Дебора.
А дотогава подхранват комплексите на „палачите“ с предавания като „Ергенът“ – от които става ясно, че всички жени са курветини, а някои от тях не са и с целия си.

Мразят „Ергенът“ – и си го изкарват от Дебора.
А той си е и за убиване – толкова е напарфюмиран с евтин бръснарски одеколон.

И нашата никак не е лесна: с това училище, превзето от бъдещи несретници – и главно заради фантазните ни очаквания от младите пришълци.

И едните, и другите – и тези, които предадоха училището, и другите, които превзеха държавата като сомалийски пирати –

са от най-лошия вид аутсайдери.
Защото се скитат извън всякакъв контекст.
Те дори не разбират, какво означава това.

И непрекъснато ни натрапват, че липсват авторитети.
Опитват се да запълнят тази празнина със себе си.
Разпадът се превръща в гротеска.

Каква следва?
Пустош – просто чакат Разумът окончателно да си отиде.

Ние продължаваме пасивно да съзерцаваме ятагана, който свисти над разума/познанието на младите – и дори сме дотам наивни да не си даваме сметка, кой най-вече има полза от нашествието на лузерите.

А това са най-вече политическите несретници/лузери, властниците като цяло.
Лузери обичат лузери.

Автор: Кеворк Кеворкян

Continue Reading

Previous: От 1 януари: Огромни промени, свързани с пенсиите, за които трябва да знаете
Next: Ново двайсет! Цял живот сме пили грешно ракията – ето как да й се насладим по всички традиции

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.