Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Кой български град е основан от персийци?
  • Новини

Урок по история: Кой български град е основан от персийци?

Иван Димитров Пешев февруари 9, 2024
ovdosvpfbgfkbkfgbkgfb.png

Днес ще ви представим историята на един от най-новите градове в нашата страна. Въпреки че само от 20 години има този статут, това селище има сериозна история и се смята, че е основано от персийци. Научете повече за интересната история на град Аксаково.

Историята на град Аксаково

 

1. Крепостта Мъглиж

Историята на това селище започва още по тракийско време като има запазени различни артефакти, които подсказват, че тук е съществувало населено място. Но вече познатата ни история се свързва Аксаково със селището, което се намира под крепостта Мъглиж.

Това укрепително съоражение е изградено в рамките на Първата Българска държава и играе роля по защита на земите подхождащи към столицата Плиска и по-късно Преслав от североизток. В рамките на Второто Българско царство, Мъглиж очевидно продължава да играе своята роля, тъй като има запазени остански от стрели и копия на поредица български владетели.

Първият запазен писмен източник е от османското нахлуване в края на XIV век – 1388 година Али паша превзема Шумен и Нови пазар. Обсажда Варна неуспешно, като се приема, че е спрян още при крепостта Мъглиж. Въпреки това, през 1391 година Варна и Мъглиж са превземи от османците.

Битката, която решава съдбата на региона е от 1444 година – загубата на Владислав Варненчик при Варна е последната точка върху съдбата на българите по тези земи.

В следващите години започва силен процес по обезбългаряване на региона, като в рамките на около 100 години се появавт поредица от населени места, които само с чисто турски произход. Така се появава и следващото населено място – село Аджемлер.

2. Село Аджемлер – основано от перси

Интересно е, че има един кратък период, в който село Мъглиш и село Аджемлер съществуват паралелно – това поне показват османските данъчни регистри през средата на XVII век. Но вече в края на века, село Мъглиш бива претопено в рамките на село Аджемлер.

Причината да посоча, че град Аксаково се смята основан от перси е, че той е продължение на село Аджемлер. Самат дума Аджеми на турски означава перси и има такава легенда от страна на местните жители за основаването на селището. Знаем, че след турско-перските войни от този период, като се смята, че са разселени по тези земи.

Доказателство за това е писмен документ още от 1620 година, в който се съобщава за наличието на перси търговци във Варна. Дали тези перси са основали селото или просто то е било последна спирка по пътя към Варна – няма как да знаем, но така или иначе неговата история има персийска връзка.

3. Аксаково

Аджемлер постепенно променя облика си след Освободителната война. Много от турците продават имотите си и се връщат в Османската империя, а на тяхно място идват българи бежанци от неосвободените български земи.

Постепенно това води и до желание на промяна на името на селото. Проектът за това е още от 1910 година и се предлага да бъде кръстено на един от руснаците, които имат най-голяма роля за Освобождението на България – Иван Аксаков.

Това се случва официално чак през 1934 година и така делото на Аксаков по популяризирането на българския въпрос в рамките на Руската империя получава заслужено признание.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 50 см сняг ще затрупат България до дни, проф. Рачев издаде къде
Next: Ето кога се пада голяма Задушница 2024 дата

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
  • Бях в самолет, седнала до прозореца, когато машината попадна в турбуленция. Не леко поклащане, а такова, което те кара да преосмислиш всичките си житейски избори. Корпусът на самолета изстена като ранен звяр
  • Всяка година семейството ми планира пътуване. Откакто се помня, това е ритуал – седмица, в която трябва да сме заедно, да се преструваме на идеалното семейство от реклама за зърнена закуска. И всяка година
  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.