Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Иманяри загиват в пещерите, привлечени от легенди за златото на Вълчан войвода
  • Новини

Иманяри загиват в пещерите, привлечени от легенди за златото на Вълчан войвода

Иван Димитров Пешев януари 27, 2024
sdfvbfgghgfdhfghfghfg.png

Преди седмица обучени спасители извадиха
мумифицираното тяло на мъж, тръгнал да търси имането

Иманярите влизат в пещерите да търсят „жълто“, но накрая намират само жълтата носилка на „Пещерно спасяване“.

Този черен хумор се чува от хората, които се спускат в подземни лабиринти и дупки, за да вадят пострадали или загубили живота си в търсене на митични съкровища.

„Шегата вероятно е смешна само за стотината подготвени пещерни спасители у нас“, подхвърля Тодор Иванов от пещерен клуб „Стринава“ в Дряново. Преди седмица той вади от Манастирската пещера над Преображенския манастир мумифициран труп на иманяр, влязъл да търси злато там. (Кой е той виж по-долу.)

„Наш колега е влязъл да разгледа пещерата. Според данни на Федерацията по спелеология тя би трябвало да е хоризонтална галерия от 40-50 м и толкова. Обаче се оказа по-различно – един 3-метров праг, след това хоризонтала от 40-ина метра, втори праг и една малка зала в края.

Открихме тялото на 100 метра от входа

Имаше инструменти за цял цех – чукове, секачи, лопатки, метални корита. Търсачите на съкровища пренебрегват риска, водени от мисълта за имане, а това е страшна сила“, казва Тодор.

Преди години иманяри от Горна Оряховица го намерили на работното му място в заведение в Дряново, за да искат информация за пещера с издялани символи на входа. Носели карта, но не знаели къде сред гори и скали е скрита.

Той категорично отказал да посочи локацията. Не дал карта на подземната галерия дори на човека, който отговарял за картотеката на пещерите в България (около 11 000 са известни – б.а.), защото съзнавал опасността.

Легендите за митичните жълтици на Вълчан войвода и поп Мартин най-често стимулират иманярските фантазии. Те търсят опитни пещерняци или водолази, за да извадят съкровището.

Тодор помни трагедията с водолаз от Варна, който през 2016 г. се гмурнал в пещера Големия извор край с. Кипилово и тялото му бе извадено едва след 130 дни.

„Бях част от спасителната акция. Негови приятели разказваха, че бил изключително добър водолаз, но в морето. Иманяри от Сливен го намерили и той казал на приятели: „Отивам, за малко време ще изкарам големи пари.“

Влиза в пещерата, но той не е подготвен за такива сифони. Бил съм в такива водолазни пещерни експедиции като логистика. Пуска се едно пилотно въже и ако стане нещо, по него се връщат.

В Кипилово е имало такова, но нещо се е случило – той ли се е заблудил, влязъл е по-дълбоко и му е свършил кислородът, каквото и да е не е успял да излезе.

„Пещерата имала горен вход, който Вълчан войвода взривил

заедно с поп Мартин, след като пуснали златото. Останал само долният вход, който се наводнява от извиращата вода“, това разказали местните от Кипилово на Тодор.

„Но няма такъв комин и такъв отвес. Пък и нали, като скрият нещо, после трябва да си го приберат“, обяснява логиката пещернякът.

Единственият изваден оцелял търсач на съкровища, за когото си спомня, е през 2011 г. в пещера до село Люляците, Габровско. „Това беше и най-тежко пострадалият, изваден жив и оцелял. Паднал през праг 15-17 м, бил е буквално натрошен. Колегите тръгнали на момента.

Отиват и го вадят. Много рядко търсещите злато са сами. При инцидент останалите от иманярската група ги оставят. Всеки гледа да спаси себе си“, казва Тодор. Сигурен е, че и последният, открит в Манастирската пещера, е имал съзаклятници.

Тодор е от Дряново и е на 37 г., той е от хората, които не жалят сили и средства,

за да спасят човешки живот. Само през 2023-а е участвал в две знакови операции в Турция. Първата е била след разрушителното земетресение, а втората – изключителната акция в пещерата Морджа.

Тогава дни наред Европа се вълнуваше за съдбата на пещерния изследовател Марк Дики, който получи кръвоизлив на километър под земята. С подкрепата на Асоциацията на доброволците в България наши спасители се включили в мисиите в Антакия, където имаше най-много жертви.

„Нещата, които видяхме, не пожелавам на никого да ги вижда. Част от нашия екип намери жива жена, извадихме я, но само един живот успяхме да спасим. Влизали сме на места, където никой от хилядите спасителни екипи не е смеел.

Имаше една сграда, която я подпряха с 4 огромни стрели. Екипът ни от 20 човека, от които 12 пещерни спасители, трябваше да се сменя на 10-15 минути в тесните процепи и да наставлява миньори и строители.

 

Филип Пенчев влезе в блока, после аз трябваше да го сменя. Тъкмо излизаме, аз си

свалям каската и се усеща трус. Обръщаме се, турците излизат от блока, но Филип го няма

Спогледахме се и всички тръгнахме навътре, в следващия момент той се появи и някак ни олеква“, разказва Тодор.

Най-много го развълнувал един дядо, оцелял като по чудо при бедствието. Бил приседнал до съборен блок.
„Попита: „Момчета, откъде сте?“. Казахме, че сме от България. Той ни разцелува, благодари. После посочи руините: „Ей, там са синът, снахата и внучето.“ След минути се появи коте, сгуши се в скута му, а той отчупи от закуската си и първо нахрани котето“, с вълнение говори спасителят.

Втората екстремна ситуация възникнала, докато се провеждали курсове за квалификация по пещерно дело в Карлуково. Трябвало да бъде спасен американският спелеолог Марк Дики, блокиран в Морджа, след като получил стомашен кръвоизлив на международна експедиция.

Към мястото потеглили първо 4-ма българи с частен самолет от София. Пристигнали в района на 4 септември, били вторият спасителен екип след унгарски медици и пещерняци, които вече се спуснали при пострадалия.

Тодор и колегата му Димитър Христов трябвало да занесат кръв, плазма и медикаменти за стабилизирането на Дики.

„Двама слязохме на дълбочина 1040 м, други двама останаха да изградят лагер на 700 м.

Спускахме се по въжета 11 часа, накрая се бяхме отчаяли

Слизаме долу, унгарците ни посрещат и както си говорим, се появява един симпатяга с червено яке, усмихнат, вежлив и се намесва в разговора. Унгарците казват: „Това е пациентът.“ Към този момент беше в добро състояние.

На следващия ден обаче получи втори кръвоизлив, състоянието му рязко се влоши и стана ясно, че ще го вадим с носилка“, разказва Тодор. Стабилизирали го и на 5-ия ден акцията започнала.

„Използвахме специални методи на извличане. Това се прави, след като предварително е подготвено трасе, а изнасянето на човек се осъществява с въжета метър по метър.“

Тодор и Димитър престояли в пещерата на минус 1040 м цяла седмица.

Прецинили да изчакат изваждането на носилката, за да не се получи задръстване по трасетата за евакуация. Днес казва, че поддържа връзка с приятелката на Марк Дики. Тя била с него в пещерата и подала сигнал, че живота му е в опасност.

„Приятели сме във фейсбук, следим какво се случва. Даже онзи ден се смяхме, защото организаторът на експедицията от септември беше постнал снимка от Морджа и написал как пещерата му липсва. Отдолу коментарът на Марк беше: „Аз съм готов!“

 

 

 

74-годишният Стефан изчезнал преди 4 години, говорело се, че е затрупан

Предполагаемата жертва на скритото имане, чието тяло извадиха от Манастирската пещера над Преображенския манастир, е 74-годишният Стефан Георгиев, научи „24 часа“.

 

В неговото село Пчелище му се носела славата на иманяр. Още като изчезнал, се заговорило, че е затрупан в пещера, докато търси злато.

„Имаме изчезнал човек, беше преди 3-4 г. Никой не ме е уведомявал, че е намерен“, каза кметицата на Пчелище Гица Лазарова.

Разследващите обаче все още мълчат чии са намерените останки,  преди да бъдат направени експертизи, които категорично да потвърдят, че са на изчезналия. Назначени са съдебномедицинско и ДНК изследване, за да се установи самоличността, преди колко време е настъпила смъртта и има ли следи от насилие, коментираха от прокуратурата.

Стефан бил разведен и живеел сам в Пчелище, а сега къщата му била празна. Имал син и дъщеря, които живеели другаде. Вероятно те са сигнализирали в полицията, че е изчезнал.

„Знаем, че тогава не е намерен, и се говореше, че е затрупан в някаква пещера“, помнят местните.
От ОД на МВР потвърдиха, че такова лице от Пчелище е обявявано за общодържавно издирване през 2020 г.

Мъжът е търсен тогава, но не е открит и все още се води в неизвестност.  Докато не излязат експертизите, не можем да обвържем намерените останки точно с това лице. Много други ходят по пещерите, казаха от дирекцията.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бистришката Ванга с ново пророчество: Младите българи ще се върнат
Next: Нов доклад на ЦРУ за изчезването на България с потресаваща прогноза

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.