Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Вместо кола в Лондон, Майкъл си купи къща в търновско село и ето какви неща произвежда там
  • Новини

Вместо кола в Лондон, Майкъл си купи къща в търновско село и ето какви неща произвежда там

Иван Димитров Пешев февруари 4, 2024
asdcdsvcsdfvfdvfgbfghfg.png

Животът в село Дичин е прекрасен. Това твърди 72-годишният Майкъл Уолтън от Канада, който се установил в малкото населено място преди 9 години, пише borbabg.com.

Чужденецът живее там със своята втора съпруга Сабрина, която пък е родом от Великобритания. Наслаждават се на спокойствие, чист въздух, екологично чиста храна и всички предимства, които има селото пред града.

 

Двамата се радват на много приятели сред местното население и изобщо не могат да се оплачат от липса на социален живот. Изцяло са възприели лайфстайла в малките населени места у нас и вече знаят, че по-хубавото от собственоръчно произведеното няма.

Майкъл напуснал Канада преди 30 години. Устроил живота си във Великобритания, където срещнал Сабрина. След дълъг трудов стаж било време да се оттегли в пенсия и се изправил пред дилема.

„Колебаех се дали да си купя кола във Великобритания или къща в България. Предпочетох тотално да сменя местожителството си. В интернет видях обяви за имоти в България.

Преди да се преместя в Дичин, изобщо не бях чувал нищо за страната. Дойдох само за седмица, за да видя с очите си мястото. И така купих къщата“, сподели той.

Сабрина го последвала и заедно стегнали постройката. Обзавели с мебели от България и единствените вещи, които пренесли от Великобритания, били дрехи, книги и една черно-бяла снимка на дядото на Майкъл. На фотоса праотецът позира в ретро автомобил от 20-те години на миналия век.

Двойката се наслаждава на селския живот – отоплява се с камина, гледа животни и сади зеленчуци в градината. Майкъл и Сабрина се грижат за пет котки, куче, зайци, пуйки, патки и кокошки. Имат кошер, но преди две години пчелите умрели и планират тази година да вземат нови пчелни семейства. Двамата приготвят зимнина. В мазето им може да се видят буркани с консервирано месо, туршии и др.

„Обичаме българските традиционни гозби – шопска салата, баница, таратор, мусака и т.н. Всяка година си варя ракия. Това е опасна напитка“, шегува се канадецът.

Той полага големи усилия, за да научи българския език, но признава, че му е трудно. Въпреки езиковата бариера Майкъл се разбира отлично с местните хора. Винаги се включва в помощ на съседите за всякакви дейности напълно безвъзмездно. На първа линия е и когато се организират доброволни почиствания в селото.

„Когато ходя да пазарувам във Велико Търново и опитам да говоря на български, а магазинерката не ме разбере – казвам, че това е дичински акцент“, казва с усмивка той.

В свободното си време чужденецът изработва родословно дърво. Неговите предшественици му споделяли, че поколения назад във фамилията имало аристократична жилка. Любопитна подробност е, че жената на братовчед му е внучка на българин, емигрирал в Канада от Казанлък. Затова Майкъл е решен да посети Долината на розите.

В последните разклонения на родословното дърво място намират децата на 72-годишния мъж. Той има син и дъщеря, които живеят в Лондон.

Майкъл и Сабрина с удоволствие пътуват из страната, за да се запознават със забележителностите. Споделят, че са силно впечатлени от „Етъра“ в Габрово, възрожденските къщи в Елена и стария град в Пловдив. Още не са обхождали Царевец, а само са го виждали от площада пред него. Планират да посетят крепостта, когато дъщерята на Майкъл дойде на гости в Дичин.

За по-близките дестинации двамата използват автобус, а когато тръгват на по-дълъг път, ангажират таксиметров шофьор, с когото се сприятелили.

Казват, че много обичат българските празници и обичаи. Един от любимите им е посрещането на баба Марта. Носят мартеници и знаят символиката на червено-белите изделия. Всяка пролет, когато видят щъркел, смъкват мартениците от китката си и ги закачат на овошки в селото.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Хитрост: Шофьори оставят колите си с вдигнати багажници, за да не плащат синя зона
Next: Вижте каква грамада изникна до къщичката на баба Ванга в Рупите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.