Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е единственото село в България, от което не се изселва нито един човек
  • Новини

Това е единственото село в България, от което не се изселва нито един човек

Иван Димитров Пешев януари 31, 2024
dvsdvsdlkvdsfkjvkdfv.png

Жителите му го определят като „Малката Швейцария на Родопите“ заради невероятната природа, която го заобикаля и добрите условия за живот. Бабяк не е типичното затънтено и пустеещо българско селце, а пример за подражание. Затова местните не желаят да го напускат. Напротив, те искат там да живеят и да отглеждат децата си. „Елате да видите! Даже в София нямат такава канализация и такава инфраструктура, като при нас!“ – не сдържа гордостта си Шемедин Бъсков, който е втори мандат кмет на селото, отстоящо на около 15 км от общинския център Белица.

Пред Биляна Славчева от БНР той разказва: „Това е единственото село в Република България, от което не се изселва нито един човек. Селото ни е много хубаво, направи се инфраструктурата, благодарение на общинския кмет. Къде го има това – да живееш между Пирин, Рила и Родопите? Хората избират спокойствието и ни е на късмет, че сме родени в това китно селце. Просто няма как да го опиша!“

Над 730 са жителите в Бабяк. Селото си има детска градина и дори нещо все по-рядко за малките населени места у нас – училище пълно с ученици. А децата в Бабяк непрекъснато се увеличават:

„Детската ни градина в момента се посещава от около 25 деца. Тя е смесена градина. Но леглата са едва 14, не стигат. Групата ни е от 3 до 6-годишни. И децата я посещават до обяд, защото няма къде да спят. А в селото ни имаме вече 10-12 новородени. Затова сега кандидатстваме с проект за нова градина и ако имаме късмет, ще се сдобием с такава. В нашето основно училище „Св.св. Кирил и Методий“ се обучават към 100 деца. Някои от тях се извозват с автобус от съседните села“ – казва Шемедин Бъсков.

Част от жителите на Бабяк са сезонни работници, които заминават на гурбет в чужбина през зимата, а дойде ли топлото време, се завръщат обратно в родното място. „Нашите хора са работливи, живеем си задружно, помагаме си един на друг“, казва Шемедин Бъсков.

Преди две години в селото отваря врати малък цех за 15-16 шивачки, който тепърва ще се развива. „Искаме и селски туризъм да развиваме, както в съседното село Орцево, където имат къщи за гости. Но хората ни се нуждаят от подкрепа на държавата“ – казва кметът на Бабяк.

Определено туризмът може да се окаже „златна мина“ за Бабяк. В близост лежат останките от тракийски светилища, надгробна могила от късния период на желязната епоха, както и средновековен некропол. И още нещо любопитно – твърди се, че под връх Бабяшка чука има златни залежи и че тук е било добивано злато преди 2500-3000 г. от племето беси.

Дали Бабяк няма да се превърне в новия Клондайк? Едно е сигурно – красивата природа и местната кухня са важен коз за привличане на туристи. Както и наличието на предприемчиви млади хора, отворени към нови идеи. „Имаме млади хора, които създават семейства, но имаме и ергени, които все още не са се задомили и дори си мисля да им наложим ергенски данък, че да ги накараме семейства да създадат най-сетне!“ – шегува се кметът и добавя:

„Вечер, когато е хубаво времето, ще видите колко майки с колички има! А центъра ни сме го кръстили „Малката Швейцария в Родопите“. Защото такъв голям и хубав център няма дори по градовете! Читалището и всичко е разположено на много хубаво място, просто свети!“, заключва кметът Шемедин Бъсков.

Деца има все повече и повече, нужда от детска градина също има, каза за БТА общинският кмет Радослав Ревански. Той добави, че е родом от Бабяк, израснал е в селото и още той като дете е бил в тази детска градина, „в бараките“. В момента общината кандидатства по програма на Министерството на образованието и науката за изграждане на нова детска градина, която да е и по европейски стандарти.

„Село Бабяк е развиващо се село, хората са там, задомяват се и най-хубавото е, че не напускат селото. И аз навремето, и други мои съселяни ходят по чужбина сезонно, работят, връщат се и инвестират си парите в селото, каквото всъщност се прави в цялата община Белица и това от своя страна съвсем естествено води до по-висока раждаемост и повече нужди. И аз като кмет и с кмета на селото сме си говорили редовно, това е една наша амбиция, която наистина да ни затвори този цикъл от цялостно реновиране на селото“, каза кметът на Белица.

Проектът на новата детска градина предвижда тя да е двуетажна, с достатъчно помещения за децата, посочи още Ревански.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Прогнозата на Meteo Balkans за февруари: Ледените дни се завръщат
Next: НОИ пусна голямата новина за пенсииите и парите за безработица

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.