След като починал съпругът й, Стефка продаде селската си къща, инвестира в апартамент за сина си и семейството му и се премести да живее с тях. Докато беше още силна, вършеше домакински неща и гледаше внуците си.
Синът й и снаха й работеха, а Стефка водела внуците си на детска градина, след това ги водела на училище, а после и на тренировки извънкласни занимания.
Тя готвела и чистела. На жената не й тежали отговорностите. Напротив, радвали я. В крайна сметка семейството й имало нужда от нея.
Но годините минавали. Внуците пораснали и „излетели от родното си гнездо“, а старицата напълно отпаднала. Опитвала се да измие чиниите, но чинията се изплъзвала от немощните й ръце и се чупела.
Опитвала се да си сипие супа, но не можела да я донесе до масата – разливала я. Ставала през нощта вода да пие – мотането й будело снахата.
Никой не искал да говори с нея. Кой имал нужда да бъбри с възрастна жена. Снахата постоянно я ругаела и казвала, че им е в тежест. Каква вина имала Стефка? Старост – нерадост.
Накрая синът решил да заведе майка си в старчески дом. „Там поне ще има с кого да говори“, успокоявал съвестта си той.
Рано сутринта той качил майка си в колата, за да я закара до старческия дом. Изведнъж старицата се сетила, че си е забравила кутията.
– Сине, моля те, донеси ми кутията. Забравих я – плахо помолила тя сина си.
– Каква кутия? – попитал синът.
– С моите бижута – отвърнала тя и описала как изглежда въпросната кутия.
Синът се върнал до апартамента и донесъл кутията. Старицата я притисналаа до гърдите си с щастлив поглед.
– Мамо, какво държиш там?
Майката показала съдържанието на кутията.
Вътре имало кичур от бебешката коса на сина й и млечен зъб.
Мъжът се отдалечил от колата и седнла на бордюра.
Той седял там дълго, спомняйки си детството си, как майка му винаги била там, грижела се за него, защитавала го. Никога не го е оставяла без помощ.
– Сине, тръгваме ли скоро? — майката слязла от колата и се приближила до сина си.
– Няма да ходим никъде, мамо. Оставаш си вкъщи.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: