Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Откъде произлиза името на град Карлово
  • Новини

Урок по история: Откъде произлиза името на град Карлово

Иван Димитров Пешев януари 14, 2024
vdscvdfvgfdgdfgfd.png

Каква е историята на град Карлово? Какво трябва да знаем за този бележит български град, освен че е родното място на Васил Левски, пише poznanieto.bg. Откъде се приема, че идва неговото име и как се развива то през годините.

История на град Карлово

Местността около Карлово е била населявана с хилядолетия преди новата ера – както и повече земи в България. Вече през Средновековието има няколко селища, които са съществували в близост до днешния град Карлово.

Това, което се запазва и в рамките на османската експанзия през XIV век е село Сушица. Вече след като Османската империя установява своята власт върху Балканския полуостров, започва разпределянето на земите между верните хора на султана. Поради тази причина, село Сушица и околността са били дадени от на Карль Али Бей някъде в края на XV век.

Откъде идва името на Карлово

Както сте забелязали, името на този османски бей е близко с това на днешното селище. Поради тази причина се приема, че най-вероятно то произлиза точно от това лице – тоест би трябвало Карлово в буквален превод да бъде “земята на Карль”.

Интересното е, че това наименование се налага доста по-късно, като първоначално се запазва и старото име на селището – Сушица. Смята се, че тази трансформация се случва в края на следващия век – XVI век – когато заради растрастване на селото, то бива променено на град.
Карлово по време на Възраждането

Тук градът достига до своя голям подем. Това се случва от една страна заради развитието на силна еснафска индустрия, а от друга тя води със себе си и развитието на много силни търговски качества в карловските фамилии. Най-известните от тях по това време са Пулиеви, Гешови и Хаджидимитрови, които търгуват из цяла Европа и Азия – тоест и извън пределите на Османската империя.

Този икономически подем води след себе си и до силно развивавен на църковното и училищно дело, като Карлово е един от първите градове в България в тези сфери. Само трябва да спомена имената на хора като Райно Попович и Ботьо Петков(бащата на Христо Ботев), които са сред най-известните български учители и духовни водачи по това време. Напълно логично идва и следващата крачка в развитието на града – революционната борба за освобождениена на страната.

Тук се появява вече и Васил Левски, който е безспорно символът на този град и един от хората, с които се гордее всеки българин. За съжаление след тези периоди на подем следват и трудностите за карловци. Техният град бива сериозно разрушен от османските войски по време на Руско-турската война през 1877-1878 година.

За град Карлово това е един период от 6 месеца, който е известен в местната история като “Страшното време”. Причината за това е, че се приема че загиват повече от 800 карловци, които стават жертва на османски башибозук, който изкарва своя ярост от неуспехите на фронта върху местното българско население. Въпреки това Карлово успява да преживее и този труден период и посреща Освобождението 8 януари 1878 година от отряда на генерал Карцов.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Корнелия Нинова рядко се изказва, но този път не прости и избухна в ефир
Next: Нечуваното предсказание на монах от Витовнишкия манастир Успение Богородично смая всички

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.