Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Петър Дънов за котката: Когато дойде котка у един дом, този дом прогресира
  • Новини

Петър Дънов за котката: Когато дойде котка у един дом, този дом прогресира

Иван Димитров Пешев февруари 10, 2024
sdfvfdbkfgbgnkghnghn.png

Днес ви представяме много мъдри думи на учителя Петър Дънов за котките:

„Когато дойде котка у един дом, този дом прогресира. Доколко човек разбира това, или не разбира, е друг въпрос: този дом прогресира.“

„Здравословна е котката – и като дойде, казва Учителя, тя пъди болестите“.

И казва Учителя: „Котката е голям математик, без да учи в училища – няма нужда. Когато котката види мишка на двадесет метра от нея, тя много точно пресмята това разстояние, и с един скок е върху мишката. А никъде не е учила смятане и сметачни линийки – но много точно мери“.

Има ли право котката да яде мишката?

Учителя отговоря: „Котката има право да яде мишката“.

Обяснява Учителя: „Мишката е много алчна и затова тя все гризе и все чопли, за да не станат зъбите й прекалено големи, които ще станат и опасност за нея. За да може да се спаси от зъбите си, тя трябва много упорито да гризе“. Това е стара алчност, от която котката има да я лекува.

 

И Учителя казва: „Котката иска да докаже на мишката, че няма астрално тяло, тяло на желанията. Тя застава пред дупката – казва Учителя – като Буда, статуя: става абсолютно неподвижна и чрез това мишката губи будност“. Мишката, казва – тя обича движението: тя не вярва в Неподвижността, тя не разбира Неподвижността. Тя обича да се движи и започва да не се страхува – и започва свободно да влиза и излиза от дупката: и изведнъж статуята я хваща.

Тотална Неподвижност! Неподвижността е преди Сътворението. Котката, Древната котка, е учила Неподвижността и Нищото в Древността – и затова в Древността тя е била изпратена да се справи (преди съм ви говорил) с народа на мишките. Даже човечеството е било в ужас – но тези Древни същества, много тренирани, са успели да се справят с този тежък народ.

И така, мишката влиза и излиза, докато стане жертва на статуята. За мишката живо е това, което мърда. Тя не разбира Неподвижността. Мишката е светът – земното, светското начало. Котката е Отвъдното, Духовното, Несътвореното начало. Нещо подобно е земният човек: все се движи, чопли, щъка, прави нещо – докато стане жертва на ума си. А един будист, който често стои неподвижен, изкарват го, че не е добре, но той все повече овладява ума си, времето си и не става жертва на света.

Днес казах в един разговор – защото от много години съм срещал най-различни школи, идват при мен на лекциите, най-различни медитатори… много е просто:

Ако ти си вътре в Истината, за какво ти е медитацията? Тя е толкова непотребна! Макар че след време ще ви изнеса пак лекция за медитация – но то е за по-ниските нива на съзнание.

Ако ти си в Истината, медитацията е ненужна. Ако ти пък не си в Истината, какво ще медитираш? Значи, нещо друго трябва да се постигне, за да е медитацията намясто. Нагледах се на големи медитатори, които даже изнасят лекции за медитация – и не знаят какво е медитация. Но разбира се, да са живи и здрави!

Учителя казва: „Котката знае кога ще умре. И когато дойде часът й, тя отива и си избира място. Тя не се нуждае от погребение и от спасяване, не се нуждае от тамян и от църковни обреди. Тя си знае Пътя, тя е непривързана. Тя умее да преодолява човека“.

Дори котката може да накара много беден човек да се грижи за нея: такова излъчване му прави, че беднякът си загубва ума по нея. Почват да ходят заедно – и почва грижа за нея. Понякога може да се грижи бедният човек цял живот за нея: каквото реши котката. Котката може да накара бедния човек да си посвети живота на нея. Котките умеят да влизат под кожата на човека.

„Котката е така устроена, че за да живее – казва Учителя, – трябва да поглъща едно определено количество отрицателна енергия: така тя се зарежда“. Това е необходимост. Тази отрицателна енергия не ѝ е нужна по всяко време – а само когато запасът й е изтощен. Тя може да я владее, но тази енергия й трябва.

Котката може да общува с тебе – но както казах, си остава независима.

Котката вижда и денем, и нощем.

Когато котката спи, нейните уши не спят.

Неподвижността на котката е нейното съединение с Древността, с Нищото, с Безкрая.

Ще обясня.

В Неподвижността има вложени Тайнствени Първични сили, които движението не познава – защото движението е вторично. Първо е била Неподвижността и после се е явило движението и сътворението. Движението никога не може да надхитри Неподвижността, защото движението е сътворено, а Неподвижността е Първична и Несътворена.

Котката, ако заживее в една къща, това е огромна жертва – нещо подобно на птица в клетка. Тя трябва да се раздели със своята вътрешна програма за развитие. Искам да разберете – които имат такива животни – каква голяма жертва прави котката. Това не е нейният начин, нейният Път. Тя се разделя с нещо от своя Път и със своя план, защото всяка къща за нея е едно уютно ограничение. Котка в къща е тежко за нея – и добро за човека; но котката предпочита да се жертва, защото след време ще се качи в по-високо ниво. И тя приема Пътя на Жертвата – както и пчелите. Макар че човекът се радва на нейното робство, котката се радва по други причини.

Continue Reading

Previous: Ако си роден/а на една от тези 4 дати, то си дошла на този свят със специална мисия:
Next: Ето кои неща не бива да правите в никакъв случай вечер или нощем, защото носят нещастие

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.