Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Малкият Борис няма грешно предсказание! Пророчеството му за бъдещето на човечеството ни спря сърцата, само не и това!
  • Новини

Малкият Борис няма грешно предсказание! Пророчеството му за бъдещето на човечеството ни спря сърцата, само не и това!

Иван Димитров Пешев януари 27, 2024
sdfvfdkvkfdbdgfbgfb.png

Дете от Русия се смята за изключително специално, тъй като прави предсказания, свързани с извънземно присъствие. Разбира се, има скептици, които не вярват в това, но е факт, че разказите на момчето съдържат убедителни подробности от живота на Марс.

Всичко започва, когато малкият Борис Киприянович успява да задържи сам главата си във въздуха, когато е едва на две седмици.

Всички знаем, че бебетата не могат да го направят на тази крехка възраст. Тогава, родителите му осъзнават, че той е по-специален.

Роден пред 1996 година, малчуганът проговаря, когато е едва на няколко седмици. Когато става на година и половина, Борис може да чете и рисува. На 2 годинки започва да ходи на детска градина. Друг странен факт е, че момчето знаело всичко за космоса, а никой не му е разказвал за това. Той познавал планетите, съзвездията и звездите.

Когато е на 7 години, Борис е на почивка с родителите си и техни приятели. Тогава той решава да им каже нещо – моли ги да се успокоят и да го чуят. След като успява да привлече вниманието на близките си, момчето им казва, че е дошъл от планетата Марс, за да помогне на Земята. Той казва, че в предишния си живот е живял на Марс, а сега се е преродил като дете Индиго.

Борис продължава да разказва, че жителите на Марс сякаш спират да стареят на 35-годишна възраст, което той си обяснява с вдишването на въглероден диоксид вместо кислород. Той споделя, че те са високи и притежават напреднала технология, която им позволява да пътуват около звездите.

Спомням си, когато бях на 14 или 15 години – казва Борис, говорейки за предишния си живот. – Марсианците водят войни, така че често ми се налагаше да участвам във въздушни нападения с мой приятел. Пътувахме в космоса с кръглите си космически кораби, наблюдавайки живота на Земята. Марсианските кораби са доста сложно конструирани. Те са на слоеве и могат да летят из цялата Вселена.

Момчето твърди, че това е довело до унищожение. Той казва, че заради тези технологи, Марсианците са се самоунищожили преди много време. Животът на Марс обаче продължава – хората там обитават подземни градове.

Борис казва още, че неговите хора, оцелели след катастрофата, са видели сходен начин на живот на Земята, пише „Съновник“. Той летял с кораб до Земята с изследователска мисия, а това се е случило по времето на лемурийците, за които той разказва с учудващи подробности.

Момчето предсказва следното: Човешкият живот ще се промени, когато Сфинксът бъде отворен. Има механизъм за отваряне някъде зад ухото. Той твърди, че пирамидите в Гиза пазят тайни, каквито не можем да си представим.

През 2017 учените откриват нещо странно в Хеопсовата пирамида в Гиза. В сърцето ѝ са открити изображения, създадени от космически лъчи. Никой не можа да обясни какво всъщност е това.

През годините Борис продължава да разказва историята си, макар днес да не може да се открие много информация за него.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Pycĸи лeĸap: Cлoжeтe чepвeн лyĸ oĸoлo вpaтa cи и cи лeгнeтe, нa cyтpинтa щe видитe peзyлтaтa
Next: Важно! Никога не вдигай на номера с тези първи три цифри, ще платите огромни сметки

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
  • Бях в самолет, седнала до прозореца, когато машината попадна в турбуленция. Не леко поклащане, а такова, което те кара да преосмислиш всичките си житейски избори. Корпусът на самолета изстена като ранен звяр
  • Всяка година семейството ми планира пътуване. Откакто се помня, това е ритуал – седмица, в която трябва да сме заедно, да се преструваме на идеалното семейство от реклама за зърнена закуска. И всяка година
  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.